Премиера на „Ще чакам дъгата“ от Владимир Шумелов в Бургас

ПОКАНА

Община Бургас и Бургаска писателска общност

Ви канят

на премиерата на книгата „Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта, етюди (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017) на Владимир Шумелов

Дата: 30 октомври (понеделник), 18:00 часа

Място: Бургас, Дом на писателя, ул. „Вола“ 1

Представя: Милка Иванова

В такива условия, когато критиката бива или напълно отричана, или се правят опити за нейното реабилитиране, появата на всяка сериозна критическа книга би следвало да се тълкува като явление, което помага на организиране и дисциплиниране на литературния процес у нас.

Ружа Велчева
Из „Край“

Когато останеш сам. Насаме. Без никой. Тогава, между другото, в самотата си мислиш за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеш, че ги няма отдавна. Мъчиш се да не си представяш, но те връхлитат. Разсейваш последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те те измъчват. Всичко около тях те измъчва. Защото си виновен. Такъв се чувствам. Такъв си. И знаеш, че до смъртта си – последен от веригата – ще е така.
Понякога се чувствам празен като гроб преди погребение, както пише Имант Зиедонис в една от епифаниите си. Дори по-зле. Наистина не съм разочарован. Но съм много уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред тая нищета. Всичко е толкова грозно и посредствено и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен. Нужна ми е смелост (не „физическа“), за да „противостоя на присъдата на обкръжението“…
„Съществува – казва Калин Янакиев, – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Какви са последиците за антропологията от това особено „историческо униние“? А за литературата?
Всички сме пропити от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. The End е велико парче от едноименния албум на „The Doors“ от началото на 1967 г. С тази 12-минутна песен Джим Морисън се прощава, обикновено на финала на своите концерти. В нея има убиец, Едипов комплекс и всякакви отчаяни и шокиращи работи, но за Джим тя е „сбогом на детството“. Тази песен звучи и в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, а кавърът на Кърт Кобейн от „Nirvana“ е също толкова потресаващ. Както апокалиптичният финал на „Забриски пойнт“ с психеделията на „Pink Floyd“, както много други, за които Краят е нещо важно.
Все пак мисля, че продуктивното за писателя не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.

Има нещо, което пречупва човек. Добре е, отвреме-навреме да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. – „Човек може да бъде унищожен, но не и победен“ на Хемингуей, което като едно добле дичо можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения… Или самотата в крайна сметка?
И все пак понякога човек рухва – смърт на близък, раздяла, нещастна любов… Не просто те пречупва, разкъртва те, разкъсва… Въртиш се из двойнствен свят интровертно, свършен си. Връщаш се вкъщи, изкъпваш се, хапваш набързо и пийваш, без да догледаш поредния сериал, после лягаш (искаш да спиш, непрекъснато; понякога лягаш до сина си, прегръщаш го, като изкупление), дори не мислиш за жената до себе си, която те мисли и вероятно се е побъркала от любов…
Или изпадаш в депресия, а причините дявол знае какви са – лична трагедия или резултат от начина на живот. Смяташ, че светът е абсурден. („Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света“, пише Камю.) Че някаква гилотина е надвиснала над теб. През 1957 г. Албер Камю получава Нобелова награда за литература за есето си „Размишления за гилотината“ („Réflexions Sur la Guillotine“), което е пледоария срещу смъртното наказание. Началото му напомня много на „Хладнокръвно“ на Капоти – изтребено е семейство фермери, в единия случай малко преди Войната от 1914 г., в Алжир, а във втория през 1959 г. в Канзас. И въпросите: Защо ставаме престъпници, убийци, защо убийците се пречупват, кое ги пречупва? Кое обърква живота на един човек? А на един автор? „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен“, казва Труман Капоти.

Владимир Шумелов