Дневни архиви

За дебютната книга „Провокатор на въображения“ от Генчо Генчев

От Владимир Шумелов

Тридесет и два основно кратки разкази е събрал между кориците си дебютният сборник на Генчо Генчев. Някои от тях звучат хумористично, други притчово, трети есеистично. Свързани с най-новото време, тематиката им е разнопосочна, без точни темпорални и териториални лимити. Все пак селото – този отдавна отстранен от българското писателско око образ – се появява по-често. Именно селото, но и малкото селище, покрайнините на държавата, предградията на живота са ония топоси, на които се натъкваш постоянно в текстовете. Написани като аз-повествование, на разговорен, преплетен с жаргон език, те пресъздават „живия живот“, но не езикът е основното тук. Не и сюжетът. Щрихи от днешния живот, по-често битови, но и също толкова често обърнати към миналото. Понякога дидактично-поучителни и клатещи пръст, понякога заразяващи със смях или тъга. Но винаги добронамерени. И въпреки това тези текстове са разкази. Не са експеримент, но заразяват с искреност, ако можем дори да добавим щипка „нов автентизъм“ (Пл. Дойнов), граничеща с наивитет на моменти или излишна описателност, но във всички случаи увличащи, провокиращи въображението.

Разбира се, разказът непременно трябва да е „провокатор на въображения“, независимо за какво става дума в него. Макар че, както забелязва разказвачът в едноименния текст, по-голям провокатор от живота няма – нещо, което „осъзнаваш по-късно, когато животът се е посмял на твой гръб и си си научил урока“. Все пак това е в основата на творчеството, на креативността – въображението, създаването на ония реално-фантазмени образи и картини, които провокират/асоциират в съзнанието ни нови необичайни, невъзможни образи, представи или идеи. Задачата на Генчо Генчев в дебютния сборник в това отношение е била доста трудна, особено когато е формулирана като заглавие. В голяма част от текстовете авторът не разказва небивалици, не фантазира, а с един спокоен, ведър тон реди семпли епизоди от ежедневието около нас. Героите му също не са надарени с необикновени качества, не страдат от нелечими филии и фобии, не живеят на други планети, а са между нас, те са ние. Разбира се, понякога авторовото въображение прескача реалността („Птичка“) и тогава децата говорят с птици; друг път то ни води по пътя на някоя „легенда за черните магии“ (едноименният разказ) или ни разказва „как живеят мислите“ (едноименният разказ), как детето поема към голямото изкуство („Подаръкът“), как обикновеният човек се превръща в известен богат художник („Абстракция“). В повечето случаи фантазменото, съновидението се преплита с реалното, иронията/самоиронията прелива в хумор, а хуморът в горчилка или тъга, което донякъде дава втори план на разказа и в което е неговата ценност, а обикновеният човек (герой) се превръща в уникален вид, благодарение на вроденото си любопитство и чувството за хумор  („Позитивно мислене“, „Алфа мъжкар“, „Ловджията“, „Как познах „кърската любов“, „Летящи катерички през зимата“, „Запуснат двор“, но и мн. др.). Във финалния текст „The Secret“ бай Стоян параджията завършва своята изповед така: „За днес стига. Утре пак търсете – в любопитството е прогресът“. Любопитството, но и позитивизмът, хуманизмът и всички ония дребни добродетели, които ни правят повече хора, са в тъканта на тези текстове. В основата на ред разкази е споменът, предаден като разказ в разказа или авторова рефлексия от някого, от нещо, незначителен или случаен детайл – стъпало на дървена стълба („Стълбата“), книга със забравени 17 лева на 52 страница („Различен ъгъл“)… Като (да припомня края на „Различен ъгъл“) старият виц за бабата, която изнасилвали…, но то било преди 50 години. „Е защо викаш чак сега? Ми хубаво мий да си спомням – въздъхнала бабата.“

Продължи четенето… →