Дневни архиви

ПЕЛИКАН С БРОШКА

Разказ от Миро Владим

 

Елица Асташева изчакваше края на дежурството си в ъгловия  кабинет на третия етаж в новата градска поликлиника. Стоеше сама до прозореца. Зад гърба й пропукваха изстиващите радиатори. Кранът от отсрещния строеж се въртеше, щръкнал върху единствения си оранжев крак – огромен премръзнал пеликан. Елица Асташева извади цигара, запали я  и с рязко движение изгаси клечката. Пламъчето се разпъна за миг като развято в далечината знаме и угасна, оставяйки остър и приятен мирис на фосфор. Не помнеше откога, но бе спряла да използва запалки, харесваше й притракването на клечките в кибрита, секването по кафявата лентичка и пращенето при появата на пламъка, няколкото резки движения, докато гасеше клечката – ритуал който я успокояваше не по-малко от първото вдишване на никотина. Димът изпълни дробовете й. Тя го задържа няколко секунди и изпусна. Струята се разби в стъклото, разтвори се като чадър и се стопи. Не беше пушила от обяд. Когато работеше, цигарите не успяваха да я успокоят достатъчно. Странно, но понякога я правеха иронична – на моменти дори саркастична – към пациентите и те ставаха недоверчиви, затваряха се, криеха важни неща за състоянието си. За това избягваше да пали пред тях.

Телефонът иззвъня. Асташева вдигна слушалката: „Да, аз съм… Позна ме, не започвай тази игра… Да, слушам те… Да… Да, добре… Ще ти се обадя.” Гласът й бе равен, омекнал  и леко дрезгав от дългото мълчание и цигарата.

Кранът пеликан се завъртя обратно, помъкнал под човката си продълговата кофа с бетон – виснала на подвижните въжета, тя приличаше на груб медальон, ненужна плячка, за която не може да се намери място, но няма и да бъде изхвърлена. Асташева се върна зад масата си от олекотена хромирана стомана и полиран гетинакс. Всичко в кабинета й блестеше със стъклена чистота. Беше странно, че тук се раждаха и тръгваха по белия свят толкова тайни.

На вратата се почука.

Продължи четенето… →