Категория Архиви: Бисера Дживодерова

Как изчезна жената на Иван Петров

Разказ от Бисера Дживодерова

Иван Петров се прибираше отново пиян. Пак беше празнувал с колегите си в кръчмата “Двата смока” с трите курви – сервитьорките. Очакваше го поредния скандал на жена му. Тя тъй не проумя, да не му се кара, когато е на шест ракии и десет бири. На другият ден – може, но защо му разваляше доброто настроение, точно когато се чувства господар на света. Естествено викваше и той. И накрая съседите идваха и чукаха на вратата. Наставаше всеобща тютюмаха! Клатушкайки се по разкопаната улица Иван Петров погледна луната и тя му заприлича на голям жълтък от пържено яйце. Почеса се по олисяващата си коса и промърмори: “Маа му старъ! Що ни дойди сегичкъ някуй извънземну и дъ вземи женатъ! Толкуз щъстлив шъ мъ нъправи!”. “Дадено!” – му се счу да казва някой, но като се обърна нямаше никой. Беше сам в тъмната нощна тишина. Сигурно вече минаваше полунощ. “Бре, причувът ми съ разни гласове! Май ми дойде многу последнатъ биръ!” “Искаш ли или не искаш да ти вземе някое извънземно жената?” – като че ли чу далечен шепот. “Искъм, как да не искъм! Дъ я вземът и да ни я връщът!” – каза пияният мъж и хръцна. – “Сигурну пак мъ чакъ и плете у кухнятъ, маа му старъ!”

След час вече беше успял да достигне благополучно в апартамента си. Отвори врата. Жена му пак беше оставила отключено, но този път спеше в холчето пред работещия телевизор.

Продължи четенето… →

Среща с литературоведа и писателя Иван Станков

Среща с литературоведа и писателя Иван Станков във великотърновското читалище „Надежда – 1869“

 

Литературна среща с проф. Иван Станков организира читателският клуб „Приятели на книгата“ към НЧ „Надежда – 1869“. Срещата ще се проведе на 25 октомври (сряда) от 16 ч. в репетиционната зала на читалището. Членовете на клуба ще споделят впечатленията си от първата белетристична книга с разкази на проф. Иван Станков „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

 

Иван Стан­ков е български литературовед, критик, белетрист, преводач. Ро­ден е на 30.11.1956 г. в с. Го­мо­тар­ци, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка (дн. Мон­тан­с­ка) об­ласт. Завършва средно образование в Русе (1975) и спе­ци­ал­ност­та „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ (1983). Пос­тъп­ва в уни­вер­си­те­та ка­то асис­тент по дет­с­ка ли­те­ра­ту­ра през 1985 г. За­щи­та­ва док­тор­с­ка ди­сер­та­ция през 1995 г.; доцент (2001 – 2006), професор по българска литература след Втората световна война (2012). Ак­тив­но пуб­ли­ку­ва ли­те­ра­ту­ро­вед­с­ки тек­с­то­ве в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния пе­ри­о­ди­чен пе­чат, учас­т­ва в се­ми­на­ри и на­уч­ни кон­фе­рен­ции. Лек­тор по бъл­гар­с­ки език и ли­те­ра­ту­ра в университета в Кра­йо­ва, Ру­мъ­ния (1999 – 2003). Зам.-директор на Международния летен семинар за чуждестранни българисти и слависти във ВТУ (1988 – 1991). Ръководител на катедра „Българска литература“ към Филологическия факултет на ВТУ (2015 – 2017). Преводач на румънските писатели Мирча Картареску и Дан Лунгу. Лауреат на националната награда за литературна критика „Иван Мешеков и Иван Радославов“ (2017).          

Из­да­ва литературнокритическите кни­ги­: „Скръб­ни­ят, неж­ни­ят. Ли­ри­чес­ки­ят свят на Асен Раз­ц­вет­ни­ков (изд. „Алфа“, В. Тър­но­во, 1993); „Йов­ко­во­то твор­чес­т­во (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 1995, 1999); „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (изд. „Слово“, В. Търново, 1996); „На пъ­тя на ис­то­ри­я­та. Твор­чес­т­во­то на Ди­ми­тър Та­лев (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 2001); „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010); „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2012); „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2016); „Анчо Калоянов. Литературна анкета“ (ИК „Хермес“ Пловдив, 2017).

Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014) и „Улици и кораби. Gm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2017).

И двете книги са номинирани за националната литературна награда „Елиас Канети“ – първата през 2015 г., а втората – през 2017 г. През 2015 г. „Спомени за вода. Dm“ получи Второ място в конкурса на Портал „Култура“ за принос в областта на литературата и хуманитаристиката.

Читателският клуб „Приятели на книгата“ към „Надежда – 1869“ съществува от 2015 г. Ръководител на клуба е библиотекарката Бисера Дживодерова. В него членуват над 100 читатели и писатели от В. Търново, разпределени  в четири групи – малки читатели от ЦДГ „Пролет“,  ученици от ОУ „Христо Ботев“, гимназисти от Старопрестолната гимназия по икономика и група на възрастните.

 

 

            За книгата „Спомени за вода. Dm“

 

„Спомен за вода. Dm“ е художествена проза. Опит да се осмисли един личен път през времена, книги и музика. Представлява бавен литературен реквием в ре-минор. Разказва за живота и смъртта на анонимно крайдунавско село и на неговите хора. Все познати неща. Но книгата не разчита нито на историите, нито на историята. Някои от случките са действителни. Останалите са истински. „Спомени за вода. Dm“ е практическо несъгласие с бързата литература. Главен герой в нея е реката Дунав, най-бавната българска река. Другите герои са хора, заминали по водата, потънали в нея, или останали на брега й. Всички те са родени от малко личен и от много чужд навигационен опит през морето на думите. В духа на добрата традиция, разказите в „Спомени за вода. Dm“ се държат за ръце. В книгата има пряка реч, но няма диалози, защото те са имитация на действителността. Тази книга се храни от другаде.“

(Анотация в books.bg и в сайта на издателство „Фабер“)

 

           

            „Рядко първата книга на един писател е толкова зряла, изящна и силна. За мен „Спомени за вода“ е покъртително четиво, сякаш е реквием за едно отминало време, толкова скъпо и близко на сетивата ми. В някакъв смисъл тези разкази
са и мои разкази – и заради Дунава, и заради годините на невинност и изострена осезаемост, когато светът се случваше пред волните ни детско-юношески очи. Този свят беше и беден, и гладен, вънкашно объркан от неприсъщи нам чужди практики, но вътрешно богат, с воля за оцеляване и спасителна наслада от простото човешко задължение все пак да се живее. Героите на Иван Станков, населяващи безименното крайдунавско Село са обобщени образи на една епоха, когато хората все още вярваха в чудеса. И те се случваха!“

Емил Андреев

 

„От първо впечатление изглежда като сборник с дванадесет разказа; всеки разказ е назован с някакво елементарно присъствие на природното или човешкото битие – „Мляко“, „Дъжд“, „Камъни“, „Числа“, „Хляб“, „Вода“… В действителност жанрът е неопределен, но не защото не може, а защото не иска да бъде назован. Сборник, цикъл разкази и роман биха били еднакво приложими понятия. Книгата разказва разцвета и смъртта на едно крайдунавско село от българския северозапад в продължение на няколко десетилетия преди и след „демокрацията“.

Милена Кирова

 

„Спoмeни зa вoдa“ нa Стaнкoв дapoвитo пpeпpaщa към твopчecтвoтo нa Йopдaн Рaдичкoв и Вacил Пoпoв, кaктo и към paзкaзитe нa Емил Андpeeв.“

Мapин Бодaкoв

 

„Напълно в духа на Аристотеловото учение за паметта Иван Станков тясно обвързва време, памет и въображение, за да ни внуши, че единствено съществата, които могат да си представят времето, имат и способността да помнят. В пространството на паметта живеят скъпи за нас образи, от които понякога се опитваме да се освободим. „Спомени за вода“ може да остави и такова впечатление – в някакъв момент над всичко застава желанието ни да заживеем в абсолютното пространство на чистото въображение, лишено от образи, но не и от спомените за тях.“

Ангел Дюлгеров

 

„Дебютната белетристична книга на Иван Станков само условно може да се нарече дебютна. Явление в съвременната българска проза е да се появи първа книга, демонстрираща толкова прецизност и завършеност на художествения свят, накратко – така готова и силна книга. Но „Спомени за вода“ е и особена книга, защото безусловно подчинява вътрешната си експериментална нагласа по отношение на езика, успявайки да постигне яснота на посланията и категоричност на емоцията, в която разказвачът на спомени е едновременно във и отвъд себе си, с памет, действително залята от водата на миналото (според собствените му признания), но и с гърди, дишащи кротко и дълбоко в същата тази вода. […]„Спомени за вода“ съдържа дванадесет разказа, оглеждащи се един в друг посредством общото си време, събития, образи. Мястото, за което се разказва, е познатият в литературата ни български Северозапад покрай Дунава, но душата на Йордан Радичков не е единствената в кошницата, над която писателят Иван Станков е бдял и която е носил със себе си през всичките години на пътуване и дълбоко вглеждане в написаното по стотици страници. Неосветените дворове на Радичков и умиращото вечно Село на Васил Попов са сред разпознаваемите тонове в красивия реквием на миналото у Станков, но заедно с тях „Спомени за вода“ вгражда в себе си рафинираното многогласие и на други мощни български класици. […] Същевременно „Спомени за вода“ е и книга, която без смут гледа право в очите своята лична, съкровената памет, изговаря имената на хора от семейството, от рода, разказва именно техните съдби, прехождания в отвъдното и завръщания в света на тукашното. Защото паметта е мощният художествен генератор, който задвижва всички разкази от „Спомени за вода“, а първият и последният текст от цикъла жестово я проиграват посредством кодовите състояния на пробуда и сън, отварящи цепнатините между времената, за да съхранят с неистови усилия живота („Мляко“) или да преминат с пречиста молитва в смъртта („Бряг“). И едновременно с това  книгата е по характерен начин локализирана в мястото и времето, за които разказва, и това действително я прави част от едно общо битие, в което можеш с любовна носталгия да се (само)разпознаеш.“

Гергина Кръстева

 

 

 

Витрините

 

Разказ  от Бисера Дживодерова

Нямаше да хваща автобуса. В джоба си имаше само десет лева, а до пенсията оставаше седмица. Щеше да повърви пеша. Пет спирки си бяха голямо разстояние, но нямаше избор. Щеше да си почива. В някои от големите магазини имаше малки пейчици. Често ги използваше. Краката я боляха много напоследък. От годините, че малко ли бяха 75!, от килограмите, тъй и не успя да ги свали под 90! А и кахърите й бяха доста. Данчо, синът й, от години се беше запилял по света и се обаждаше рядко от тук и там с някоя картичка. Не му потръгна в брака на момчето, а после го съкратиха и не можа да си намери свястна работа. Косьо, братовчед му, се беше устроил в Канада и го покани да замине при него. Е, отиде, но не хареса студа там и се премести в Бразилия, после в Мексико, след това в Щатите и му загуби дирите. Какво красиво дете беше. Като ангелче. И послушно. И умничко. История завърши. А сега е някъде там по непознати места и тя не знае дали е добре, дали е здрав и дали е сам. Беше прехвърлил половин век, а тя не преставаше да се тревожи за него. Всяка вечер се молеше за здравето му, а до преди двадесетина години не вярваше в Господ. Атеистка беше. Навремето свекърва й, мир на праха й, макар че беше много проклета!, все за туй я хокаше. С каква любов се взеха с Гошо, а след пет години го завари в леглото с комшийката Цеца. Както се вика „на калъп”. Данчо нямаше четири години като се разведоха. После Гошо се ожени за едно младо момиче от близко село и заминаха да живеят във Варна. Чу, че имал двама сина, че се развел и пак се оженил и пак му се родил син и пак се развел. Сега живееше в бащината си къща с една млада и красива медицинска сестра. То на него такава му трябва – да го гледа. Отдавна му беше простила, но се държаха като непознати щом се срещнеха. А тя беше все сама. Не броеше няколкото флирта с мъже, с които приятелките я запознаваха. Накрая все откриваше, че не стават за втори бащи на Данчо, защото бяха егоисти и грубияни. А като прехвърли години никой не я искаше.

Продължи четенето… →

Нощ на литературата 2016

 

Нощ на литературата 2016

Велико Търново

 

            Нощ на литературата’2016 е пето юбилейно издание за инициативата в България и десето в международен мащаб. Тази година Нощ на литературата ще се проведе на 11 май (сряда) от 18 до 22 часа в единадесет български града – Бургас, Варна, Велико Търново, Габрово, Добрич, Перник, Пловдив, Русе, София, Стара Загора и Шумен. Медийни партньори на събитието са Българската национална телевизия, Българското национално радио, електронните медии Peika.bg и „Аз чета“.

Събитието е инициирано от Чешкия център в София и негови организатори са културните институти и посолства на страните членки на Европейския съюз, обединени в организацията EUNIC България – Австрийско посолство, Британски съвет, Гьоте институт Датско посолство, Институт Камойнш, Институт Сервантес, Ирландско посолство, Италиански културен институт, Полски институт, Румънско посолство, Унгарски културен институт, Чешки център, но също Културно-информационен център на република Македония, Представителството на Европейската комисия в България и фондация „Детски книги“. Литературният хепънинг се осъществява благодарение на подкрепата на местните общини, културни организации и сдружения, библиотеки, галерии и др.

Продължи четенето… →

Излезе „търновски“ брой на списание „Пламък“

От Владимир Шумелов

 

През юни от печат излезе брой 2 (лято) на сп. „Пламък“ за 2014 г. Списанието-алманах за литература, изкуство и публицистика „Пламък“ е издание на Съюза на българските писатели и е продължител на основаното от Гео Милев едноименно списание през 1924 г. Първият брой на „Пламък“ за 2014 г. бе посветен на 90-годишнината на списанието и в уводната статия на гл. редактор Георги Константинов то бе определено като „творческа легенда“, „пламтящо огнище на идеи, остър диспут с мрачната българска реалност, непрекъснат бунт на мисълта“.

Настоящият брой на списанието излиза с помощта на Община Велико Търново и то представя 50 автори от Велико Търново и региона. Освен тях изданието включва отзиви за излезли книги на български автори от Симеон Хаджикосев, Панко Анчев, Георги Цанков, Пенчо Чернаев, Димитър Златев, Константин Попов, Александър Михайлов, Продрум Димов; писмо до редакцията на Найден Вълчев; нова поезия от Димитър Стефанов, Коста Качев, Василка Хинова, Петя Цолова; Атанас Капралов, Екатерина Кунова и Атанас Звездинов представят стихове от бъдещите си книги; в рубриката „Хоризонти“ Георги Н. Николов пише за новата книга на кипърския писател Христос Хаджипапас „Неуверена походка“ (изд. „Пламък“).

Тема на броя е „Творци от Великотърновския край“.

Продължи четенето… →