Споделяне

Публикувано на от

Невидимата точка

Трябва да призная, че известно време се колебах какво да напиша за начало. Спомням си един текст, в който героят, след години усилия, спомени, търсения  и разсъждения, признаваше, че му е трудно, даже невъзможно, да посочи откъде точно  и откога точно е неговото начало. Не бе сигурен  коя е изначалната стъпка на самоосъзнаването му. В крайна сметка стигна до спасителното заключение (а може би всъщност се примири), че не е задължително личностното начало да има непременно видима отправна точка. Достатъчно е само просто да я има.

Въпреки това подозирам, че въпросният герой още продължава да търси своето начало. Така ми се струва. Едва ли се е отказал, нали все пак е герой в нечий текст  или в нечия книга, в нечий живот или поне в своя собствен. Но това търсене нямаше да продължи, ако не бе приел собственото си начало като несъмнена даденост – каквото и да е било то и както и да го е осъзнавал. Та и аз все пак се реших – да започна някак си. И да поставя началото на този сайт. Както и да продължа да търся по пътя – по моя си път. Нали всеки от нас носи в себе си един път, малко или много, наподобяващ пътя на Керуак? Не се страхувам, че  взирайки си напред, ще спирам и присядам, поглеждайки назад. Така или иначе, ние сме продукт на миналото си и тъкмо от неговите дебри и бръстаци излъкатушва  и личната ни пътека. Тя безпощадно ни води напред – към примамливия контур на хоризонта, но и към „динозавъра на залеза“.

Докато пиша тази бележка, се сещам за различни неща. Предимно за стихове. Някои от тях са на покойната ми съпруга Сирма Генова, която бе талантлива поетеса и  пишеше непринудени и истински естетични есета, мир на праха й. Сещам се и за едно стихотворение на поетесата Мануела Симеонова, започващо така: „Хайде, Душа, изправи се!“ (ако го цитирам точно). Както и за друго, съдбовно за мен – имаш ли представа, приятелю, колко прав се оказа ?, – на поета Николай Милчев. Или за едни много силно загнездили се в съзнанието ми стихове на друг един приятел от младини – поетът Йордан Денчев (откъдето е цитатът в кавичките по-горе), мир и на неговия прах. Също и за едно стихотворение, особено за първите му няколко реда, което някога написа в един от студентски ми тефтери Любомир Йорданов, поет и журналист от Северозапада… Както и за още много стихове или неща, които съм чел, се сещам. Искаше ми се да сложа нещо от тях в тази начална бележка. После си казах, че има време.

Някои от нас вече разполагат с вечността, останалите само със своето си време. Което поставя въпросът за това как го използваме. Както и задължението да продължим времето на вече отишлите си  не само със спомена за тях, а и с нещата, които ще направим докато дойде и нашият ред. Освен това се оформи и намерението  сайтът да е само за белетристика. При това, за „чиста проза”, каквото и да значи това. Успокоявам се, че по един или друг повод, ще мога все пак да спомена и по нещо за приятелите си поети. Това обаче ще е сайт на разказвачите  на истории, приели принципа на доброволното им съзидателно споделяне (използваме комбинацията от договори CC BY-NC-ND).

Всъщност се опитвам с тези редове  да  поставя отправната точка  на едно начинание, надявайки се то да не остане само лично.  Винаги съм вярвал на приятелите си. И този път те не ме подведоха. Още не споделил докрай намерението си, получих подкрепата  им. Може би не само заради приятелството и очакваното от осъществяването на идеята, а и заради нещата, през които сме минали можейки  и до днес да се гледаме в очите.  За което им благодаря.  Те ми дават възможност да  направя отправната точка на сайта „Разказвачите” достатъчно  видима и достатъчно сигурна, надявам се  и устойчива и развиваща се.

Миролюб Влахов – Миролич

Вашият коментар