Месечни архиви

ЗАВЪРШИ НАЦИОНАЛНИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „АЛБЕНА“ – 2017

 

 

Както е известно, Кметство Врабево и селищното Народно Читалище „Христо Ботев“ с подкрепата на община Троян, фондация „Българска памет“ и издателство „Световит“ положиха началото на националния конкурс „Албена“ за разказ, пресъздаващ  драматичен женски образ.

Тази година конкурсът се проведе за втори път с участието на 217 автори от цялата страна. Според предварително огласените условия наградените получават парични премии, а издателство „Световит“ ще издаде антологичен сборник с препоръчани от оценителите творби.

Жури с председател писателят НИКОЛА ИНДЖОВ и членове АКСИНИЯ ДЖУРОВА – изкуствовед, ВЛАДО ДАВЕРОВ – писател, ПАВЕЛ БОРЖУКОВ –  писател, и МАРИН КОСТОВСКИ – драматург, реши въз основа на несравнимите литературно художествени свойства на редица творби, вместо обявените първоначално първа, втора, трета награда и едно отличие да присъди пет равностойни награди по 400 лв. както следва на:

ЕВЕЛИНА КOВАНДЖИЙСКА за разказа „ЛУДАТА ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЙЕРУСАЛИМ“;
ВАЛЕНТИН ПОПОВ – ВОТАН за разказа „ПЕПЕРУДИТЕ И ЛАЙЛА“;

ЛЮБА ТОДОРОВА за разказа „АЛБЕНА“;

МИЛЬО ВЕЛЧЕВ за разказа „ПРЕТОПЕНИ ЧУВСТВА“

ИЛИЯНА ВЪЛЧЕВА за разказа „НЕСПОСОБНИ ДА ЛЕТЯТ“.

Специална отличие се отрежда на ЯРОСЛАВА ХРИСТОВА за разказа „ВЯТЪР И ВЯТЪРЪТ“.

 

„ТАКЪВ-ОНАКЪВ“ НА НЕНКО МАРОВ

От Владимир Шумелов

След книгите на Панайот Димитров-Понката, това е книжно тяло от втори достоен търновски скулптор, с което се запознах и чрез което Ненко Маров се завръща чрез спомените за своето и българското минало към равносметката и оценката на свършеното. Мемоарната книга „Такъв-онакъв“ е шеста поред и излиза посмъртно за проф. Ненко Маров (1933 – 2011). Тя продължава поредицата от творби под заглавието „Властелините на Копса“, като се налага уточнението, че Копс е едно от тракийските имена на Подбалкана, което днес знаем като Розовата долина. Сам авторът е роден в с. Каравелово, Карловско, а в книгата си той е уловил духа на това място чрез пресъздаване на времето, хората и събитията от близкото минало (разказът му започва от детството, преминава през годините, та до студентството в София); и тази наистина талантлива художествена проза често се опира на нови факти, на истории и митове, герои и съдби, свързани с Копса, която той никога не беше напускал и се стремеше винаги да се завръща там, в своята Итака.

Все пак, големият скулптор Ненко Маров завършва Художествена академия в София при проф. Иван Фунев, а от 1966 г. е преподавател по скулптура във Великотърновския университет и няколко поколения скулптори, завършили Факултета по изобразително изкуство (ФИИ) в старопрестолния град, са горди, че са били негови ученици. Той е сред основателите на ФИИ и катедра „Скулптура“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Стилът му е декоративно-монументален, а предпочитаните материали – бронз, дърво и камък. Тематиката, в която се изявява, е от времето на Втората Българска държава и Възраждането. През годините участва активно в наши и международни изложби, получава престижни награди за своите творби, а като негови най-известни работи можем да определим декоративния монумент „Лъвът“ на входа на Царевец, фигурално-портретните паметници на Никола Пиколо, Стефан Стамболов във В. Търново, подпоясен паметник на Васил Левски в с. Орешак и др. Работи и малка пластика, в която се усещат много добре необременените му и освободени от творчески и идейни задръжки пориви.

 

Ненко Маров. Такъв-онакъв. Изд. „Ивис“, В. Търново, 2015.

КУЙ

Разказ от Генчо Генчев

            Куй,куй,куй! Куй,куй,куй! – детето ми се връщаше от училище, подскачаше весело и тананикаше нищо незначеща песничка със загадъчната и неизвестна на мен думичка „куй“.

            Изстинах. Боже за това ли го пращам на училище това дете, за да научи новата думичка „куй“ ли?

Кой идиот е успял да го научи на туй и какво значи тази думичка куй!
Докато разсъждавах върху етимологията на думата куй, като размишлявах коя точно буква не  е дочуло детето – първата или последната, то връхлетя в стаята, метна чантата на леглото, хвърли се на врата ми и радостно зачурулика какво му се е случило през деня – какво са учили, кой не слушал и така нататък. Хем ми беше радостно и мило, хем новата думичка  „куй“ в речника му не ми излизаше от главата.

            – От кого научи тази дума – попитах ?

– Коя?  – детето ме погледна учудено.

– Как коя ? Куй !

– Не помня – отговори то .

            – А какво означава?  – продължих .

– Не знам.

Как така не знаеш? – повиших тон. – Защо употребяваш думи, на които не знаеш значението?

Детето ме погледна с учудване – явно не можеше да разбере моя гняв, сви рамене и отиде да си играе.

            Замислих се дълбоко – какво правим от децата си, таблет му купих и какво ли не, всякакви джаджи и новости владее, а културата къде е. На частни уроци го пращам, на школи, курсове и каквото там трябва, за да е добре и накрая  какво –  „куй“.

            Цяла нощ мислих ,въртях се и реших – трябва да го пооткъсна от тая среда ,поне за няколко дни. Ето утре е петък в събота ще отидем на село да види баба си, че и прабаба си да види и се научи поне от тях на живота такъв, какъвто е! А и природа, чист въздух, зеленина – ще му се отрази добре, па и народния говор да чуе, нови думи да научи, ама автентични от извора, щото то дядо Вазов с хиляди е обогатил речника ни, а сега знаят десетина, а единадесетата – „куй“. С тия мисли заспах, с тия се събудих!
Речено – сторено. В  събота събудих детето, то се зарадва на идеята, аз се успокоих и поехме към село. Няма и час и бяхме сякаш на друга планета – тишина, зеленина, покой.

Сума неща не е виждало детето, сума думи не знае какво означават, сега е време да се поучи, да се огури де викат старите хора.

Бабите се зарадваха, зер скоро гости не са им идвали, гушкат го, говорят му, водят го из двора, а то се диви на кокошки, петли, патки, юрдечки и каквато още гад се покаже насреща му, зер и те рядко виждат  гражданчета.

Стана ми леко и весело! Даже се сетих за стария агрономски виц за сливата – вървят баща и дете през полето и детето като всяко дете пита: „Тате, тате това дърво с тия плодове  какво е?“ „Синя слива, момчето ми“ – усмихва се благо бащата. „А защо са червени?“ „Щото са зелени“ – отговаря нервно бащата. Горкото дете – мисля си, – и то като моето е пропуснало да разбере я дума, я  буква.

Влязохме в старата къща – показах му огнището, обяснявах що е оджак, баба му омеси питка, видя какво е нощви, точилка. После научи  черга, хурка и какво ли още  не .

На прав път съм – отдъхнах си. – Ще го уча на живота такъв, какъвто е.

И тогава малкият се сети за таблета, извади го и пръстите му заиграха по клавиатурата.

– Боже колко са сръчни тез деца – въздъхна баба му.

Прабабата, майка й, току зад нея впери поглед  в таблета и изфъфли:

– Куй туй, ба?

– Таблет – без да я погледне, изчирика малкият.

– Куй ? – разтегна бабата беззъбата си уста.

Моята долна челюст, макар още зъбата, увисна  – куй, та куй, ето к’во било туй – живота такъв какъвто е!

ЛЕТЯЩИЯТ ОФИС

Пиеса от Магда Борисова

(Продължение)

Втора картина

/ Столовете и бюрата са изчезнали. Всички лежат на земята. Бавно се раздвижват/

 

Павел:                     Ох, Ети, Ицо, Вили- добре ли сте?

Виолета:                 Всичко ме боли.

Христо:                   Защото пи твърде много.

Павел:                     Как се размазахме!

Христо:                   Мисля, че точно от това имахме нужда. Всички. От тотално размазване. Буквално- тотално!  Сега се чувстваме по-живи. Нали?

Виолета:                 Много благодаря!

Мариета:                А къде е Иван?

Иван:                      Тук съм.

Виолета:                 Къде сме сега?

Христо:                   На мама си в…

Мариета:                Мисля, че сме на безлюден остров.

Павел:                     Е, вече не е безлюден- има си население от пет човека. При това е краси, нали? Вижте, тези ярки цветове. Ами лазурния океан?! Като от картичка!

Виолета:                 Дали тука има змии? Имам фобия от змии. Сигурно има огромни отровни.

Павел:                     На този остров няма змии.

Виолета:                 Не можеш да знаеш със сигурност.

Иван:                      Нито ти.

Христо:                   Яко! Слънце, плаж, риболов. Никакви шефове, без трафик, няма сметки, няма сняг. Релакс! Мечта.

Мариета:                Няма телевизия, интернет, нито магазини, нито опера, театър, кино. Ще изкукаме на такъв остров само за три дена.

Павел:                     Това, момчета и момичета,  е Рая.

Иван:                      За почивка –бива, но не знам…

Христо:                   Тук, всъщност ми харесва! Дишам свободно. Не помня, от колко време не съм се чувствал толкова лек и свободен. Вероятно никога не съм бил истински свободен.

Павел:                     Не си бил, никой от нас не е бил истински свободен. Свободен- да бъдеш себе си! Тук можеш да си истински. Нали всеки от вас познава това гадно усещане- че играете нечия чужда роля в скапана пиеса. Не сте себе си. Думите, които излизат от теб, не са твои и дори да са твои, интонацията и гласът не са твоите и променят и подменят. Тук имаме шанс да започнем на ново, на чисто. Или просто да живеем щастливо и безметежно..

Виолета:                 ..докато ни спасят?

Павел:                     Или до края на живота ни. Простичък, обикновен живот. Винаги съм мечтал да попадна на приказно място, като този девствен остров, недокоснат от цивилизацията.

Виолета:                 Как ли се казва? Островът.

Иван:                      Едва ли има име.

Павел:                     Ами да го кръстим.

Мариета:                Остров Санта Мари Вил? На мен и на Виолета. Нали се кръщават на женски имена?

Павел:                     Корабите, скъпа, не островите.

Иван:                      Какво ще кажете за Нова България?

Христо:                   Яко!

Мариета:                А не! Тъкмо се измъкнахме от една и ще си правим друга България.

Павел:                     Точно! Тази ще бъде такава, каквато трябва.

Виолета:                 И как?

Павел:                     Така. Тук всичко зависи от нас петимата. Ние ще определим нови правила.

Иван:                      Яко! Схващам мисълта ти. Предлагам да гласуваме минималната работна заплата да бъде две, не три хиляди, а работната седмица от четири, не от три дена. Гласуваме ли? Пет За. Прието! Ето така се прави!

Христо:                   Колеги, предлагам да гласуваме отпадане на всички данъци- преки, косвени, акцизи, всички! Гласуваме!  Пет ЗА. Прието! Това вече е истинска демокрация!

Виолета:                 Ами от къде ще се вземат парите? И къде ще работим?

Павел:                     Много правилен въпрос.

Христо:                   Колеги, това са подробности- заебете ги!

Иван:                      Не, не, не не, не! Виолета има право. Новата ни държава не си е избрала още валута. Нито сме определили нейния курс спрямо другите световни валути. Този въпрос трябва да го решим спешно!

Мариета:                Предлагам да кръстим новата валута Лигър!

Виолета:                 Това пък от къде?

Мариета:                Лигърът е дете от лъв и тигър. Гледах за него по анимал планет.  Така, хем ще покажем приемственост с българския лев, хем ще се отличим като нещо принципно ново. Освен това лигърът е израсъл много по-голям и по-силен от лъва и тигъра.

Иван:                      Лигър ми звучи лигаво.

Виолета:                 Балкан?!

Иван:                      Да виждаш тук Балкан или помен от планина? Нищо няма!

Христо:                   Има балкур!

Иван:                      Ей, това е! Браво Ицек! Ама не балкур, ами Бълкур! Бълкур звучи твърдо, гордо и някак заплашително. Ще държи твърд курс на международните пазари. И само нагоре и нагоре ще върви.

Мариета:                Българските мъже се мислят за много курава нация, ама да ви кажа от своя международен опит, че хич не сте! Има къде по-курести народи и по-корави. Няма как един народ да е корав, щом има поговорка „Преклонена главица, сабя не я сече”.

Христо:                   Ние тук сме Нова България и от името на цялото мъжко население, заявявам, че ние сме си много добре, даже доста над средното. Дами, ако не вярвате- сваляме гащите за демонстрация!

Иван:                      Точно така!

Виолета:                 Няма нужда!

Иван:                      Значи се приема названието Бълкур.

Мариета:                О`кей- те чужденците няма да знаят какво означава.

Виолета:                 Е, добре, де…

Иван:                      Ако имаш съмнения- показваме!

Виолета:                 Бълкур да е!

Иван:                      Трябва да си изберем президент. Не може държава без държавен глава.

Виолета:                 Ама, ние сме само пет.

Иван:                      Това не е причина да си нямаме върховен представител. Никъде не пише, че държава с население от пет човека не може да има президент. Предлагам своята кандидатура.

Христо:                   Аз предлагам своята.

Виолета:                 Президентът най-добре е  да бъде жена.  Ето защо, аз издигам своята кандидатура. Само една достойна работеща жена майка и домакиня, знае как да се погрижи за народа.

Мариета:                Е, принудена съм и аз да издигна своята кандидатура, тогава. Една еманципирана жена, с международен опит. Знам как да водя преговори и да печеля разни неща за държавата.

Павел:                     И така, имаме четирима кандидати. Ето тези листа ще са вашите бюлетини. Тъмнозелените за Иван, светлозелените за Мариета, розовите за Виолета  и жълтите за Христо. Ще гласуваме ли?

Христо:                   Не, трябва първо да проведем предизборна кампания! Всеки от нас да разясни на електората своята платформа.

Виолета:                 Каква кампания, какъв електорат? Само ние сме тук!

Христо:                   Всичко трябва да направим, както трябва.

Иван:                      Съгласен. Като ще е гарга, да е рошава.  Трябват ни предизборни плакати. Ето, тези бананови листа, ще са моите. Вие колеги си изберете от другите цветове.

Христо:                   Не става така, Ванка! За цвета на бюлетините трябва да се тегли чоп.

/Теглят чоп. Иван взема сноп цветни листа А4 и започва да ги лепи/

Иван:                      Ето, пак ми се паднаха на мен тъмнозелените.

Христо:                   Ужас- мен са червените. А аз съм дясно ориентиран.

Павел:                     Цветовете не са това, което са. В Нова България червеното е за най-десните. Тук има нови правила.

Виолета:                 Ама на плакатите, нищо не пише?!

Иван:                      Не е нужно- всички се знаем.

/ Етюд в който всеки лепи своите плакати и тайно къса чуждите. Павел ги гледа отстрани/

Христо:                   Свършиха ми плакатите. Мисля, че проведохме една честна и ползотворна предизборна кампания. Време е да пристъпим към самите избори!

Павел:                     И така: първият законно избран президент на Нова България това е Иван. За него има две бюлетини.

Виолета:                 Ванка, честито!

Иван:                      Няма вече Ванка! От сега нататък, ще се обръщате към мен с господин Президент. Аз съм институция, а те трябва да се уважават. Като първият демократично избран президент, съм горд да ви приветствам и обещавам да работя за международното издигане на авторитета на държавата, а също така и за повишаване на жизнения стандарт на населението, за просперитета и добруването на нацията ни.

Виолета:                 Каква нация от пет човека?

Иван:                      Силата на една нация не е в нейната численост, а във нейният дух. А духът е силен, когато нацията е щастлива.

Мариета:                И сега какво следва?

Христо:                   Нямаме вицепрезидент.

Иван:                      Пропуск. Мариета ще приемете ли поста?

Мариета:                Смятам да се кандидатирам за кмет на този град- остров.

Христо:                   Аз съм айляк.

Иван:                      Павка, назначавам те за вицепрезидент.

Павел:                     Ама аз не…

Иван:                      Честито!

Христо:                   Тогава се нагърбвам с поста на Министър- председател. Ще свикам среща на областните управители.

Виолета:                 Ние нямаме областни управители

Христо:                   Вили, честито- туко що беше назначена за областен на острова…

Мариета:                И какво излезе: Виолета е над мене? Ама тя няма висше. Беше обикновена секретарка и сега изведнъж хоп!

Виолета:                 Именно- мога да се оправям с организационни въпроси по-добре от всички вас.

Христо:                   Никъде не пише, че трябва да има. Областните ги назначава Министър- председателят. Тоест – моя милост! Не си ли чела Конституцията?

Мариета:                Ама онази Конституция е на България, а ние нали сме Нова България- съвсем нова и различна държава. Следователно ни трябва и нова Конституция!

Павел:                     Да, ама няма кой да я приеме. Трябва Велико народна Събрание, а няма хора за депутати. Ние и петимата заемаме постове, които не позволяват съвместяване. Ще си караме по старата Конституция и то главно по памет.

Мариета:                Това е абсурд!

Христо:                   Това е Конституционна криза. Шибана криза.

Павел:                     Стига си псувал Ицек. Сега си държавник- не може да псуваш като каруцар.

Христо:                  Това не беше псувня. И мога да държа какъвто си език искам.

Иван:                      Тихо! Млъкнете всички! Имам сърцебиене. Трябва да си пийна нещо! Да си Президент се оказа много напрегната работа.  Много по-напрегната и отговорна, от колкото очаквах. Ето -от половин час съм Президент и вече има Криза.

Христо:                   Подай оставка, като мъж!

Иван:                      Няма! Един истински мъж не се отказва при първата срещната трудност. Сега се оттеглям за да обсъдя въпроса със себе си.

Иван излиза

Виолета:                 От един час имаме нова държава и вече пак сме в безизходица. Така става, когато оставим мъжете да командват. Докато човечеството е било под матриархат, нещата са вървели гладко без глад, кризи, атентати, световни войни, глобално затопляне. Ние жените трябва да вземем властта в свои ръце. Трябва да я вземем, не защото я искаме, а за добруването на всички.

Мариета:                Съгласна! Ако трябва и със сила, нежна сила. Предлагам, аз и Виолета да станем депутати. Ще изковем нова Конституция.

Павел:                     Щом ви пали….

Христо:                   Честито! Защо се разсополиви сега?

Виолета:                 Липсват ми децата. Искам да се прибирам у дома.

Христо:                   Стига сълзливи глупости! Тук е нашият нов дом. Ще вземеш децата скоро. Животът им тук е вече подсигурен. Ето- ти вече си депутат. И областен управител също.  Те като пораснат и те ще станат депутати или посланици. И техните деца ще бъдат част системата.  И децата на техните деца…. Така стават нещата.

Павел:                     Ама ние нали от тази шуробаджанащина у нас се отвращавахме?! А сега започнахме да я прилагаме тук от първия ден.

Христо:                   Просто не ни достигат хора. Няма нищо общо! И за твоето дете ще намерим пост.

Павел:                     Той е аутист.

Христо:                   Е, това няма значение- малко ли идиоти има сред политиците?! Никой няма да забележи.

Павел:                     Твърде много идиоти! Отивам да се разходя по брега.

Павел излиза

Мариета:                Мисля си аз- ние нямаме посланици. А някой трябва да ни представлява пред чужденците.

Христо:                   Тях ги назначава президента. От него зависи.

Мариета:                От него значи.

Христо:                   Уви!

Виолета:                 Аз, викам, моите деца са идеални. Учат от петгодишни английски. Само шестици носят.

Мариета:                Малки са още.

Виолета:                 Е, ще пораснат. Като се върне Иван ще говоря с него по този въпрос.

Мариета:                Аз отивам да поплувам.

/Мариета излиза/

Виолета:                 Ицо, да вземеш да се застъпиш за децата ми пред Иван, а?

Христо:                   Добре, но вие от Народното ще гласувате първо увеличение на моята заплата.

Виолета:                 Аз ще го предложа, но виждаш ли, ако бях председател на Народното моето предложение щеше да има по-голяма тежест… Аз ще ти се отблагодаря.

Христо:                   Как?

Виолета:                 Каквото поискаш.

Христо:                   Добре. Ще заемаш поста понеже си доайенът сред депутатите.

/Мариета се връща раздърпана/

Виолета:                 Ети, добре ли си?

Мариета:                Отлично!

Христо:                   Как беше водата?

Мариета:                Каква вода?

Виолета:                 Нали отиде да поплуваш?

Мариета:                Добре, много добре.

Виолета:                 Но косата ти е суха.

Мариета:                Не се топих цялата. Щото не се знае-  в тези води може да има акули. Или нещо друго. Пирани например. Или бактерии.

Христо:                   Дръжки!

 /Павел се връща с чиния/

Павел:                     Хванах риба. Някой иска ли?

Виолета:                 Я дай насам! Ммм, вкусотия.

Христо:                   Не изяждай всичката!

Павел:                     Има достатъчно за всички.

Виолета:                 От рибата нали не се пълнее?

Павел:                     Даже се отслабва.

Мариета:                Трябва да оставим и за Президента.

Христо:                   Ще наловим нова. Отивам.

Виолета:                Къде, се запиля Иван? Дайте да го потърсим!

Мариета:                Ей го там – спи под онова дърво.

Павел:                     Ще го събудя. Господин Президент! Господин… Господи!

Мариета:                Какво става? Той защо не се събужда?

Виолета:                 Сигурно се е натряскал.

/влиза Христо/

Христо:                   Хора, к`во става тука? Чувате се от другия край на острова.

Павел:                     Мъртъв е. Президента, Ванката е мъртав.

Христо:                   Не се бъзикай! Верно! Мъртъв е. Мамка му!

Павел:                     Бих казал, че е бил убит.

Мариета:                Стига сте се шегували, момчета. Не се шегувате. Той е …мъртъв.

Виолета:                 Ама, как така?

Павел:                     Така- нож в гърдите!

Виолета:                 Това е моят нож за писма.

Мариета:                Знаете ли какво означава това? Един от нас четиримата е убиецът.

Христо:                   Или не сме сами на този остров и в сенките ни дебне някой.

Павел:                     Двете не се самоизключват.

Христо:                   Ами ако той сам се е намушкал? Стресът му дойде в повече…

Павел:                     Не прилича на самоубийство. Иван не беше самоубиец. За всеки друг от нас бих повярвал, но не и той.

Мариета:                Ти да не си експерт по самоубийците?

Павел:                     Жена ми се самоуби.

Виолета:                 Нали каза, че ви е напуснала?

Павел:                     Напусна ни по най-категоричния начин. След като това се случи изчетох цялата налична литература по въпроса за суицида. Исках да знам дали е можело да я усетя и да го предотвратя. Когато нещо такова се случи с твои близък, това те изкарва от равновесие. Толкова много въпроси остават.

Виолета:                 И какво установи?

Павел:                     Нищо не е можела да направя. Но все пак, вече поне мога да разпозная някои белези.

Виолета:                 Да викнем полиция!

Мариета:                Ще обвинят нас.

Виолета:                 Моите отпечатъци сигурно са още по ножа. Ужас! Не стига, че съм безработна, ами и в затвора. Ще ми вземат децата от социалните.

Христо:                   Каква полиция- ние сме сами в това. Сами на самотен остров! Сами трябва да се оправяме. Освен това, ние всички сме висши  държавници : депутати, вицепрезидент и министър председател , и като такива имаме имунитет.

Павел:                     Така – да помислим трезво, трябва! За това аз ще си сипя питие.

Виолета:                 Това е просто кошмар. Просто кошмар! Лошо ми е. Главата ми ще се пръсне. Кръвната ми захар пак е паднала. Трябва да ям.

Христо:                   Намерих върху трупа дълъг рус косъм. Бих казал, че е на Мариета. Ти ни каза къде да търсим Иван. Била си тук?

Мариета:                Мой е, но не съм го аз убила. Бях тук преди малко, но като си тръгнах Иван, тоест Президента беше жив.

Христо:                   Ти се върна раздърпана. Сбихте ли се?

Мариета:                Нищо подобно. Той ме назначи за генерален посланик. После правихме секс. Това е. Ясно! Оставих го жив, здрав и щастлив. Освен това нямам мотив, за разлика от теб Ице. Ти искаше поста му. И отиде да плуваш, след като аз се върнах при вас.

Христо:                   Всички искахме поста му. И ти Ети и Виолета, също участвахте в президентската кампания. Аз наистина плувах. Ето- косата ми е още мокра! Не съм припарвал насам.

Виолета:                 Това ме подсети – трябва да проведем нови избори за президент! Не може да оставим страната без държавен глава.  Аз издигам своята кандидатура. В момент на криза, най-добре е жена да оглави държавата.

Христо:                   Няма нужда от нови избори!

Виолета:                 Има!

Христо:                   При смърт на президента вицепрезидента поема поста му, до изкарване на мандата.

Павел:                     Но аз изобщо не ламтя за постове.

Виолета:                 Павка, сега като си вече президент, искам да поговорим служебно. Мариета не е подходяща за генерален посланик. Твърде е… м как да се изразя фриволна. Лошо име ще излезе на държавата. От друга страна, моите деца са идеални за такава работа. Може би не точно сега, а някой ден като дойдат на острова.

Павел:                     Вили, умря човек, а ти ме занимаваш с глупости.  Иван беше наш колега.

Виолета:                 Аз, разбира се,  скърбя за Иван. Потресена съм от неговата смърт, тоест от неговото убийство.  Но ние не можем да си позволим лукса да скърбим дълго. Чакат ни важни държавни дела. Имаме нова държава, за която трябва да се погрижим. Тя е нашето бебе.

Павел:                     Добре, Вили, ще говорим пак. Сега имаме много по-важни неща за решаване от назначаването на посланици.

Виолета:                 Съгласна съм. Като председател на Народното събрание…

Мариета:                Че кога стана? Без да го гласуваме?!

Виолета:                 По старшинство.

Мариета:                Няма такова нещо.

Христо:                   Има.

Мариета:                Вие, двамата сте се наговорили срещу мене. Павка, кажи нещо!

Павел:                     Не ме намесвайте! Президентът не се бърка в работата на законодателната власт. Трябва да има разделение на властите. Разберете се! Ако трябва теглете чоп или един ден едната да е председател, друг ден другата.

Виолета:                 Добре, на ротационен принцип да бъде. След като ми изтече мандатът. А той е четири години.

Мариета:                Четири години?!

Виолета:                 Колко са те… Времето върви ужасно бързо. Уви! Ох, ще наддам от целия този стрес! Но, какво пък!

Павел:                     Да го изнесем от тук!

Павел, Мариета и Христо хващат трупа на Иван и го изнасят.

Виолета яде.

Някой, когото публиката е вижда, я придърпва и после бутва трупа й на сцената.

Мариета влиза и намира Виолета на земята

Мариета:                Вили! Елате веднага! Мисля, че е мъртва.

Павел:                     Определено е мъртва. Вратът й е счупен. Вероятно се е спънала в тази лиана и при падането го е счупила.

Христо:                   Глупачка!

Мариета:                Изглежда толкова красива. Все едно е заспала.

Павел:                     Да я изнесем от тук.

Мариета:                Тя имаше деца. Сега какво ще стане с горкичките?

Христо:                   Ще им отпуснем пенсия.

Мариета:                Ами ако не е нещастен случай? Ако и Виолета е убита? Ами ако наистина има още някой тук? И някой от нас тримата е следващата жертва?

Христо:                   Не бива да се разделяме нито за минута.

Мариета:                И какво – и до тоалетната ли ще ходим заедно?

Павел:                     Безопасността преди всичко!

Мариета:                Забравете!

Христо:                   Не е момента да се правиш на свенлива девойка.

Павел:                     Добре- за теб ще направим изключение. Ти може да се усамотяваш.  Но ще поддържаме звуков контакт.

Мариета:                Ами като спим?

Христо:                   Ще спим на смени.

Мариета:                Ако един от нас е убиецът, той ще убие другите двама, докато спят, когато е неговия или нейния ред да дежури.

Христо:                   Подозираш някого от нас или ни заплашваш?

Мариета:                Разсъждавам хипотетично и логично.

Христо:                   Вярно! Мамка му!

Павел:                     Ще дежурят по двама, а ще спи само един. Соломоново решение.

Мариета:                Тази криза, ще се отрази много зле на международния облик на държавата ни.

Павел:                     Споко! Още никой не знае за нейното съществуване.

Христо:                   Всяка млада държава има своите трудности. Ние сега пишем нейната история. А като нейни бащи…

Мариета:                И майка.

Христо:                   ние, като нейни бащи и майка, носим голяма отговорност на своите плещи- от нас зависи, какво ще четат идните поколения. Защото пишейки историята, ние възпитаваме.

Павел:                     Ицо, да не намекваш, че ще послъжем нещо?

Христо:                   Няма да лъжем, само малко ще украсим историята за да бъде по-въздействаща. Това всички историци го правят, още от зората на човечеството.  Нашите колеги Виолета и Иван- първият президент и първият областен на острова, ще са станали жертва на аборигенски племена, които ние храбро сме отблъснали и избили до рак за да защитим границите на младата държава.

Павел:                     Фантасмагорични фантасмагории!

Мариета:                Не се ли увлече малко?

Христо:                   Това ще бъде нашата версия. Разберете- за доброто на държавата е. тя трябва да има славно, велико минало, което да вдъхновява идните поколения и да ги изпълва с националистична гордост.

Павел:                     Това е гавра с паметта им.

Христо:                   Нищо подобно! Иван и Виолета са истински герои и ние ще им издигнем паметници и ще ги почитаме. Те ни гледат от горе и прекрасно разбират съдбовността на настоящия момент.  Дори сами биха предложили да разпространим тази версия, ако имаха възможност. От толкова много вдъхновяващи слова огладнях. Дали има още риба или месо?

Павел:                     Почти свършиха.

Мариета:                Виолета всичко изяде.

Христо:                   Добре направихме, че не побързахме да ги погребем. Може да се наложи да ядем от тяхното месо.

Павел:                     Гадост!

Мариета:                Гледах филм по истински случай за един катастрофирал самолет в снега. Там точно така направиха, като им свърши храната- ядоха от труповете.

Павел:                     Предпочитам да умра от глад.

Мариета:                Всичко ще направя за да оцелея! Всичко!

Павел:                     А как ще обясним като ни открият, защо труповете на Президентът и първия областен са наядени, а?

Христо:                   Елементарно! Нали са убити от аборигените- те са ги наяли, понеже са били аборигени -човекоядци.

Павел:                     Ами къде са тогава труповете на аборигените – човекоядци, които ние тримата уж сме изтребили до крак?

Христо:                   Защото ние сме хвърлили труповете на аборигените в океана и там акулите са ги изяли.

Павел:                     А къде са акулите, а?

Христо:                   Акулите са отплували са към други острови, където се създават други нови държави и имат трупове в излишък. Защото винаги когато се създава нова държава има купища трупове. В основите на всяка велика и не толкова велика държава се издигат върху кости, кръв и сълзи. Закон!

Мариета:                Някой да е виждал ножа?

Христо:                   Кой?

Мариета:                Ножът, който стърчеше от гърдите на Иван- няма го.

Христо:                   А на теб за къф ти е притрябвал? Искаш да намушкаш и нас ли?

Мариета:                Не! Исках да си отрежа парче месо от Виолета. Да видя как е на вкус.

Павел:                     Защо пък от Виолета?

Мариета:                Жените имат по-крехко месо.

Христо:                   Павка, ти на къде?

Павел:                     Да пусна една вода.

Христо:                   Нали се разбрахме да не се разделяме?

Павел:                     Е, тук пред вас ли искаш да го извадя?

Христо:                   И аз и Мариета сме виждали и друг път такова.

Павел:                     Не мога пред публика.

Мариета:                Остави човека да се изпикае на мира!

Христо:                   Ами ако някой го нападне? Или нас?

Павел:                     Ей, там отзад ще съм. И ще свирукам с уста.

/Гръмотевица. За миг угасват светлините.

Когато светват Мариета лежи на земята /

Христо:                   Ети, Господи мъртва е! Прободена с ножа.

Павел:                     А, намерила го е значи. Може би в тъмното се е спънала и се е надянала на него.

Христо:`                 Не вярвам в случайности.

Павел:                     Аз пиках.

Христо:                   Не обвинявам теб, човече. Тук има някой. Той ни дебне и избива методично. Само да го хванем- лошо му се пише.

Павел:                     Да изнесем трупа й. Хвани й краката!

Христо:                   Мамицата й! Ох, хецнах се заради нея. За толкова кльощава жена, тежи ужасно много.

Павел:                     Ами, така правят обикновено като умрат- започват да тежат сякаш двойно.

Христо:                   Да му се не види! Сега като нямаме женски, как ще се размножаваме? И какво ще таковаме?  Сещаш се! Казвам ти- имаме сериозна демографска криза.

Павел:                     Имаме сериозна морална криза.

/Павел намушква Христо с нож. Той пада на земята./

Христо:                   Какво правиш? Ти се бил значи! Ти ?! Защо? Защо ни избиваш?

Павел:                     Защото за няколко часа успяхте от един красив девствен остров да сътворите истински кошмар. В тази нова държава възпроизведохте уродливо копие, на това което Ви отвращаваше.  Властта се разпределяше между познати, факти от историята бяха изопачени, лакомия и корупция се подхранваха взаимно, със секс се купуваха постове. Всички вие бяхте обладани от демоните на Властта. Повярвахте си, че сте велики и всемогъщи. Спасих острова и Държавата от вас!

Христо:                   Държавата- това съм аз! Ти не можеш да убиеш държавата! Аз съм безсмъртен.

Павел:                     Ха, да видим. И ти си бил смъртен.

Павел донамушква Христо и последния издъхва.

Павел му изнася трупа и се връща.

Изтяга се с чаша питие.

Сигнал на радио който съобщава, че е 0 часа.

Влизат двама мъже, облечени като охранители. /

Охранител 1:         Господине, минава дванайсет, молим Ви да напуснете сградата.

Охранител 2:         Предайте си и пропуска.

Павел:                     Това е моят остров! никъде няма да ходя. Вървете си! Ще ви депортирам.

Охранител 1:         Този е бая натряскан.

Охранител 2:         Така става обикновено на тези партита. Де да знам, може и нещо по-силничко да е приел. Сещаш се- кока или хероин.

Охранител 1:         Да го изведем и да заключваме. Навън май спря да вали.

Охранител 2:         Това там ми прилича на кръв.

Охранител 1:         Сигурно е кетчуп. Стига сме се размотавали с тоя – мача ще почне всеки момент. Хвани го от дясно!

/Те хващат Павел от двете му страни и го извлачват от сцената/

Павел:                     Не ме докосвайте! Аз съм президент! Имам имунитет! Това е международен скандал. Нямате право. Пуснете ме!

 

Край

ЛЕТЯЩИЯТ ОФИС

Пиеса от Магда Борисова

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ИВАН  35 годишен ИТ специалист

ВИОЛЕТА 43 годишна офис секретарка

МАРИЕТА  39 годишна ИТ специалист

ПАВЕЛ 48 годишен бизнес анализатор

ХРИСТО    33 годишен ИТ специалист

ОХРАНИТЕЛ 1 /може да се играе от актьорът, който играе Иван/

ОХРАНИТЕЛ 2 /може да се играе от актьорът, който играе Христо/

 

 

 

 

 

 

 

 

Първа сцена

/ Офис – няколко бюра и един шкаф. Украсен с балони и надпис „Честит Рожден ден”, но без никаква офис техника.. Влизат Павел, Виолета, Христо и Иван/

Христо:                   Егати дъжда!

Иван:                      Офисът ми изглежда нещо различно.

Виолета:                 Няма ги компютрите! И другата теника.

Христо:                   Да не би педалите от кетъринга да са ни ошетали? Трябва да звъннем в полицията. И телефоните ги няма. Мамка им!

Павел:                     Не ставай параноик, Ицо! Сигурно са ги прибрали чистачите, за да не пострадат по време на партито. На новогодишното някой ми беше почерпил лаптопа с червено вино. Добре, че после успях да извадя всичко от харда.

Иван:                      И телбодът ми го няма даже.

Павел:                     Нали не искаш някой да ти пробие ухото или нещо друго с него във вихъра на купона?

Христо:                   Павката има обяснение за всичко. Това- личи си кой е анализатор.

Виолета:                 Надминали са себе си. Вижте студения бюфет. Има всичко: хайвер, суши, студени мезета, сладки. Боже, а това са ръчно правени шоколадови трюфели. Ще си разваля диетата.

Павел:                     Никой няма да забележи.

Виолета:                 Какво имаш предвид?

Павел:                     А нищо! Добре си си Вили- нямаш нужда от диети. Жената трябва да има къде да се хване.

Христо:                   И за марков алкохол не са се скъпили!

Иван:                      Дано да са останали средства за бонусчета . Все пак- Компанията празнува половин век- редно е служителите да получат скромна премия.

Павел:                     Иване, вчера взехме заплати и ти пак за некви пари бълнуваш.

Виолета:                 Ванката е прав- трябва да има бонуси за нас! Щото ще е грозно- да похарчат два бона за пуканица, пък за нас –нищо.

Христо:                   Кеш винаги си трябва. Дано да е четири цифрено число.

Иван:                      Дано, ама надали! Ако дадат, ще направя изненада на жената. Тя все ми мрънка, че не я водя никъде.

/Влиза Мариета с чадър. Тя се е издокарала/

Мариета:                Опии колеги! Честит празник! Нали не сте почнали без мен?

Христо:                   Ети, зашеметяваща си.

Виолета:                 Страхотни обувки!

Мариета:                Сладурски са нали? Джими Чу. От последната командировка в Лондон. Няма ли още никой от шефовете?

Христо:                   Знаеш ги-  все закъсняват.

Павел:                     Тихо!

 /Мултимедията се включва. Вървят кадри с графики и отработен глас/

Глас:                       Създадена преди половин век на тази дата, нашата компания има непоклатимата репутация на лидер в своя бранш заради оптималното съотношение между високо качество на продуктите, компетентност и добро обслужване. Нашата  визия е потребителите да имат възможността да правят информиран избор и да получават от нас най-добрия продукт на оптимална цена, при осигуряване адекватно пазарно присъствие. За да отговаряме на постоянно повишаващите се нужди и изисквания на Клиента, ние откриваме пазарни тенденции и разработваме уникални в категорията си предложения  в стремежа си да му доставим повече, отколкото очаква.
Ние вярваме, че с използването на подходящата маркетингова комуникация сме в състояние да предизвикаме промяна във възприятието и съзнанието на консуматора и сме способни да препозиционираме сегментите на пазара с пускането на нови, модерни продукти с постоянно и високо качество.

Иван:                      Бля-бля-бля. Кажете за бонусите!

Глас:                Ценностите на нашата Компания :

Да действаме почтено и да изпълняваме обещанията си; Да постигаме най-високи резултати във всичко, което правим; Да се съревноваваме честно с конкурентите; Да помогнем на нашите служители да достигнат пълния си потенциал; Да се отнасяме към всички открито, честно и с уважение. Печалбата на Компанията и нейните дъщерни дружества възлиза на седем милиона и половина щатски долара. Акциите на фондовата борса само от началото на годината са се повишили с девет пункта и тенденцията продължава. Предстоят вълнуващи времена за компанията и нейните служители. С цел оптимизиране на печалбите предстоят съкращения на излишни разходи, което е неминуемо в процеса на израстване. И всъщност е за доброто на Компанията. Няма място за тревоги! Дами и господа от офис София, всеки от вас ще открие по един плик в най-горното чекмедже на бюрото си.

Иван:                      Да си дойдем на думата! Бонусчетата!

Глас:                       Това са вашите предизвестия за прекратяване на трудовия договор. След подробен анализ, се установи че за Компанията вашия офис не носи достатъчно активи за да е икономически оправдано по нататъшното му поддържане. Служебните ви компютри и цялата офис техниката и консумативи, които са собственост на компанията, вече пътуват към Тирана, където ще бъде новият офис за източна Европа. Тази вечер очакваме от Вас да празнувате с нас юбилея на Компанията. В 12 часа ще дойде охраната и ще ви изведе. Приятна вечер!

Христо:                   Това е шибана шега! Нали? Шега е!

Мариета:                Предизвестието ми изглежда съвсем истинско.

Христо:                   Къде е? Къде са я скрили?

Виолета:                 Кое?

Христо:                   Скритата камера. Някъде тук е проклетията и сега се заливат от смях гадните копелета, като ни гледат как се гърчим, като червеи.

Иван:                       Дали са ми обезщетение за пет месеца.

Павел:                     И на мен.

Виолета:                 А на мен само за три- нали съм проста секретарка.

Христо:                   Хич не е смешно! Телефонът не супервайзора е изключен. И на мениджъра за цяла Европа. Дано да са си ги заврели…знаете къде.

Павел:                     Празнуват!

Иван:                      Гадове мръсни- наистина ни уволниха! И то на партито по случай рождения ден на компанията. Да им го набутам на сестрите и на дъщерите им!

Мариета:                Тази рокля си е купих специално за партито- струва петстотин лева. Това е най-скъпия тоалет, който съм си купувала за да бъда изритана на улицата.

Павел:                     Изритана, ама с финес. И с банкет.

Иван:                      Мерзавци! Даже нямаха смелостта да застанат с лице пред нас.- Е гати унижението : да те уволнят с видео! Това е по-малодушно от това, да те зарежат с ЕсЕмЕс.

Павел:                     Нормално- нали след интервю по скайп всеки от нас бе назначен.

Иван:                      Да те назначават е едно, ама съвсем друго е да те уволняват.

Павел:                     За тях е все тая.

Христо:                   Ама за нас не е! Убиха ме.

/ Виолета си е сипала голяма чиния и методично си хапва докато вървят следващите реплики/

Павел:                     Ние сега трябва да се радвам, че Компанията процъфтява. И да празнуваме! И смятам да си сипя едно по този повод.

Виолета:                 Широко ти е около врата- за АйТи специалист, като тебе, винаги ще се намери работа.

Павел:                     Някой иска ли? Уискито е брутално добро. Японско. Бутилката струва двеста и не смятам да им оставам и капка. Ако трябва накрая ще я излея и ще се изпикая в нея.

Мариета:                За мене водка с вермут. Без лед. Искам да се натряскам по-бързо. Да се натряскам до безпаметност и като се събудя нищо да не помня.

Павел:                     Натряскването никога не е решение.

Иван:                      Но пък е приятно! Компютърът ми беше пълен с порно. Първокласна колекция!

Павел:                     Е сега някой албанец ще се дърви на работа. Наздраве колеги, наздраве бивши колеги!

Виолета:                 А моя със снимки на децата. Ами ако попадне при някой педофил?! Не може така!

Павел:                     Направиха го -значи може. И може да са си прави. Ами ако бяхме изтрили някоя важна информация или ги хакнем за отмъщение. Всеки от нас в този офис може да нанесе щети за милиони, без много- много да се напъва.

Мариета:                Ех, Вили как ти завиждам, че не ти пука за външността. Честно! Така трябва- човек да се чувства добре в собствената си кажа.

Виолета:                 Когато съм под стрес – ям. Пък и ще е грехота тази хубава храна да се хвърли.

Христо:                   А няма да е грехота висококвалифицирани специалисти, като нас, да бъдат изхвърляни, ей така?! А?! Честно- иде ми да гръмна някой и друг корпоративен гъз. Само да имам един калашник. никога не съм се чувствал така унизен. Изритан като непотребна вещ. Не, не непотребна, а вредоносна. Та-та-та-та-та-та. Да им пикам на шибаната компания!

Иван:                      И то да ни заменят с албанци! С албанци!? Те дори не са в европейския съюз.

Павел:                     Елате пичове да пийнете по едно и да се успокоите! К`во им има на албанците? Честно като бях в Тирана последния път много ми хареса. И хората там едни такива- усмихнати и спокойни. Не са като нас -изнервени до краен предел, че чак изтрещяли.

Виолета:                 Павка, ти защитаваш ли ги или просто си голямо перде?

Павел:                     Опитвам се да погледна на ситуацията от тяхната гледна точка.

Мариета:                Паф, ти твоя нямаш ли си, че да гледаш от тяхната. Тяхната е лесна! А ние?

Иван:                      Ние работа пак ще си намерим, ама трудно ще попаднем пак на толкова хубави парички.

Мариета:                Даа, хубави пари бяха, като за България де! Ще ми липсва тази работа. И вие колеги ще ми липсвате и командировките ще ми липсват. А най-хубавото знаете ли кое беше? За първи път не се наложи да спя с някого за да получа тази работа. Получих я като другите- заради личните си качества. За първи път погледнаха на мене като на експерт, а не като на парче месо.

Иван:                      Ети, с това тяло…

Виолета:                 …и по начина по който се обличаш…

Мариета:                …са си моя работа! Искам хората да виждат по-дълбоко в мен. Душата ми и умът ми. Имам две виши, но хората не ме вземат насериозно.

Иван:                      Аз винаги съм те вземал насериозно.

Виолета:                 Ети, ти сама не се вземаш на сериозно.

Мариета:                Обещайте, че един път месечно пак ще се събираме! Например последния понеделник от месеца.

Павел:                     Що пък понеделник?

Мариета:                Защото според проучване сред десет хиляди души, понеделник е денят когато хората най-рядко им прави секс.

Иван:                      За мен това не важи.

Виолета:                 Как може в такъв момент да мислите за секс? Уволниха ни.

Павел:                     И ни устроиха банкет. Това се казва да те изритат със стил и шампанско. И червен хайвер. Ицо, затвори  прозореца, че стаята изстина!

Виолета:                 Спрял ли дъждът?

Христо:                   Да.

Виолета:                 Ице, не се надвесвай толкова- може да паднеш. Слез от там, моля те.

Христо:                   Не ме доближавайте! Ще скоча. Аз сериозно.

Павел:                     Не прави глупости човече!

Виолета:                 Ице, моля те слез. Не се е свършил света. Уволниха ни –чудо голямо!

Христо:                   Аз и без това съм вече мъртвец.

Мариета:                Да не си болен от рак?

Христо:                   Задлъжнял съм на букитата. Като спра да им плащам ще изпратят биячите си и те ще ме разпарчадисат. Предпочитам да свърша бързо сега, отколкото да пия вода до края на живота си със сламка и да акам в торбичка.

Иван:                      Глупак! Колко им дължиш?

Христо:                   Осемнайсет бона. Плюс лихви.

Павел:                     Сега държиш дванайсет бона. Ако им ги дадеш ще намалиш дълга си. Ще си намериш и нова работа.

Христо:                   Не ме спирайте!

Павел:                     Може да излезеш навън- нищо не те спира тук. В Англия не търсят програмисти, но в Германия или Белгия ще си намериш добре платена работа.

Христо:                   Не знам нито немски нито френски.

Мариета:                Ние сме на четвъртия етаж- не е сигурно, че ще умреш. Може само да се осакатиш. Ей така, една скочи от шестия етаж на нашия вход и оживя, ама е в инвалидна количка с отрязани крака.

Христо:                   Защото е скочила с краката напред, като повечето глупаци. Трябва да се скочи надолу с главата- все едно се гмуркаш в басейн. Като ученик тренирах плуване. Ще ме извинете пичове, ама …

Павел:                     О кей- твоя работа. Като ти се скача- скачай! Поне да изпием по едно за изпроводяк. Какво да ти налея?

Виолета:                 И ти ли полудя?

Павел:                     Едно знам- реши ли някой да си тръгне- от теб, от работа или от Живота не можеш да го спреш. Няма смисъл да го спираме. Сега ще го спрем-  ще го направи довечера или утре или другия вторник.

Христо:                   Голям джин. До ръба.

Павел:                     Ето- джин до ръба, за човек на ръба.

Виолета:                 Ицо, самоубийството е грях. Не го слушай Павел! Ела при нас!

Павел:                     То човек все нявга ще умре.

Христо:                   Очаквах долу да се събере тълпа, като по филмите. Няколко човека погледнаха нагоре, знам че ме видяха, но отминаха. Ей, скапаняци, да не би всеки ден да скивате, как  хора да се готвят да скачат?! Аз тука шоу ще ви изнасям, вие забили поглед в земята внимавате да не настъпите някое лайно. Целия ви живот осран, а вие се тревожите за птичите куришки.

Павел:                     Животът е разочарование, защо и смъртта да не е.

Иван:                      Ице, не си струва!

Христо:                   Верно! Не си струва. Помогнете ми да сляза!

/ Павел и Иван го хващат и издърпват/

Виолета:                 Добре дошъл при нас!

Христо:                   Просто ме хвана шубето.  Аз съм най-жалък пъзльо.

Павел:                     Просто ти сработи инстинкта за оцеляване.

Мариета:                Добре ли си? Наистина ни изплаши. Нали няма пак да ти дойдат такива щуротии?

Христо:                   Няма.

Павел:                     За твое здраве!

Виолета:                 Щеше да го оставиш да скочи?!

Павел:                     Христо нямаше да скочи. Ако искаше, щеше да го направи когато е сам.

Виолета:                 Как може, Павка,  да си толкова безчувствен?

Павел:                     Такъв ме е мама родила.

Мариета:                Каква вечер, а?

Христо:                   И сега какво? На къде? Шибана история!

Иван:                      Ще имаме право на борса.

Виолета:                 Аз нямам, защото работих само седем месеца.

Павел:                     Ще намериш нещо.

Виолета:                 Ще намеря? Кога? Какво? Имам вкъщи две деца за които трябва да се грижа. С деца нещата стават малко сложни, но какво разбираш?! За теб всичко е майтап някакъв.

Павел:                     Деца. На колко са?

Виолета:                 На седем и девет.

Павел:                     Здрави ли са?

Виолета:                 Деница изкара шарка наскоро.

Павел:                     Питам те дали са нормални? Психически и физически имат ли някакви проблеми? Говорят ли? Ходят ли?

Виолета:                 Добре са. Да чукна на дърво!

Павел:                     И аз има дете- Иво. На девет е. Аутист. Гледам го сам. Майка му ни напусна преди пет години – не издържаше повече. Който не е гледал дете с проблеми все едно не е гледал дете. Болници, рехабилитации, логопеди, психолози и най-вече : разходи, разходи и пак разходи и надежда никаква. Непукст съм –да! Защото в Живота всичко друго ти се струва някак несъществено и маловажно. Безсмислено.

Виолета:                 Не знаех. Съжалявам.

Мариета:                Никой не знаеше. Мислехме, че си ерген. Аз даже допусках, че си гей. Без да ми се обиждаш!

Павел:                     Така исках да мислите -не обичам да ме съжаляват. Идваме на работа за да правим пари, не за да се оплакваме един на друг.

Иван:                      Евала пич! Все повече ти се кефя. Мъжете трябва да правят пари, а не да реват. Не знам как. Трябва да ги правят и това е.

Виолета:                 Ако за вас е трудно да ги изкарвате, то знайте, че за жените е три пъти по-трудно! При една и съща длъжност, на жената плащат по-малко отколкото на мъжа, а тя върши три пъти повече работа от него.

Мариета:                Така си е! Даже и като съм предоставяла на шефовете някои услуги, се е случвало, пак да вземам по-ниска заплата от тази на колеги- МЪЖЕ.  Дай да опитам от тези хапки! Майната им на диетите! И тези обувки са всъщност ужасно неудобни. Джими Чу е садист.

Виолета:                 Ети!

Мариета:                Искате ли да Ви кажа нещо откачено? Преди седмица имах интервю за супервайзор на този екип. Обещаха ми да обявят повишението ми на това парти. И подписах декларация за поверителност. На това му се вика тенекия!

Павел:                     Наздраве началство!

Мариета:                Ти бъзикаш ли се с мене? А?

Павел:                     Бъзикам се със себе си! И аз се явих на същото интервю и на мен обещаха точно днес да обявят повишението ми. И аз подписах декларация за поверителност.

Иван:                      И аз така. Заплатата ми с трийсет процента щяха да увеличат.

Павел:                     И к`во стана: много вождове -малко индианци.

Христо:                   Ами ако ги съдим? До дупка!  Мамицата и да разкатаем на Компанията?

Виолета:                 Няма смисъл.

Мариета:                Никакъв. Пък и обезщетение ни дадоха.

Христо:                   Не може ей така просто да се освободиш от цял офис. Тяхната!

Иван:                      Имам ипотечен кредит и кола на лизинг. Не знам как ще ги обслужвам. Първо ще ми вземат колата, а после ще ми продадат апартамента. Жената не работи- бременна е осми месец. Сега как ще й кажа- ами ако пометне? Освен ако не взема друг заем за да ги покривам.

Виолета:                 Е, непременно ли трябва да караш последен модел Инфинити и да живееш в Банкя? Да играеш голф през уикендите и да имаш домашна помощница?

Павел:                     Брат, малко се изхвърляше.

Иван:                      Какво предлагаш- да се тъпчем със семейството заедно с милион хлебарки в някоя панелка и да карам голф тройка ли?

Виолета:                 За някои даже и това е мечта.

Иван:                      Жена ми ще ме напусне и ще вземе малкия. Тя е свикнала на определен стандарт. Аз не просто я обичам, аз съм луд по нея. Тя е много красива и десет години по-млада от мен. Преди да се ожени за мен беше модел на бельо. Вярно, че е много кисела напоследък и ме държи на сухо, но това е заради бременността. Ще отмине. Веднъж да се роди малкия.

Виолета:                 Е, това няма да отмине точно като се роди. За следродилна депресия не си ли чувал? А за нощно ставане? Ще мине доста време преди жена ти пак да има сили да те забавлява.

Иван:                      Аз съм мъж- длъжен съм да търпя и да подсигуря семейството си.

Виолета:                 И любовниците си.

Иван:                      Аз съм мъж- имам нужди. Под невероятен стрес съм. Но си гледам семейството. Другото не е важно- просто начин да се отърва от стреса. Не влагам никакви емоции.

Мариета:                Двойни стандарти! Когато мъж разпуска- е пич, а когато жена разпуска- е курва, пачавра, кифла. Боклук с една дума.

Иван:                      За тебе, Ети, никой не може да мисли така.

Мариета:                Глупости. Дори и вие така си мислите за мен. А аз съм най-нормална жена. Просто малко освободена, но нормална. Не съм някоя изватенячка. Напоследък съм се замислила да имам дете. Какво се ококорихте? Да, искам да стана майка. От все сърце. Биологичния ми часовник тиктака. Знам, че ще съм добра майка. Аз не се притеснявам, че ще си разваля фигурата и други простотии.  Дори ходих до една клиника.

Виолета:                 Проблеми със зачеването ли имаш?

Мариета:                Проблем имам с донорите на сперма. Мъжете с които си лягам- харесвам ги за любовници, но  никой от тях не ми е харесвал за баща на детето ми.

Иван:                      Кой знае какъв мухльо ще е станал донор. Да не мислиш, че някой добре печелещ, интелигентен мъж ще отиде да се драпа заради шепа монети?

Мариета:                Но няма да съм го виждала- поне ще мога да си го представям, такъв какъвто желая. Висок, със сини очи, сръчен, щедър, внимателен, с чувство за хумор, умен, спортуващ. Не пие и не пуши. И да рисува добре. И без пърхут!

Иван:                      Жените имате свръх очаквания към нас.

Мариета:                И колкото и малки очаквания да имаме, вие винаги държите да се издъните.

Павел:                     Не е нарочно. Няма съвършени хора.

Мариета:                Знам. О, аз не очаквам съвършен. Може да има своите малки недостатъци. Например вторият  пръст на крака му може да е по-дълъг от палеца или пък да има куп лунички по гърба. Или да има малки досадни навици, като да дъвчи края на химикалките, да си губи постоянно някъде из къщата чехлите и да шляпа по чорапи. Понякога да похърква, ама лекичко. Когато си мие зъбите, си капе тениската с паста за зъби и остават бели петна. Лятото си обува маратонките без чорапи. Но пък краката му не са от миризливите! И не ходи по профилактични прегледи. Като е топло вкъщи ходи с онези ужасни широки боксерки- страстоубийки и се чеше по голия корем, като маймунек.

Павел:                     Е, късмет с намирането му. Ако въобще съществува!

Мариета:                Той съществува и още как! И ще го открия. Някой ден, може би… Ще го открия.

Иван:                      Навън пак заваля.

Виолета:                 Само за час научихме повече един за друг от колкото за шест месеца. И си станахме като… като семейство.

Павел:                     Жалко, че никога не сме ходили заедно на тимбилдинг или в командировка.

Христо:                   Ами – да отидем. Хайде- още сега!

/Христо нарежда столове /

Христо:                   Сядайте! Ще летим в първа класа. Дами и господа затегнете коланите! Самолетът излита след малко.  Заповядайте! Заповядайте! Госпожо! Настанете се удобно! Аз отивам в пилотската кабина.

Иван:                      Аз ще съм пилотът, а ти може да си втори пилот.

Христо:                   Това пък защо?

Иван:                      Аз съм вземал часове за управление на едномоторен самолет. Имам диплом.

Христо:                   Да го духаш- идеята за самолета си беше моя!

Иван:                      Но аз съм правоспособният пилот.

Мариета:                Момчета, не се карайте за измислен самолет.

Христо:                   Скъпа Ети, целият Живот е една илюзия. Сън. Холограма. Само мозъкът решава, кое е истинско и кое не. И често пъти греши. Този самолет не е по-малко истински от този стол.

Виолета:                 Аз ще се кача, само ако пилотът е компетентен.

Иван:                      Ето- чувате! Колега заемете си мястото на втори пилот, ако обичате! Вдигам колесниците. Изправям кормилото. Издигаме се. Самолетът е във въздуха.

Мариета:                Ама никой не се съмнява за теб, че можеш да вдигнеш самолета.

/Виолета се вкопчва в ръката на Павел/

Виолета:                 Имам страх от летенето. Аз за това отказвам три пъти повишение- щеше да се наложи всеки месец да ходя командировка до Рига.

Иван:                      Хич не е хубаво- последния път се върнах с трипер от там.

Мариета:                Аз пък с кожено палто.

Павел:                     Няма нищо страшно, Вили. Статистически е по-вероятно да умреш от автомобилна катастрофа, отколкото в самолетна. Отпусни се и се забавлявай!

Виолета:                 Никога не съм била силна по статистика. В университета два пъти ме късаха на изпита.

Иван:                      Вижте светлините на София!

Виолета:                 Красиво е.

Христо:                   Издигаме се над облаците. София вече не се вижда. Всичко остана зад нас. Дами и господа, може да разкопчеете коланите. За сега само предпазните.

Мариета:                Като дете мечтаех да съм стюардеса. Сега аз ще го играя стюардесата. Някой да иска безплатен алкохол?

Иван:                      Да! Двойна водка с доматен сок.

Мариета:                За вас не може –  на работа сте. Полага ви се кафе. И целувка. Не истинска, а сладка.

Павел:                     На къде летим?

Христо:                   Към Малта.

Мариета:                Защо към Малта?

Христо:                   Там е готино. Тази седмица Формулата е там.

Мариета:                Има страхотни магазини, но са скъпички.

Христо:                   А най-хубавото е че, коридора минава над шибаната Албания. Чаткаш ли, брат?

Иван:                      Вече навлизаме във въздушното пространство на Албания. Скоро ще сме над Тирана.

Христо:                   Намаляваме височината.

Иван:                      Намаляваме височината.

Мариета:               Ние защо трябва да летим толкова ниско?

Христо:                   Приготви бомбите!

Павел:                     Ама този самолет бомбардировач ли е? Защо ще ги бомбардираме? Те какво са виновни?

Иван:                      Те си знаят! Не ми пречи!

Павел:                     Не е луд този дето яде зелника. Спрете!

/ Павел се опитва да ги спре. Сбива се с Иван и Христо/

Виолета:                 Тях малко ли ги бомбардираха преди?

Христо:                   Преди си е било за преди. Пускай!

Иван:                      На ви! За дето ми свиха работата и порноколекцията.

Виолета:                 Какви ги вършите? Павка, ти, добре ли си?

Мариета:                Паф, остави ги! Какво им се връзваш?

Павел:                     Нищо ми няма.

Христо:                   Мамка им! Прихванаха ни! Пуснаха след нас изтребители.

Иван:                      Ти да видиш майтап: преследва ни албанската авиация. Ей, техните изтребители по-нови и по-бързи от нашите!

Христо:                   Нормално! К`во се коркаш.

/Гръмотевици и светкавици отвън/

Христо:                   Обстрелват ни.

Виолета:                 Ще умрем. Всички ще умрем.

/ Виолета се вкопчва в Павел/

Павел:                     Няма Вили!

Виолета:                 Ще се разбием и ще умрем.

Иван:                      Няма нужда от женски истерии. Укротете я там!

/ Мариета й удря шамар, а после й подава чаша/

Мариета:                Изпий това! До дъно!

Христо:                   Моля пътниците да заемат местата си и да затегнат коланите! Минаваме на свръхзвукова скорост.

Мариета:                Ама този самолет такъв ли е?

Христо:                   Взехме най-доброто- за сметка на Компанията.

Виолета:                 Лошо ми е. Ще повърна.

Мариета:                Яж лимон.

Иван:                      Изгубиха ни. Вече летим над Атлантика. Може да разкопчеете коланите вече.

Христо:                   След два часа ще сме в щатите. Павка, добре ли си? Не исках да те удрям. Обаче, разбираш ли- трябваше да го направя.

Павел:                     Добре съм. Просто перфектно.

Мариета:                Щом и двамата пилоти сте тук- кой управлява самолета?

Виолета:                 Ще се разбием!

Христо :                  Той е на автопилот. В днешно време пилотите нямат никаква работа. Най-много да разбият самолета.

Мариета:                И като стигнем щатите – какво ще правим?

Иван:                      Не знам.

Мариета:                Защо все на запад тичаме? От там идват всичките ни беди. Можеше да отидем на изток.

Иван:                      Аз в Русия не стъпвам!

Мариета:                Имах пред вид Япония.

Виолета:                 На мен винаги ми се е ходило в Индия.

Мариета:                Може да спрем за малко в Индия на път за Япония.

Павел:                     Винаги съм искал да посетя Африка.

Иван:                      На сафари?

Павел:                     Не убивам животни. Просто така. Да я разгледам. Все пак там е люлката на човешката цивилизация.

Мариета:                Предлагам да гласуваме!

Христо:                   Трябва да заредим гориво- не мога просто ей така да направя обратен завой насред океана. Обърнахте самолета на шибано такси.

Виолета:                 А ти на бомбардировач. Убиец!

Христо:                   Първо те нас убиха.

Павел:                     Ще заредим във въздуха!

Христо:                   Аз викам- тъй и тъй, почти стигнахме Америка. Да мръднем до Маями, където е централата на компанията и да им пуснем и на тях една бомбичка. Останала ми е една атомна. Мамичката им, корпоративна, мръсна. И после от Флорида над Тихия океан и за нула време сме при жълтурковците.

Мариета:                И какво са ти виновни хората от централния офис. И те са същите  като нас- хамстери тичащи в колело. Работят от сутрин до вечер. Изплащат ипотеки и треперят да не останат без работа. Да не мислиш, че големите акционери ходят на работа там?! Излежават се край басейните си или ходят за риба в Канада, а сметките им в Швейцария, им растат в часове.

Павел:                     Зареждаме и обръщаме!  Това с Албания ни се размина, но ако нападнем Америка ще стане страшно.

Христо:                   Ние няма да нападаме Америка, а само една алчна гадна интернационална Компания.

Павел:                     Ама те американците, няма така да го разберат. Ще решат ,че нападаме държавата им. Щото те не са като нас, а се държат един друг. И ще дойдат и ще ни съсипят.

Мариета:                Нека сами да си се оправят с Компанията.

Иван:                      Така и така сме стигнали до тук, нека прелетим над южна Америка. Поне от високо да минем над платото Наска?  Винаги съм искал да видя фигурите от самолет.

Мариета:                Защо не? Навита съм.

Виолета:                 И аз. Сега ми е паднало да обиколя света.

Христо:                   Не става! Ще трябва да прелетим над шибания Бермудски триъгълник. Опасно е.

Иван:                      Каза го човекът, дето искаше да се самоубие.

Христо:                   Точно заради това- като погледнеш смъртта в очите  и ти се живее. Ама как само ти се живее!

Павел:                     Живее ти се, ама бомбардира горките албанци? Това смислено ли е?

Христо:                   Не е, ама бе голям кеф. Всъщност изобщо не ми олекна на душата. Изкефих се, ама не ми олекна. Разбирате ли ?

Виолета:                 И трябва да ти съчувстваме, ли?

Иван:                      Разбирам брат. Това е като да си с проститутка- изпразваш се, ама отвътре пак ти остава свита душата. Следващия път наемаш две едновременно -момичета, а отвътре още по-силно възелът се затяга.

Христо:                   Тя душата на човека, е като змия, дето сама си е захапала опашката. Сама си изяжда. Боли я , много я боли, ама продължава да нагъва. Вместо да търси лек си причинява все по-голяма болка, за да не чувства по-малката.

Мариета:                Усетихте ли?

Павел:                     Това беше въздушна яма.

Виолета:                 И пак. Олеле!

Христо:                   Попаднали сме в район с висока турбуленция. Ще минем на ръчно управление. Затегнете коланите.

Виолета:                 Да ти таковам и статистиката.

Иван:                      Настига ни гръмотевична буря.

Христо:                   Трябва да наберем височина и да минем над нея.

Мариета:                Де да можеше и в живота да минаваме над бурите.

Иван:                      Губим височина.

Виолета:                 Ще умрем.

Христо:                   Уредите се преебаха и отказаха.

Иван:                      Падаме. Дръжте се!

/Гръмотевици и светкавици. Затъмнение. Трясък/

 

СМЕСЕНО ВРЕМЕ

Разказ от Миро Владим

На В.К.Р.

 

 

Момичето имаше бретон до веждите, тъмнокафяви очи и лека походка. Когато Лари го видя за първи път, беше утро и един слънчев лъч се беше  настанил в косите му. Момичето не усещаше лъча. Не усещаше нито ласката му, нито болка от  подръпването на косите, то се усмихваше. Лари остана загледан в момичето и лъча, но нищо повече не се случи и той само видя как след малко, разочарован от безразличието на момичето, лъчът се отдръпна и отлетя нанякъде, може би да търси друго момиче, което да дърпа за косите.

Не след дълго Лари видя момичето още веднъж. Вечерта след тази втора среща той си легна спокоен, не се въртя до късно, не събира на топка мокрите чаршафи, не излиза на студената тераса. Дори не се опита да брои звездите. Просто не правеше нищо. А иначе неговите нощи не бяха такива. Сетне той дълго се опитваше да си обясни състоянието си от тази нощ. Не успя, но въпреки това, за пръв път от години, достатъчно повярва в себе си.

На утрото се събуди бодър и пътува цял ден. Не беше планирал това пътуване, дори не го бе искал, но когато излезе от дома си, просто тръгна на път. Не мислеше за нищо и единственото, което забелязваше и запомни, бе есента. Тя го мамеше зад потрепкващото стъкло. Лари ú говореше: „Почакай, Есен, почакай! И без това пак ще се върна при теб. Не ме карай да те моля, Есен,  просто почакай.” – и продължаваше пътуването си. Не знаеше, че пътуването бе една почти порочна страст към непознати места и хора, която завинаги щеше да остане в него.

Едва когато срещна момичето за трети път, Лари усети, че това също е страст и че ще се случи нещо.

Момичето беше красиво. Никой не знаеше какво го прави така красиво и всеки изтъкваше различна причина – очите, усмивката, походката. Лари също не знаеше, но не се питаше защо момичето е красиво. Дори не се интересуваше от това – за него то беше слънчев лъч, вплетен в златен бретон.

Сред познатите и приятелите на Лари, а и навсякъде, където минеше момичето, мигом се появяваха безброй обожатели. Някои криеха това, други бързаха да го покажат, трети се правеха на шутове, четвърти на глупаци, а имаше и такива, които въобще не подозираха, че са влюбени. Момичето не ги забелязваше. Та в началото то дори слънчевия лъч не бе забелязало, какво оставаше за влюбените в него, те просто нямаха шанс. Но все пак съществуваха и Лари виждаше това. В началото той ги броеше. Много ловко ги откриваше сред тълпата около момичето, независимо от кой вид биваха. Но по-късно престана да се занимава с това – едно, че цифрата непрестанно набъбваше, друго, че вече не виждаше смисъл.

Понякога се случваше да пътуват заедно, да се срещнат на улицата или в магазина. Веднъж или дваж Лари дори се озова на гости у момичето, макар и с друга компания. То не му обръщаше особено внимание, но, от своя страна, той продължаваше да забелязва всичко около него.        И видя как обожателите на момичето се съсипваха в усилието си да го спечелят. Те преливаха от остроумие, прописваха стихове, блестяха от оригиналност, ставаха приятели на приятелите  му – само и само да са до него. Видя как най-смелите се хвърляха към момичето и как после, кой знае защо, отиваха под венчило с приятелките му.  Лари бе разбрал, че момичето все пак знаеше, че всичко това става заради него. Но то се усмихваше, пристъпваше меко и безшумно и чакаше един. Момичето вярваше, че някой ден той ще дойде.

Лари знаеше, че момичето чака този един и това го изпълваше с тревога и желание да пътува. Той искаше пръв да открие този един и да е спокоен и сигурен, че момичето също ще го забележи навреме. Той не бе забелязал как, може би и самото момиче също не бе забелязало как, но те неусетно се бяха сближили. Това не беше нещо повече от сближаване и Лари знаеше, че е така. Момичето вече го поздравяваше при среща и му искаше дребни услуги. Даже понякога излизаха заедно в парка. Веднъж дори гледаха филма „Голямото нощно къпане” и сетне дълго спориха какво е искал да каже режисьора, защо и как го е казал и дали изобщо може да се разбере какво толкова  е казал.  Питаха се също защо старият козел от филма е пресякъл поляната със сухото дърво и има ли въобще полза от едно сухо дърво, пък било то и във филм, където всеки актьор играе роля, в която не е онова, което иска да бъде, дори и да е мечтал за нея. Лари бе разбрал, че няма особен смисъл от този спор, но може би наистина имаше поне малко смисъл в това, че изобщо спорят.

Когато времето биваше хубаво, момичето великодушно позволяваше на лъча да почива върху бретона му. Изглежда този лъч не бе случаен гост, изглежда той също бе влюбен в момичето. Но Лари вече бе спокоен при появата на лъча, защото откриваше, че не ревнува, нямаше защо. А в началото лъчът беше единственият обожател, от който Лари се страхуваше, но после това се промени. Именно той го научи, че всяка ревност е безпредметна, защото не съгражда, а руши.

В ония дни, когато тримата – лъчът, момичето и Лари – бяха заедно, често се водеше следният диалог:

ЛАРИ:

– Всеки ден си различна. Докога ще издържиш? Човек не може да бъде цял живот различен.

МОМИЧЕТО:

– Кой ти е втълпил това? Винаги ще бъда несъщата.

Докато ги слушаше, лъчът пърхаше от удоволствие, а после ги оставяше сами. Една вечер момичето  добави: „…и цял живот ще те изненадвам”. Лари изтръпна. Спомни си за третата среща и лошите предчувствия, за особеното, което очакваше да се случи, и разбра, че никога няма да може да се спаси от тях. Сънят му отново стана неспокоен.

Момичето не повтори казаното, може би изобщо не бе запомнило какво е казало. Истинските жени не помнят обещанията си – те просто ги изпълняват или опровергават. А момичето щеше да стане истинска жена, в това Лари бе сигурен.

Междувременно, обожателите видимо намаляваха, но Лари не вярваше много в това. Намирисваше му на измама. Напротив, той подозираше, че те ставаха все повече и повече. Само че новите се плашеха от момичето, колкото и да го желаеха, гледаха да не повтарят грешките на предишните и се таяха.

Момичето стана нервно и затворено, дори неуравновесено. Лари бе нащрек. Усещаше беда. Всяка вечер я търсеше в небето, но беше април и той видя само много падащи звезди. Нея пролет се убеди, че падащите звезди не са гаранция за щастие.

Не след дълго някои забелязаха, че Лари вече не е така често до момичето. Дори помислиха, че той е забравил за него. Престана да прави мартеници от пух, не вярваше на хората, които обичат чистия въздух, не разговаряше важно с тригодишните деца. Виждаха го все по-рядко и един ден Лари  просто изчезна.

Приятелите му изпаднаха в смут. Разбираха, че е станало нещо лошо и се втурнаха да го търсят. Преровиха къде ли не, но накрая само констатираха, че от него наистина няма и следа. Обхвана ги тъга. Тя изпълни света им. Те си сложиха жалейки, не се бръснаха девет дни и шест седмици не си разказаха нито един виц. А те толкова много обичаха да си правят смях, само че тайно, скрито от другите. Беше смях под сурдинка, но тъгата им бе истинска и те тайно и символично погребаха  приятеля си.

Момичето не забеляза отсъствието на Лари. Само веднъж се замисли за него и за случилото се. Помисли си, че все пак всичко това може да е истина. Както и че Лари наистина може да е съществувал и наистина може да са разговаряли за козела и за лъча. Но от него не бе останала никаква следа и то спря да се терзае.

Самият лъч също бе в траур, но не посмя да покаже това на момичето. Траурът бе личен въпрос, а освен това виждаше, че момичето е заето с друго. В него се виеше змия. Всяка вечер змията свличаше кожата си и изчезваше, за да се появи отново следващата нощ. Кожата ú оставаше върху пода, нагърчена до обувките на момичето, което бе без дрехи. Тя съскаше и се гърчеше, опитваше да се покатери върху леглото на момичето, но не успяваше. Момичето не се уплаши от кожата, но си мислеше, че е сгрешило в нещо и трябва да се покае.

В какво беше сгрешило момичето никой не знаеше. Дори никой не подозираше, че то може да е грешно. Може би причината бе в кръвта на неговото минало, отлежавала поколения в снагата му, пила билки и вяра от самодивски поляни и почернели кръстове. А може би кръвта му търсеше друга кръв – да се смеси с нея, за да оцелее.

Една нощ момичето скочи от леглото, улови змията преди да е съблякла кожата си и я метна зад гърба си. Не искаше да се обръща, за да види къде е паднала и около какво се е увила. После легна и до сутринта слуша как в тъмнината съска собствената му кръв.

На другия ден до него застана мъж. Беше мрачен, изглеждаше уморен и твърдеше, че е объркан, защото от години търсел някакъв си бог, но не можел да го открие. Всъщност той търсеше своя бог, но не искаше никому да се покланя и затова не го намираше. После момичето го приласка и успокои, както само едно слънчево момиче може да успокои мрачен мъж. То го заведе до дърво с показали се в основата му корени и му посочи небето, уловено в примките на клоните на това дърво, което още не беше изсъхнало. Беше небе, разкъсано на хиляди парчета, и слънчев лъч не се виждаше по него. Но в тези мигове момичето изобщо не мислеше за лъча, а за онзи, за когото бе родено.

– За мене ти си Бог! – каза му мъжът, зарови нещо под корените на дървото и си тръгна.

Момичето извика след него, но викът се загуби в гърлото му и мъжът нищо не чу. Отнякъде се появиха жени, пристъпиха призрачни и леки и заградиха мъжа. Той се скри от погледа на момичето. То се прибра само и дълго остана самотно. Когато срещнеше приятелите на Лари, те се правеха на разсеяни или се усмихваха без усмивката им да значеше нещо. Момичето им отвръщаше по същия начин. Около него отново се тълпяха неприкрито обожатели. То отново не им обръщаше внимание. Въпреки празнотата около себе си, мислеше, че е сложило начало на нещо ново. Надяваше се, че ще е и красиво. Не можеше да знае, че изживява агонията на миналата си кръв. Приличаше на цвете, което расте, хубавее и разцъфтява, докато върхът му натежи и допре някъде встрани земята. С докосването щеше да прихване нови корени и да престане да бъде само продължение. Момичето не можеше да бъде повече само продължение.

– Така е с всички ни – най-трудно е да определим кога сме хванали нов корен и кога е загнил стария. Никога не научаваме навреме, че сме се променили. Още по-трудно е да разберем колко точно сме се променили…

Лари отпи от виното. Той говореше, а приятелите му го гледаха с отворени уста и недоумяваха кой е измислил тази грозна шега и как е успял да превърне изсъхналата му кръв във вино.  После той стана и си тръгна, а те се усъмниха, че наистина е жив. Спогледаха се и си казаха, че майтапът си е майтап, но че майтап на голо дупе си е чисто еди-си-какво и че ако искат да си останат приятели, трябва да помислят за границите, защото всяко нещо си имало граници.

– В приятелството няма граници – беше им казал веднъж Лари, но те бяха забравили или не искаха да си спомнят.

На другия ден Лари се появи отново и уж беше същия, а нещо в него ги плашеше – какво,  не се разбра. Тогава приятелите му решиха да не се майтапят повече никога, станаха, платиха си виното и всеки тръгна в своята си посока. Момичето не бе забелязало това разпръсване на приятелите на Лари, но той дойде при него, взе ръката му и го поведе. Лари имаше посока. То не каза нищо, мълчаливо пое ръката му и се правеше, че не забелязва как обожателите му околовръст се усмихват презрително.

Лари вървеше спокоен и блед. Момичето не го попита защо е такъв, то дори не изпитваше желание да научава, но нямаше нищо против и ако научи. Пред светлината Лари оставаше мълчалив, всичко казано на светло му се струваше бледо и неизразително. Той не обичаше тъмотата, но смяташе за по-красив света, ако има сенки. При момичето идваше само вечер, разхождаше го под звездите, говореше му за мътни води и току-що проходили деца, но най-много за сухата магическа пръчка, която му подарил някога един вълшебник  от детството. Момичето се питаше кое е истина и кое не е и пред очите му се раждаха за безброен път безплътните сенки на жените, които отвлякоха мъжа, заровил   нещо в корените на дървото му. Една нощ то се събуди и разбра, че под дървото му наистина е заровено нещо. Бяха нечии очи, които търсеха небе.

По същото време, а може би в същия миг, Лари прозря цялата тази история. Той и преди виждаше толкова много неща, но не ги разбираше, може би защото  преди не си вярваше достатъчно. Не знаеше коя е точната мярка за вяра в себе си, но вече знаеше, че и малката вяра е повече от нищото. А ето че сега вече си вярваше и знаеше, че не може да не си вярва повече – иначе наистина щеше просто да се изпари, а, честно казано, още съвсем не му се изпаряваше.

Въпреки това, Лари остана раздвоен, може би завинаги. Причината бе момичето, което търсеше помощ и на което той не можеше да помогне. Щеше да бъде нечестно, тъй като трябваше да му помогне без самото момиче да знае, а това значеше измама. Освен това, момичето дълбоко вярваше в своето дърво и в заровеното под него, макар да не искаше да проверява какво точно се крие зад тези очи. Достатъчно му бе, че имаше едни очи, които търсеха небе. Лари не искаше да разрушава вярата му. Какво е човек с разрушена вяра и какво е момиче, което иска, а не може да бъде небе за някого?

– В това ни е бедата, я: искрено вярваме в нещо и за нищо на света не допускаме да ни го отнемат – каза си той и погледна към звездите.

Те бяха легнали кротко в небето. Каза си също, че всъщност звездите винаги са кротки там – в небето, дори когато то не е тъмно и те са невидими. И че бурите са на земята.

– Точно сега ми трябва падаща звезда – каза си момичето, но звездите се направиха оглушка или наистина не го чуха.

Така то остана само с мечтата си и тръгна самичко през нощта. Не знаеше, че върви без посока. Срещна Лари и му разказа една история – стара като света, като месеца, като звездите и слънцето, стара като всички, взети заедно, а може би и още по-стара. Беше история за момиче, което обича, и за мъж, който търси своя бог и го намира, а после осъзнава, че това не е достатъчно, и продължава отново да търси. Беше история за обич, за родени и неродени деца, за съжаления и благородства, за проиграна нелепо и нахалост смелост и оправдано малодушие. Беше история за искрена вяра и прежалена звезда. Лари търпеливо слушаше. Не очакваше, че момичето иска да е собственик на звезда, мислеше, че то има само мечти. Лари търпеливо слушаше и му се струваше, че все пак знае всичко – то беше ставало преди него и преди момичето. Той разбираше, че двамата ще останат завинаги оттатък и отсам, тъй като родените един за друг никога после не се намират, ако това не стане от пръв поглед.

Накрая момичето сведе глава и поиска съвет. Лари не запомни какво му каза и дали това изобщо бе съвет. Той се взираше оттатък – където бе то – топка от топлина и нежност, която никога нямаше да успее да стопи преградата помежду им. С ужас видя как лъчът се вдигна от косите на момичето и как бретонът му се превърна в крило на осакатена пеперуда и като всяка пеперуда не разбираше това. Оставаше загадката дали пеперудите имат предчувствие за своята смърт. Лъчът прониза преградата и се върна в половината на Лари и той се опита да разгадае откъде се е появило всичко това, но само успя да осъзнае, че виновни в тая история всъщност няма.

Тогава времето се смеси.

Момичето продължи да се лута между своята минала и бъдеща кръв. Приятелите на Лари излизаха заедно, пиеха бира вместо вино, разказваха си отново вицове и обясняваха временните си раздели с вдигнати рамене. Вече знаеха, че е важно завръщането – за където и да си тръгнал преди това и с когото и да са тръгнал. Обожателите още по-настървено търсеха слабото място на стената около момичето – някой беше разпространил слуха, че недостъпността е най-сигурният признак за уязвимост. Мъжът остана при своите призрачни жени, а момичето се надяваше, че все някой ден той ще се завърне и ще вземе онова, което бе заровил под корените на дървото. Това беше неговата мечта. Тази мечта не бе нищо повече от мечта, момичето не я приемаше като цел. Защото истинският мъж върви неотлъчно само след поколението си и чак тогава след мечтата си.

Лари отново изчезна и този път ония, които добре го познаваха, си отдъхнаха и преди да приседнат до своите момичета, вместо обичайното „днес не се случи нищо особено”,  отбелязваха: „Лари пак умря.” Никой не беше сигурен дали е така и затова всеки търсеше топлите длани на своето момиче, където сигурността все пак беше някаква. Освен това и приятна.

Никой не знаеше, че преди да свърши смесването на времето и преди всичко да дойде на мястото си или може би да тръгне постарому, някъде в сърцето на нощта се случи нещо непредвидено и очаквано: една змийска кожа намери своето тяло и в нечия будна стая падна звезда.

Алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“, брой „Н“, 2016 г.

В представения по-долу файл, който е в pdf формат, е съдържанието на четиринадесети брой на алманаха (2016). Кликнете върху името на файла. За да го отворите и четете, следва компютърът Ви да разполага със съответните програми.

Алманах Света гора Н – 2016