Категория Архиви: Владимир Шумелов

Широко отворени очи

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

Продължи четенето… →

„Краят“ – роман сингуларност

От Яна Ленова-Димитрова

 

Тук ще стане дума за един текст, подготвен паралелно с цялата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ и излязъл като откъс в бр. 13 („М“) на алманах „Света гора“ през 2015 г., а цялата версия – в диска с приложения към него в рубриката „Перо“/„Библиотека“ под заглавието „The End“. Преминал през различни редакции и варианти на публикации, той се появява като литературен „етюд“ в литературнокритическата книга на Владимир Шумелов „Ще чакам дъгата“*.

Текстовият масив (независимо как ще го определим – „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“, нещо, клонящо към епифанията или под.) е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. „Все пак мисля – казва авторът, – че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.“

Етюдът завършва автоцитатно с последните думи от разказа „Потопът“ (особено добре визуализиран от корицата на книгата):

„Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

Продължи четенето… →

КОМУНИКАТИВНО-ИЗРЕЧЕНСКИ АСПЕКТИ В РАЗКАЗИТЕ НА ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

От Кирил Попов

През соцреализма писателите работеха като редактори или на относително високи обществени постове. Днес работят всичко, познавам не един и двама, припечелващи пари за издаването на книгите си и за живота си като пастири, охранители, амбулантни търговци и даже придружители на инвалиди…

В том I на „Стилуети“ включихме статия за писателя Владимир Шумелов. Повече като нейно продължение все в един по-определен езиково-стилов аспект поместваме в том II и настоящия текст, отнасящ се до предпочитанието на писателя към динамичната проза с артистистична употреба и преупотреба на глаголни форми от всякакъв вид, време и наклонение… И с емоционално-оценъчна, експресивна и функционална характеристика на действия и герои. Винаги в зависимост от естеството на комуникацията, както и от нагласата и способността за диалог у реципиента на текста. А в науката битува твърдението, че предаваната между субектите информация, „ако не е нова в денотативно отношение, тя има стойност на новост в конотативно“1.

Ярък художествен историк на своето съвремие, писателят Владимир Шумелов познава отлично тематичното и стилово-образно разнообразие в езиковото и поведенческото общуване между младите хора – „жизнени непукисти“, участници в Движението за натуракратично общество (разказа „Движението“), и в своите разкази и новели показва майсторско изобразяване и отразяване на така наречената модалност2 в характеристиката на героите и развитието на действието. А тъй като героите на този писател в преобладаващата си част са погълнати в образователния процес, техният език от една страна е когнитивно натоварен, а от друга, изразява различна степен на достоверност, молба, желание, убеждение, чувство, идея…

Продължи четенето… →

„Повесма“ на Снежана Иванова – да превърнеш мита в мистерия*

От Владимир Шумелов

 

Характеристики на поетическото у Снежана Иванова

Винаги съм се питал коя от всичките 15 книги на Снежана Иванова е най-добра. Писал съм за много от тях и досега нямам отговор на този въпрос.

За „Пролуки“ (2010): Много от мотивите, образите и темите в поезията на Снежана Иванова са с библейски корени или са свързани с общочовешката митология – изгнание, изход, завръщане, страдание, жертвоприношение, страх, свобода, лишеност, смърт, прераждане; Тайната вечеря, Възнесение (Спасовден); образи от Старозаветните легенди, от фолклора, философски термини, или конкретни обекти и реалии от действителността – Хаити („Хаити“), Демир Баба („Светилище“), краен квартал („Краен квартал“), квартира („Квартири“). И „Пролуки“, както всички поетически книги на Снежа Иванова е единна, монолитна откъм форма и съдържание, словесно прецизна, дори фина, но и „една много твърда и дори монументална поетика […] поетика на крайните обобщения, на законодателните обобщения“ (М. Бодаков).

Марин Бодаков (в първото представяне на антологията „Преодоляване на страха“ пред публика във В. Търново, 2009 г.) е убеден, че „нейната поетика е като вакуумирана: Снежана има ограничен – това ни най-малко не означава беден – речник. Нещо повече, този речник безкомпромисно се самоограничава, защото той се стреми да бъде изграден от основополагащи понятия“. И още: „Тя връща Словото назад, свива го, присвива го болезнено – до една изначална точка на езикова и мисловна компресия, от която единственият изход е лирическият взрив“. […] „… чрез този подход Снежана не пише книга, не, тя гради храм на кота нула“.

Разбира се, в линейния ход на тази антология ще усетите един преход от по-традиционна (като форма и изказ) поезия към по-нетрадиционна (по-„формотворческа“), от поезия, залагаща на енигмата и философски експлицираща идеи, образи и символи (нощта, смъртта, числата, огледалото, съня, луната, олтара, пустинята-нивата, пътя, гроба, майката, бащата, Господ), към поезия със същите символи и образи, но вече натоварени с нови смисли и реминисценции от действителността, облъхнати чрез емпатията на Аза.

Ако все пак трябва да тръгнем отнякъде, това са ин­те­ре­си­те на поетесата в об­ласт­та на срав­ни­тел­но­то ре­ли­ги­оз­на­ние и древ­ни­те езо­те­рич­ни уче­ния, част от които реализирани в есеистичните й книги. И най-вече началото – първите й стихосбирки, в които намираме трайното й увлечение към йероглифи, клинописи, формули, числа, древните сакрални азбуки, като начини на гадаене и философско-поетическо осмисляне на света.

Продължи четенето… →

НОВИЯТ БРОЙ НА ГОДИШНИК „ЛЮБОСЛОВ“ – ЧИКАГО

От Владимир Шумелов

През февруари 2018 г. от печат излезе новият брой на литературния годишник „Любослов“, орган на Съюза на българските писатели в САЩ  и по света. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. и е базиран в Чикаго. Регистриран е по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на САЩ, а основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи. Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина, като е посрещнат с голям интерес от читателите и критиката. Вторият  годишник със заглавието „Любослов“ е публикуван през 2013 г. и с това заглавие изданието следва стриктно своята периодика през следващите години.

Новият шести брой на периодичното издание за 2017 г. е подготвен от екип: редактори и съставители Виолина Б. Иванова и Симеон Гаспаров; графика и предпечат – Нели Иванова-Кехайова; художник на корицата – Иво Рафаилов. Според екипа на „Любослов“ още преди шест години изданието е приело и следва три основни принципа. Единият е да се откриват пишещите на български автори навсякъде по света. Другият е са се търси разнообразието в текстовете – поезия, проза, пътепис, очерк и т.н. И третият е да се откриват млади автори и да им се дава творчески път, стимул да пишат и мечтаят. В годишника са включени 45 български автори, живеещи и работещи в родината си и извън нея. На страниците на алманаха са включени и текстове Сияна Василева – 19-годишна ученичка от България. В новия брой има също творби на поети с китари (между които и Васко Кръпката), известни и не толкова известни имена на поети и писатели от страната и чужбина. Те участват с поезия, разкази, пътеписи, откъс от автобиографичната книга „Падение и спасение“ на журналистката от bТВ Весела Тотева, за това как се е преборила с хероиновата зависимост.

Продължи четенето… →

Думи за новата книга на Светла Андреева

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Светла Андреева „Добри, красиви, зли“, както и предишните й книги, е обърната отново към българското съвремие. Определена от авторката като роман, но всъщност повече разгърната повест, тя разчита на ясни, просто разказани истории на ограничен  кръг герои от българското съвремие, един наратив, който по традиция включваме в потока на т.нар. психологическа проза. Романите й от първото и второто десетилетие на XXI век отразяват конкретни исторически моменти от Прехода на страната ни след 1989 г., ситуирани обикновено във фиктивни провинциални градове (градчета, села), които заедно със системата от герои са „разпознаваеми“ от българския читател. Вероятно този интерес е донякъде следствие от вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й (доскоро) занимания с асоциални типажи, които й дават необходимата база от фактология.

Основните сюжетни линии в „Паяци и пеперуди“ са две: едната е около т.нар. новобогаташи (Жана, Евгения Миланска), а другата е свързана с местната интелигенция – поетите Михаил Андреев, Бела Снежина, Славей Яворов, писателката Блага Стефанова и др. Тези линии се пресичат по различни поводи (в основата им, разбира се, са парите и всичко, свързано с тях), а развръзката на повечето от конфликтите в разказа е предвидима, позната от подобни ситуации, лансирани в масмедиите. Макар и камерна като сюжет, в книгата художествената интерпретация на факти и явления надгражда суровия материал от действителността, личи усет към епичния наратив и обобщението, а рутината и годините на писане са шлифовали фразата стилово, композиционно текстът е хармоничен и изграден върху най-добрите ни разказвачески традиции.

            Наред с наученото от големите имена на българската белетристика още от 80-те години на миналия век, когато Светла Андреева дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (1984), не можем да не забележим, че тя непрекъснато обогатява своя жизнен и творчески опит, черпейки от практиката на сериозната най-нова западноевропейска и американска белетристика, а всяка нейна нова книга разширява периметъра на авторските й търсения – като сюжети, герои, актуални социално-обществени проблеми. Новата й книга залага не толкова на сюжетна динамика и шокиращи обрати в сюжетните линии, а е съсредоточена в демонстрация на умението да създава интересен третоличен разказ, разчитащ на добросъвестното боравене с фактология и личното отношение към описваните факти и събития. Успехът и тук, както и в предишните книги на Светла Андреева, се състои в това, че описвайки картини от разпада на социалния живот в българската провинциална действителност, тя ги претворява в живи образи и ситуации в развитие, анализира екзистенциалните дилеми на своите герои, прави нужните социално-психологически внушения. В текста ще се срещнем с проблемите на хората на бизнеса и психологията на т.нар. средна възраст и кугарите, с творческите проблеми и зависимости на писателите в извънстоличната среда, техните падения и успехи, ролята на социума върху всички тях…

Игри между интелигентни и добри, злочести и озлобени хора, в които губещи и печеливши няма, защото в крайна сметка внушението е, че житейската логика е желязна: трябва стъпка по стъпка да търсим хармонията в човешките отношения, справедливостта, свободата… За да направим своя най-добър личен житейски и професионален избор.

Светла Андреева. Добри, красиви, зли. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2017.

 

За дебютната книга „Провокатор на въображения“ от Генчо Генчев

От Владимир Шумелов

Тридесет и два основно кратки разкази е събрал между кориците си дебютният сборник на Генчо Генчев. Някои от тях звучат хумористично, други притчово, трети есеистично. Свързани с най-новото време, тематиката им е разнопосочна, без точни темпорални и териториални лимити. Все пак селото – този отдавна отстранен от българското писателско око образ – се появява по-често. Именно селото, но и малкото селище, покрайнините на държавата, предградията на живота са ония топоси, на които се натъкваш постоянно в текстовете. Написани като аз-повествование, на разговорен, преплетен с жаргон език, те пресъздават „живия живот“, но не езикът е основното тук. Не и сюжетът. Щрихи от днешния живот, по-често битови, но и също толкова често обърнати към миналото. Понякога дидактично-поучителни и клатещи пръст, понякога заразяващи със смях или тъга. Но винаги добронамерени. И въпреки това тези текстове са разкази. Не са експеримент, но заразяват с искреност, ако можем дори да добавим щипка „нов автентизъм“ (Пл. Дойнов), граничеща с наивитет на моменти или излишна описателност, но във всички случаи увличащи, провокиращи въображението.

Разбира се, разказът непременно трябва да е „провокатор на въображения“, независимо за какво става дума в него. Макар че, както забелязва разказвачът в едноименния текст, по-голям провокатор от живота няма – нещо, което „осъзнаваш по-късно, когато животът се е посмял на твой гръб и си си научил урока“. Все пак това е в основата на творчеството, на креативността – въображението, създаването на ония реално-фантазмени образи и картини, които провокират/асоциират в съзнанието ни нови необичайни, невъзможни образи, представи или идеи. Задачата на Генчо Генчев в дебютния сборник в това отношение е била доста трудна, особено когато е формулирана като заглавие. В голяма част от текстовете авторът не разказва небивалици, не фантазира, а с един спокоен, ведър тон реди семпли епизоди от ежедневието около нас. Героите му също не са надарени с необикновени качества, не страдат от нелечими филии и фобии, не живеят на други планети, а са между нас, те са ние. Разбира се, понякога авторовото въображение прескача реалността („Птичка“) и тогава децата говорят с птици; друг път то ни води по пътя на някоя „легенда за черните магии“ (едноименният разказ) или ни разказва „как живеят мислите“ (едноименният разказ), как детето поема към голямото изкуство („Подаръкът“), как обикновеният човек се превръща в известен богат художник („Абстракция“). В повечето случаи фантазменото, съновидението се преплита с реалното, иронията/самоиронията прелива в хумор, а хуморът в горчилка или тъга, което донякъде дава втори план на разказа и в което е неговата ценност, а обикновеният човек (герой) се превръща в уникален вид, благодарение на вроденото си любопитство и чувството за хумор  („Позитивно мислене“, „Алфа мъжкар“, „Ловджията“, „Как познах „кърската любов“, „Летящи катерички през зимата“, „Запуснат двор“, но и мн. др.). Във финалния текст „The Secret“ бай Стоян параджията завършва своята изповед така: „За днес стига. Утре пак търсете – в любопитството е прогресът“. Любопитството, но и позитивизмът, хуманизмът и всички ония дребни добродетели, които ни правят повече хора, са в тъканта на тези текстове. В основата на ред разкази е споменът, предаден като разказ в разказа или авторова рефлексия от някого, от нещо, незначителен или случаен детайл – стъпало на дървена стълба („Стълбата“), книга със забравени 17 лева на 52 страница („Различен ъгъл“)… Като (да припомня края на „Различен ъгъл“) старият виц за бабата, която изнасилвали…, но то било преди 50 години. „Е защо викаш чак сега? Ми хубаво мий да си спомням – въздъхнала бабата.“

Продължи четенето… →

Национална научна конференция, посветена на 120 г. от рождението на Асен Разцветников

От Владимир Шумелов

На 3 и 4 ноември 2017 г. в Горна Оряховица и Велико Търново се проведе Национална научна конференция, посветена на 120 г. от рождението на Асен Разцветников, организирана от Община Горна Оряховица и катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
През първия ден в Община Горна Оряховица бяха прочетени пленарните доклади от проф. Михаил Неделчев (Нов български университет в София) – „Поезията на Асен Разцветников – между „Жертвени клади“ и „Планински вечери“ или реконструкция на цялости – осъществени и неосъществени – завършени, незавършени и разпадащи се“, от проф. дфн Николай Димитров (ръководител катедра „Българска литература“ при ВТУ) – „Архетипът „Йов“ или за корените на меланхолията в „Планински вечери“ на Асен Разцветников“, от доц. дфн Пламен Дойнов (Нов български университет в София) – „Еленът и ловецът. Почерк и езиково поведение на Асен Разцветников след 9 септември 1944 г.“.

Продължи четенето… →

Премиера на „Ще чакам дъгата“ от Владимир Шумелов в Бургас

ПОКАНА

Община Бургас и Бургаска писателска общност

Ви канят

на премиерата на книгата „Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта, етюди (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017) на Владимир Шумелов

Дата: 30 октомври (понеделник), 18:00 часа

Място: Бургас, Дом на писателя, ул. „Вола“ 1

Представя: Милка Иванова

В такива условия, когато критиката бива или напълно отричана, или се правят опити за нейното реабилитиране, появата на всяка сериозна критическа книга би следвало да се тълкува като явление, което помага на организиране и дисциплиниране на литературния процес у нас.

Ружа Велчева
Из „Край“

Когато останеш сам. Насаме. Без никой. Тогава, между другото, в самотата си мислиш за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеш, че ги няма отдавна. Мъчиш се да не си представяш, но те връхлитат. Разсейваш последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те те измъчват. Всичко около тях те измъчва. Защото си виновен. Такъв се чувствам. Такъв си. И знаеш, че до смъртта си – последен от веригата – ще е така.
Понякога се чувствам празен като гроб преди погребение, както пише Имант Зиедонис в една от епифаниите си. Дори по-зле. Наистина не съм разочарован. Но съм много уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред тая нищета. Всичко е толкова грозно и посредствено и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен. Нужна ми е смелост (не „физическа“), за да „противостоя на присъдата на обкръжението“…
„Съществува – казва Калин Янакиев, – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Какви са последиците за антропологията от това особено „историческо униние“? А за литературата?
Всички сме пропити от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. The End е велико парче от едноименния албум на „The Doors“ от началото на 1967 г. С тази 12-минутна песен Джим Морисън се прощава, обикновено на финала на своите концерти. В нея има убиец, Едипов комплекс и всякакви отчаяни и шокиращи работи, но за Джим тя е „сбогом на детството“. Тази песен звучи и в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, а кавърът на Кърт Кобейн от „Nirvana“ е също толкова потресаващ. Както апокалиптичният финал на „Забриски пойнт“ с психеделията на „Pink Floyd“, както много други, за които Краят е нещо важно.
Все пак мисля, че продуктивното за писателя не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.

Има нещо, което пречупва човек. Добре е, отвреме-навреме да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. – „Човек може да бъде унищожен, но не и победен“ на Хемингуей, което като едно добле дичо можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения… Или самотата в крайна сметка?
И все пак понякога човек рухва – смърт на близък, раздяла, нещастна любов… Не просто те пречупва, разкъртва те, разкъсва… Въртиш се из двойнствен свят интровертно, свършен си. Връщаш се вкъщи, изкъпваш се, хапваш набързо и пийваш, без да догледаш поредния сериал, после лягаш (искаш да спиш, непрекъснато; понякога лягаш до сина си, прегръщаш го, като изкупление), дори не мислиш за жената до себе си, която те мисли и вероятно се е побъркала от любов…
Или изпадаш в депресия, а причините дявол знае какви са – лична трагедия или резултат от начина на живот. Смяташ, че светът е абсурден. („Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света“, пише Камю.) Че някаква гилотина е надвиснала над теб. През 1957 г. Албер Камю получава Нобелова награда за литература за есето си „Размишления за гилотината“ („Réflexions Sur la Guillotine“), което е пледоария срещу смъртното наказание. Началото му напомня много на „Хладнокръвно“ на Капоти – изтребено е семейство фермери, в единия случай малко преди Войната от 1914 г., в Алжир, а във втория през 1959 г. в Канзас. И въпросите: Защо ставаме престъпници, убийци, защо убийците се пречупват, кое ги пречупва? Кое обърква живота на един човек? А на един автор? „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен“, казва Труман Капоти.

Владимир Шумелов

 

Среща с литературоведа и писателя Иван Станков

Среща с литературоведа и писателя Иван Станков във великотърновското читалище „Надежда – 1869“

 

Литературна среща с проф. Иван Станков организира читателският клуб „Приятели на книгата“ към НЧ „Надежда – 1869“. Срещата ще се проведе на 25 октомври (сряда) от 16 ч. в репетиционната зала на читалището. Членовете на клуба ще споделят впечатленията си от първата белетристична книга с разкази на проф. Иван Станков „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014).

 

Иван Стан­ков е български литературовед, критик, белетрист, преводач. Ро­ден е на 30.11.1956 г. в с. Го­мо­тар­ци, Ми­хай­лов­г­рад­с­ка (дн. Мон­тан­с­ка) об­ласт. Завършва средно образование в Русе (1975) и спе­ци­ал­ност­та „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ (1983). Пос­тъп­ва в уни­вер­си­те­та ка­то асис­тент по дет­с­ка ли­те­ра­ту­ра през 1985 г. За­щи­та­ва док­тор­с­ка ди­сер­та­ция през 1995 г.; доцент (2001 – 2006), професор по българска литература след Втората световна война (2012). Ак­тив­но пуб­ли­ку­ва ли­те­ра­ту­ро­вед­с­ки тек­с­то­ве в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния пе­ри­о­ди­чен пе­чат, учас­т­ва в се­ми­на­ри и на­уч­ни кон­фе­рен­ции. Лек­тор по бъл­гар­с­ки език и ли­те­ра­ту­ра в университета в Кра­йо­ва, Ру­мъ­ния (1999 – 2003). Зам.-директор на Международния летен семинар за чуждестранни българисти и слависти във ВТУ (1988 – 1991). Ръководител на катедра „Българска литература“ към Филологическия факултет на ВТУ (2015 – 2017). Преводач на румънските писатели Мирча Картареску и Дан Лунгу. Лауреат на националната награда за литературна критика „Иван Мешеков и Иван Радославов“ (2017).          

Из­да­ва литературнокритическите кни­ги­: „Скръб­ни­ят, неж­ни­ят. Ли­ри­чес­ки­ят свят на Асен Раз­ц­вет­ни­ков (изд. „Алфа“, В. Тър­но­во, 1993); „Йов­ко­во­то твор­чес­т­во (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 1995, 1999); „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов“ (изд. „Слово“, В. Търново, 1996); „На пъ­тя на ис­то­ри­я­та. Твор­чес­т­во­то на Ди­ми­тър Та­лев (изд. „Сло­во“, В. Тър­но­во, 2001); „Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010); „Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2012); „Сенки на думи. Мотиви в поезията на Борис Христов“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2016); „Анчо Калоянов. Литературна анкета“ (ИК „Хермес“ Пловдив, 2017).

Автор на белетристичните книги: „Спомени за вода. Dm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014) и „Улици и кораби. Gm“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2017).

И двете книги са номинирани за националната литературна награда „Елиас Канети“ – първата през 2015 г., а втората – през 2017 г. През 2015 г. „Спомени за вода. Dm“ получи Второ място в конкурса на Портал „Култура“ за принос в областта на литературата и хуманитаристиката.

Читателският клуб „Приятели на книгата“ към „Надежда – 1869“ съществува от 2015 г. Ръководител на клуба е библиотекарката Бисера Дживодерова. В него членуват над 100 читатели и писатели от В. Търново, разпределени  в четири групи – малки читатели от ЦДГ „Пролет“,  ученици от ОУ „Христо Ботев“, гимназисти от Старопрестолната гимназия по икономика и група на възрастните.

 

 

            За книгата „Спомени за вода. Dm“

 

„Спомен за вода. Dm“ е художествена проза. Опит да се осмисли един личен път през времена, книги и музика. Представлява бавен литературен реквием в ре-минор. Разказва за живота и смъртта на анонимно крайдунавско село и на неговите хора. Все познати неща. Но книгата не разчита нито на историите, нито на историята. Някои от случките са действителни. Останалите са истински. „Спомени за вода. Dm“ е практическо несъгласие с бързата литература. Главен герой в нея е реката Дунав, най-бавната българска река. Другите герои са хора, заминали по водата, потънали в нея, или останали на брега й. Всички те са родени от малко личен и от много чужд навигационен опит през морето на думите. В духа на добрата традиция, разказите в „Спомени за вода. Dm“ се държат за ръце. В книгата има пряка реч, но няма диалози, защото те са имитация на действителността. Тази книга се храни от другаде.“

(Анотация в books.bg и в сайта на издателство „Фабер“)

 

           

            „Рядко първата книга на един писател е толкова зряла, изящна и силна. За мен „Спомени за вода“ е покъртително четиво, сякаш е реквием за едно отминало време, толкова скъпо и близко на сетивата ми. В някакъв смисъл тези разкази
са и мои разкази – и заради Дунава, и заради годините на невинност и изострена осезаемост, когато светът се случваше пред волните ни детско-юношески очи. Този свят беше и беден, и гладен, вънкашно объркан от неприсъщи нам чужди практики, но вътрешно богат, с воля за оцеляване и спасителна наслада от простото човешко задължение все пак да се живее. Героите на Иван Станков, населяващи безименното крайдунавско Село са обобщени образи на една епоха, когато хората все още вярваха в чудеса. И те се случваха!“

Емил Андреев

 

„От първо впечатление изглежда като сборник с дванадесет разказа; всеки разказ е назован с някакво елементарно присъствие на природното или човешкото битие – „Мляко“, „Дъжд“, „Камъни“, „Числа“, „Хляб“, „Вода“… В действителност жанрът е неопределен, но не защото не може, а защото не иска да бъде назован. Сборник, цикъл разкази и роман биха били еднакво приложими понятия. Книгата разказва разцвета и смъртта на едно крайдунавско село от българския северозапад в продължение на няколко десетилетия преди и след „демокрацията“.

Милена Кирова

 

„Спoмeни зa вoдa“ нa Стaнкoв дapoвитo пpeпpaщa към твopчecтвoтo нa Йopдaн Рaдичкoв и Вacил Пoпoв, кaктo и към paзкaзитe нa Емил Андpeeв.“

Мapин Бодaкoв

 

„Напълно в духа на Аристотеловото учение за паметта Иван Станков тясно обвързва време, памет и въображение, за да ни внуши, че единствено съществата, които могат да си представят времето, имат и способността да помнят. В пространството на паметта живеят скъпи за нас образи, от които понякога се опитваме да се освободим. „Спомени за вода“ може да остави и такова впечатление – в някакъв момент над всичко застава желанието ни да заживеем в абсолютното пространство на чистото въображение, лишено от образи, но не и от спомените за тях.“

Ангел Дюлгеров

 

„Дебютната белетристична книга на Иван Станков само условно може да се нарече дебютна. Явление в съвременната българска проза е да се появи първа книга, демонстрираща толкова прецизност и завършеност на художествения свят, накратко – така готова и силна книга. Но „Спомени за вода“ е и особена книга, защото безусловно подчинява вътрешната си експериментална нагласа по отношение на езика, успявайки да постигне яснота на посланията и категоричност на емоцията, в която разказвачът на спомени е едновременно във и отвъд себе си, с памет, действително залята от водата на миналото (според собствените му признания), но и с гърди, дишащи кротко и дълбоко в същата тази вода. […]„Спомени за вода“ съдържа дванадесет разказа, оглеждащи се един в друг посредством общото си време, събития, образи. Мястото, за което се разказва, е познатият в литературата ни български Северозапад покрай Дунава, но душата на Йордан Радичков не е единствената в кошницата, над която писателят Иван Станков е бдял и която е носил със себе си през всичките години на пътуване и дълбоко вглеждане в написаното по стотици страници. Неосветените дворове на Радичков и умиращото вечно Село на Васил Попов са сред разпознаваемите тонове в красивия реквием на миналото у Станков, но заедно с тях „Спомени за вода“ вгражда в себе си рафинираното многогласие и на други мощни български класици. […] Същевременно „Спомени за вода“ е и книга, която без смут гледа право в очите своята лична, съкровената памет, изговаря имената на хора от семейството, от рода, разказва именно техните съдби, прехождания в отвъдното и завръщания в света на тукашното. Защото паметта е мощният художествен генератор, който задвижва всички разкази от „Спомени за вода“, а първият и последният текст от цикъла жестово я проиграват посредством кодовите състояния на пробуда и сън, отварящи цепнатините между времената, за да съхранят с неистови усилия живота („Мляко“) или да преминат с пречиста молитва в смъртта („Бряг“). И едновременно с това  книгата е по характерен начин локализирана в мястото и времето, за които разказва, и това действително я прави част от едно общо битие, в което можеш с любовна носталгия да се (само)разпознаеш.“

Гергина Кръстева