Месечни архиви

Широко отворени очи

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

Продължи четенето… →

ЛИСИЧЕТА

Разказ от Светла Андреева

(С този разказ авторката спечели наградата на СБУ за участие в четвъртия национален конкурс „Атанас Липчев“ – Варна, 2018 г. )

 

Стоян  Велев   седеше пред  телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село,  през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше,  идваха си   едва десетина души, но все пак…И все пак, каза си той, като раздвижи  устните си и механично потърси малката чашка с ракия пред себе си. И все пак, почеса яростно носа си,  селото не заслужава това. Току що по телевизора казаха, че  такова село- Варушници,  вече няма – закрито било…И май че той бе последният човек, който живееше тук в момента, през октомври, преди зимата да засипе Балкана…

Той  тупна с  ръце по коленете си и стана  от стола. Сега пък го засърбя небръснатата му буза, почеса се и хвърли поглед към ъгъла на стаята. Багажът му –  протрит сак с дрехи, малък бидон с  почти готова туршия, която бе направил от хилавите зеленчуци, отгледани в двора, два вързопа с мръсни чаршафи и калъфки, които щеше да извърти в пералнята в къщи, и  тоалетен несесер от изкуствена кожа, стар и протъркан, стоеше и чакаше. Канеше се сутринта да  тръгне за в къщи,  в града, където да изкара зимата. Само че новината за  закриването на Варушници го  стъписа. Как така селото го няма, като си бе тук? Или пък да, може би Варушници го няма  вече на картата или в административния регистър, но той, Стоян, бе тук, в селото. По телевизора казаха още, че повече от сто селища били заличени – тези, в които не живеел нито един човек през зимата. В стаята бе полутъмно, от тавана жално блещукаше слабата електрическа лампа, все се канеше да я смени с нова, по-мощна, ама закога?  То селото вече го няма, той лампата иска да сменя, усети  Стоян абсурдността на намерението си. Огледа още веднъж варосаните в бяло стени, леглото в ъгъла, покрито с  жакардова постелка, над него висеше същото килимче, на масичката до телевизора  стоеше недовършената му вечеря  – пържен салам със салата от последните домати, шише с жълта ракия и две филии хляб…

Продължи четенето… →