Любовни досиета

От Ружа Велчева

Досие 2: Морякът

 Господи, какъв мъж! Само това успях да си кажа, когато го видях да влиза в стаята.

Празнувахме с колеги имен ден, а виновникът за веселбата беше той. Току-що се беше върнал от плаване и като че ли още се носеше край него мирис на море, далечни пристанища, екзотични земи…

С него моретата и океаните нахлуха  в душата ми, където копнежът по дългите сини пътища зрееше отдавна… Една детска мечта, която съхраних жива през годините!

И досега не мога да кажа къде се крият корените на тази моя луда любов към морето. Родена и израсла далече, навътре в сушата, преди да го видя за първи път на 10 години, аз го носех в сърцето си… На 15 години прелиствах лоции и учебници по корабоводене… На 18 станах завинаги негова годеница. Вече студентка във Варна, успях да зърна полякинята Данута Кобилинска, капитан на кораб за далечно плаване, заобиколена от помощниците си, между които и нейният съпруг… Пъстрите варненски улици се бяха смълчали под уверените стъпки на тази крехка, красива и смела жена… И аз мечтаех да съм като нея, но в ония години на пръсти се брояха момичетата, които можеха да учат във Военно-морското училище. Имах си и съвсем луд план – да отвлека контраадмирал Иван Добрев (публична тайна беше , че обичаше вечер да си пие аператива в ресторант “Севастопол”) и да го освободя само срещу заветното място на курсант… Сега ми звучи съвсем налудничаво, но тогава почти си вярвах, че ще го направя един ден.

Морякът носеше  посланията на морето и аз повярвах, че съм  открила сродна душа. А и това приятелство като начало ми даваше свободата да скрия дълбоко в душата си греховната любов към моя вечен спътник.

 Попивах разказите на Моряка за далечните земи, за онези страшни часове на самота, в които мъжете копнеят и мразят, а знойните жени от лъскавите календари над койките  проникват във всяка пора на жадната им за  ласка кожа… Дълги, жестоки часове и дни, в които желязото на корабния корпус парализира волята на иначе железните мъже…

Продължи четенето… →

Любовни досиета

От Ружа Велчева

          Досие 1: Вечният спътник

        

       Първата любов буквално нахлу в живота ми, като внезапен щорм, който победно издува платната, но и ненадейно къса вантите…

            Сблъскахме се случайно на варненския булевард ”Ленин”. Бях още съвсем нова в литературната група и само бегло се познавахме. Беше в отпуск. Липсваше познатата униформа, но походката издаваше морската закваска. Русият му перчем грееше , надвиснал над присмехулниците – очи, и аз не можах просто ей така да отмина – само с кимане за здрасти… Така е било орисано!

            В ръката си стискаше запис с хонорар от София (а тогава хонорарите бяха наистина добри пари!), но му трябваше гарант с паспорт, за да го получи в пощата.

            Парите вече бяха в джоба му, редно беше да почерпи и така се отзовахме на терасата на  “Балкантурист” в “Дружба”, пред две големи

мастики  и две огромни порции  сух таратор.

            Мъжко пиене и мъжки разговор край това невероятно Черно море – едно безкрайно пътуване на две сродни души, пресекли се в безкрая…

            Повече говореше той. Попивах всеки звук, всяка дума. За мъжките приятелства, за тази сладка болка – творчеството, за морето като реалност и съдба… ( На снимката: Никола Радев на кораб през седемдесетте)

            Неусетно около нас притъмня, но в душата ми беше светло, толкова светло…

Продължи четенето… →

Националния конкурс за поезия на вестник „Литературен глас“

 

От Владимир Шумелов

На 21 май 2013 г. вестник „Литературен глас“ – Ст. Загора, навърши 20 години (това е вестникът на Д. Б. Митов, който го списва в София от 1928 до 1944 г.). Тържеството по случай юбилея се състоя пред многобройна публика от „града на липите и поетите“ и гости от В. Търново, Пловдив, Бургас, София и др. в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“. Заедно с богатата литературно-музикална програма беше отчетен и националния конкурс за поезия по повод 20-годишнината на „Литературен глас“, организиран от читалище „Даскал Петър Иванов–1988“ и със съорганизатори община Ст. Загора и Народно читалище „Николай Лилиев–2005“. Конкурсът приключи на 30 април.

След като разгледа представените творби, жури в състав: Константин Еленков, Владимир Шумелов и Йордан Атанасов обяви резултатите. Първа награда – Милена Белчева (Варна) и Наталия Цветанова (Монтана), Втора награда – Лили Качова (София), Валентина Йотова (София) и Филип Кабакян (Стамболийски), Трета награда – Елица Ангелова (Калифорния, САЩ), Снежана Иванова (В. Търново), Силвена Димитрова (Ст. Загора), Иван Сухиванов (Бургас) и Пламен Анакиев (София). Поощрителна награда – публикация във вестника.

Бяха получени повече от 600 стихотворения от 235 автори от България и чужбина (САЩ, Испания, Великобритания, Германия, Русия, Франция и др.). Най-младата участничка е 9-годишната Добромира Християнова Миткова от Варна.

В рамките на тържеството бяха представени новите книги на старозагорските автори Стойчо Маджарски („Пълнолуния“), Кристина Божанова („Чадърче от глухарче“) и на проф. Румен Стоянов от София („Злак“)


Любовни досиета

 От Ружа Велчева          

 Първо пристанище: Варна,  моя любов…

( септември 1964 – септември 1967)

В онова невероятно циганско лято на 1964 година крачех по пъстроцветните, многоезични варненски улици с две-три тетрадки стихове, очаквайки чудото на първата любов и скрила дълбоко в сърцето си под моряшката фланелка маршалския жезъл…

Приличах на бригантина, току-що плъзнала се по стапелите в дълбоката вода към своя първи презокеански рейс… Корпусът привлича с изящната си линия,  попътният вятър свисти в коприната на платната, а лоцманските карти са още девствено чисти, с толкова примамливи имена  на далечни земи и морета…

Някъде далече, в необозримото бъдеще, обаче, са заложени капаните на тайфуни и мъртви вълнения, на безветрия и плитчини с коварни рифове… Някъде напред са разкъсаните платна, пробойните в корпуса, самотното дрейфане…

Продължи четенето… →

Любовни досиета

 

От Ружа Велчева
(Уводните страници на автобиографичната книга на авторката. Следващата публикация от „Любовни досиета“ ще е ПЪРВО ПРИСТАНИЩЕ :       В А Р НА, МОЯ  ЛЮБОВ… )

 

“Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимбал, що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото планини да преместям, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздавам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва.

            Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее; не бeзобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

            Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем, и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах, откак станах мъж, напуснал съм което е детинско. Защото сега виждаме  нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.

            И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов, но най- голяма от тях е любовта.”

 

                                        Първото послание на Апостола Павла към

                                         Коринтяните,13

 

 

                                       

 

 

 

На Светла и Драгни Драгневи ,

за приятелството и подкрепата –

сърдечно благодаря!

                             авторката

ПРОЛОГ

           

            Започвам тази книга на рождения си ден – 55 години са достатъчно висок връх да погледна назад, към годините на своята младост… Пресявайки през пръстите си тоновете пясък и тиня, пред очите ми ще заблестят онези златни зрънца, разпиляни по пътя ми –    моето истинско  богатство.

            Някога една известна светска дама, американка, беше казала, че интелектът на жената  е сбор от интелектите на мъжете, които е познавала и обичала през живота си…

            Аз имах щастлива съдба и мои приятели бяха, а и още са умни, странни и  талантливи мъже, които ме изваяха, изградиха такава, каквато съм сега – жена, живяла винаги по свои правила, праволинейна спрямо свой собствен морал, жадна за далечни, непознати пътища, очакваща любовта…

             Своеобразен лиричен поклон пред  вас е тази книга, приятели мои!

            Благословена съм, че ви имам!

            Обичам ви!

 

                                                               Ружа Велчева

                                                             22 август 2001 г.

                                                            Велико Търново

 

Прелюдия към истинския писателски занаят

 

От Владимир Шумелов

Подобни книги не се нуждаят от подобен метатекст, но в случая правя изключение. То се налага от факта, че авторът е достатъчно непознат на читатели и критика, а жанрът, доколкото можем някак жанрово да дефинираме размислите на автора за живота изобщо, литературата и изкуството в частност, е достатъчно самообговарящсе, саморефлексивен. И още нещо: попадайки в книжнината неизмислена проза (нонфикшън), тази книга (и не само тя) поставя редица въпроси, свързани с жанрови определения и мястото на автора в субординацията на подобни текстове през последните десетина-двайсет години у нас.

Нехудожествената литература (биографии и мемоари, есеистика, документалистика, публицистика и т.н., а извън литературата и изкуството – спорт, езотерика, история, учебна литература и пр.) е мочурлива област, в която нерядко мнозина са загивали; често тя се противопоставя на художествената литература (като измислена, фиктивна), което, както забелязва Владимир Трендафилов (вж. Словото му от Прегледа на Бургаската проза – 2011 г.), е неправилно, защото в определен смисъл и двете области са сродни: „Те имат обща нормативна цел и тя е истината“.

Продължи четенето… →

Гемовия завой на Янтра

   

     От Йордан Атанасов

(Откъс от романа „Хамовото семе“)

Ля­то­то бе­ше в раз­га­ра си. Су­хо­то кон­ти­нен­тал­но ля­то и из­га­ря­що­то чети­ри­де­сет­г­ра­ду­со­во слън­це бя­ха ха­рак­тер­ни за август.То из­пичаше зе­мя­та, зър­но­то, хо­ра­та и жи­вот­ни­те. Из­кар­ва­ше им во­да­та. По­ле­то и хар­ма­ни­те ди­мя­ха. То­ва вре­ме бе­ше бла­го­дат­но за Сто­ян Ге­мов – един стран­ник, ко­го­то по­вечето дра­гой­нов­ци смя­та­ха за луд. Из­г­леж­да­ше 65-70 го­ди­шен. Труд­но бе да се оп­ре­де­ли въз­раст­та му, за­що­то бе­ше жи­лав и слаб, ко­са­та му естествено чер­на, ле­ко про­ша­ре­на, а очите му – жи­ви въг­ле­ни. Жи­ве­е­ше сам. Но има­ше и дру­гар – един стар дръг­лив вол. Бе­ше го кръс­тил Ар­жен­ти­нец. Бай Сто­ян, та­ка го­во­ре­ха се­ля­ни­те за не­го по­меж­ду си, но той ис­ка­ше да се об­ръ­щат към не­го с „Гос­по­дин Ге­мов”. Беше независим човек, демократ. И го доказа на Първи май, когато произнесе вдъхновена реч срещу насилието над хората, за  човешките права и свободи. Тогава много хора си промениха мнението за него.

 Както и преднате години, той пра­ве­ше кир­пич на бре­га на Ян­т­ра. Ав­гус­тов­с­ко­то слън­це из­пичаше бър­зо ка­лъ­пи­те. Кой­то стро­е­ше плев­ня или ду­вар, зна­е­ше, че тук ще на­ме­ри ев­тин и качествен стро­и­те­лен ма­те­ри­ал. За­ку­пе­но­то се но­се­ше фран­ко ад­ре­са на ку­пу­вача. Майс­то­рът са­мо­ръчно то­ва­ре­ше ка­ру­ца­та, впря­га­ше Ар­жен­ти­не­ца и с пе­сен на ус­та из­вър­ш­ва­ше дос­тав­ка­та.

Продължи четенето… →

Вестник „Литературен глас“ на 20 години. Честито!

 

От Владимир Шумелов

На 1 октомври 2002 г. – Деня на поезията и музиката – в. „Литературен глас“ (Стара Загора) отпразнува своя двоен юбилей – 100-тен брой и 10 години от своето рождение.

Днес, в навечерието на 24 май – Деня на славянската писменост, наука и култура, 11 години по-късно, „Литературен глас“ отбелязва и своята 20-годишнина. Малко или много е това? В историческия контекст на излизалите периодични издания за литература, култура и изкуство преди социалистическия преврат на 9 септември 1944 г., след него, а и в годините на т.нар. Преход от социализъм към капитализъм, 20 години са голям период. На пръстите на една ръка се броят изданията, успели да се съхранят за такъв период. И това е още един повод за гордост на старозагорци, успели да възродят една културна традиция и да я развият в днешните трудни условия.

Продължи четенето… →

В леглото с Ники Кънчев

 От Ружа Велчева

               Аз съм Калудка, една обикновена жена. Даже безлична.

            Когато се пенсионирах преди няколко години, разбрах много скоро, че трябва да направя нещо, за да не умра от глад през отпуснатите ми от Бога години напред.

            Започнах с чистенето на 3 входа от блока, в който живея. Деветдесет лева са си добри пари, но инфлацията бързо стопи допълнителния ми капитал.

            Тогава се насочих към хартиените отпадъци. Направих си карта на квартала и всяка сутрин с детска количка обикалях района. Понякога, когато имах късмет, стигах до 8-10 лв. на ден, но една мразовита утрин Мафията на клошарите така ме ступа, че забравих вече за хартията.

Продължи четенето… →