Категория Архиви: Борислав Гърдев

Последно сбогом на Сашко Александров

От Борислав Гърдев

 

Пиша тези редове по много тъжен повод.

На 30 ноември 2017 г. внезапно почина моят добър приятел Сашко Александров – Алекс Болдин.

Приключи едно ползотворно 11 годишно сътрудничество.

Сашко беше рядко етичен и коректен човек.Радваше се искрено на моите текстове и с желание ги пускаше в своите сайтове „Български истории“ и „Разказите“.

А какви премеждия имаше с поддръжката им, колко атаки и хаквания  преживя, колко пъти, пухтейки, се е заканвал да се откаже от тази робска и неблагодарна работа, е съвсем друга история.

На него дължа и скромните си успехи като белетрист.

(Юни, 2017, Враца. Снимката е от архива на М. Влахов)

Той ме насърчи да пиша разкази, тъй като моята „Коледна приказка“ много му хареса, а когато се двоумях дали да публикувам повестта „Самотни сърца“, след като бях пускал при него фрагменти, под формата на малки разкази,пак той ме насърчи.

Причината да се колебая бе комплицирана и имаше етичен подтекст.

Съавторката на проекта дезертира на финала и вместо шумна премиера на книжното тяло ме обвини в предателство, колаборация и търсене на евтина реклама в някакви въображаеми медии.

Естествено, това бе нелепа измислица, но аз повече от година се чудех какво да правя.

Сашко пое риск, подтикна ме да направя публикацията, добави името й като съавтор, така, както е редно и след това дълго ми разказва какви добри отзиви е получил за текста ми.

Продължи четенето… →

РОДЕН ТАЛАНТ

Борислав Гърдев за Милен Русков и новия му роман „Чамкория“

Милен Русков е явление в българската литература. Много талантлив, маниакално  амбициозен и същевременно мнителен и чувствителен на тема качество и значимост на предлагания литературен продукт. Той може да си позволи лукса да спори с  критици от ранга на Милена Кирова и Владимир Трендафилов и директно да засегне болния проблем в литературния ни живот, свързан с приятелски групи и умишленото налагане на авторитети: „Когато журналистите започнат да повтарят за някоя посредствена сантиментална преструвка: „Ах, колко е хубава тази книга!“, читателите може отначало да се учудят защо толкова се харесва това нещо. Но когато многократно им кажат, че тази посредственост е висока литература, те самите ще започнат да го говорят, защото смятат, че така заемат авторитетна позиция.  Това е един от начините да се манипулира общественото мнение – като започнете от политиката и свършите с литературата“.

Милен Русков е със самочувствие на призван и значим творец, но има и покритие за подобно поведение. Знае цената на славата, но държи преимуществено на въздействието и силата на своите книги.

Пише бавно, упоително, увлекателно, атрактивно, постмодерно. Издава само когато е сигурен, че предлаганото е от най-висока класа – разкази („Американски поети“, 2001, „Монетата на Амундсен“, 2006 ), есета („Балканский лев“, 2006, „За случайните съвпадения“, 2013), преводи („Бежовите ръкавици“, на Джеръм К. Джеръм, 2006), новели („Сбогуване с платониците“, 2008 – един шлифован бисер, посветен на раждането на христовата вяра), романи. Публикувал е малко книги, но всяка от тях е събитие в литературата ни, чете се с интерес  и като откровение. Колкото и да са намалели и обеднели читателите в България, те имат сетива и могат да открият истинския талант. А Русков има автентична  впечатляваща дарба. Като Мирослав Пенков и Радослав Парушев. Прилича ми  по характер и поведение много  на киномага Станли Кубрик.

Живее в усамотение, не парадира с присъствието си, издава през 4 – 5 години и винаги написаното от него е събитие, което взривява литературния ни живот. Нито една от книгите му не прилича на предходната и сякаш с всяка се опитва „да затвори жанра, слагайки точка над и-то“. Затова и печели куп награди. Оценен е, не може да бъде заобиколен или премълчан. Вече.

„Джобната енциклопедия на мистериите“ (2004) ме впечатли и изненада като структура, замисъл,  реализация. Тя издава ерудит, майстор, словесен еквилибрист. Написана като справочник, речник и енциклопедия, тя си остава постмодерен роман със сюжет, герои и послание. Едновременно надниква в сенчестите години на късното Средновековие, но и разкрива амбициите и  постиженията на алхимици, астролози, гностици, мистици, тамплиери, кабалисти, розенкройцери. Сред тях неизбежно знаково присъстват Алесандро Ескалатор, Игнаций Бърд, слугата му Джон, търговецът Флойд Бъргър и германският джентълмен Хенрих Агрипа. Докато настъпи страшната чума от 1348 г., покосила Европа, но и дала старта на Новото време. Сега се чудя кой друг съвременен роден писател може да напише подобен опус и да твърди уверено, че Ренесансът идва след страшния смерч, вървейки по стъпките на Бокачо?

„Захвърлен в природата“ (2008, второ издание 2012), е вече не толкова експериментален като структура и реализация. Романът се чете с любопитство и увлечение. Насочва се към ренесансова Испания и осмисля в дълбочина феномена тютюн като лечебно средство и  възможност за бизнес. Като панацея, но не и  средство  за управление на държавата. Затова аз не споделям хрумването на Светлозар Игов да диря сянката на Димитър Димов във втория роман на Русков. Защото авторската амбиция е много по – голяма и сериозна. Той не търси съизмерване с Димов, а направо със Сервантес, Бен Джонсън и Лопе де Вега, които всъщност и присъстват в сюжета на „Захвърлен в природата“. А като креативна находка посочвам плодотворното лансиране на двойката д-р  Монардес – Гимараеш да Силва, която е ярко и атрактивно съответствие на Дон Кихот и Санчо Панса. (Същият модел ще експлоатира и във „Възвишение“ с прекрасните и колоритни образи на Гичо и Асенчо.) За разлика от безсмъртната класика на Сервантес, в „Захвърлен в природата“ Санчо Панса  не се донкихотизира. Гимараеш като помощник-лекар на Монардес търпеливо търпи обидите и критиките на своя ментор, но и усвоява занаята, хазартно  тръгва да прави бизнес с т.н. хранителен тютюн, а на финала – след смъртта на доктора, дори присвоява лекарската практика на своя патрон, смятайки да продължи делото му, но със своето име и неговата клиентела. От къщата му в Севиля, която вече възприемаме като официално седалище на неговата фирмена организация, в която ще помага  верният слуга Хесус. Каква метаморфоза преживява  португалецът да Силва – от примерен помощник и сянка на своенравния си наставник, до изчистване в движение на робско-слугинските петна по себе си и превръщането му в господар на живота и съдбата си!

Темата за човешката метаморфоза присъства отчетливо и във „Възвишение“ (2011), най-силният и стойностен български роман през последните десетилетия. Гичо и Асенчо са обикновени разбойници, хайдути в лошия смисъл на думата, излезли от народните низини. Гичо има самочувствието на призван лидер. Той познава Димитър Общи, боготвори го, търси контакт – безуспешен и пародийно поднесен в текста – колко е неуловим и неоткриваем Апостола! – със самия Левски, смята се за народен водач с мисия. Пише дори „Обръщение към болгарскому народу“! Повествованието се точи упоително и протяжно като тежка народна песен, със сказов замах и колоритен език, напомнящ достиженията на Георги  Раковски,  пълно с неподражаем хумор, абсурдни и ярки сюжетни обрати, с колоритни и запомнящи се образи и точно когато почва да ни додява и доскучава, Русков гръмва от засада –„Хванали Общия!“ Мигновено сюжетът придобива друг облик и от пародийно-характерологично наблюдение върху негримирания народен живот от последните години на османското  робство у нас, се превръща в съкровено и убийствено ефективно послание за ПРОМЯНАТА човешка, когато  вследствие глупавото и наивно продажно предателство  на Асенчо Гичо дораства до мисълта за съзнателния избор – да направи прехода от разбойник-егоист  до герой, жертвал се за свободата на своя народ „с другаря си Колта“ и тогава „ Ти ще ми кажеш кой – кой е?“. Едно дългоочаквано и неподправено возвишение!

Милен Русков е зрял майстор на словото и сладкодумен разказвач. Такъв е и в новия си роман „Чамкория“. Личи, че познава детайлно епохата, действащите лица, скритите механизми, движещи българската драма. Същевременно използва митологичен дискурс, чрез който смила времето, позволявайки си лукса да допусне волно или неволно някои дребни фактологически неточности (Събитията, независимо дали са се случили около или след времевия отрязък 1925 – 1929 г., протичат като несекващ динамичен процес).

Русков е запознат със създадените преди него образци, но ги преосмисля критично – спрямо „По дирята на безследно изчезналите“ на Николай Христозов, уличавайки индиректно автора в гаф – пъпешът, подарен от цар Борис на премиера Стамболийски на  8 юни 1923 г., узрява по–късно и по отношение на „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – шофьорът Славе вози от Сливен за София майката на поета Гео Милев Анастасия … И въпреки това се впуска смело в състезанието с амбицията да спечели и бъде първи. При това разработва трудна материя, без да търси най-малкото съпротивление. Той не пише конюнктурен или пропаганден роман, а създава проникновена психологическа драма за човешкото прозрение и поредното трудно , опасно, но необходимо „возвишение“. Монологът на главния герой е структурно  определящият мотор на повествованието. Самият писател цени най-много в „Чамкория“ героя и сюжета и аз напълно съм солидарен с него. Той умело вкарва в разказа и цинизми, които по своему звучат атрактивно (Култово ще остане признанието на Славе – „Ебеш ли, ти се преебаваш!“), но са с мотивирано присъствие в текста и са всъщност усвоен опит от англоезичната литература, от която Русков превежда успешно. Всеки чел двата му последни романа ще си признае, че сянката на „Възвишение“ тегне и над „Чамкория“. Но Милен Русков е създал силна  и стойностна  книга, която не би трябвало сляпо да се съпоставя с предишния му шедьовър, тъй като този подход е принципно контрапродуктивен. Славе Желязков привидно прилича, но и доста се различава от прословутия Гичо. Най-малкото защото не е хайдутин и революционер и не е тръгнал да ограбва държавната хазна. Славе е новият Андрешко. С изключително устойчив характер, който трябва да оцелее в кърваво и сурово време, „насред бъркотия, бедност и неоправия“. Мисля си, че романът може да има още две подзаглавия. Едното  – „Изкуството да оцеляваш“. Защото Славе Желязков олицетворява трагикомичната българска орис. Той е витален, изобретателен, упорит, бори се с проблемите, които го връхлитат – малко ли е да преживееш покушение срещу монарха и атентат в „Света неделя“?, грижи се за петчленното си семейство, мечтае за по-добри дни. Той е хитър и вироглав, но притежава достойнство и чест и животът му наистина прилича на кутия с шарени бонбони.

Когато се налага си вади Бедна книжка и ползва нейните облаги в Градската баня и Народната  кухня, дългът си за вода към общината плаща с облигации по съвет на финансовия гений Алеко Новаков, подкупва с 10 000 лева агента от Обществена безопасност Ангелов и си спасява кожата, накрая приема лептата на Алекси Джина от 200 000 лева – като отплата за помощта и мълчанието му, с които смята да  плати лизинга на своя омнибус, обслужващ линията София – Чамкория. Същевременно Славе  е и нашенският Форест Гъмп. С лекота и непринуденост снове между основните герои на епохата – от проф. Балан и доктор Москов от Александровска болница до шоумена Миленков, от царския адютант Коста Панов и прорицателя Любомир Лулчев до шефа на военния отдел на ЦК на БКП Коста Янков, който дори му пише препоръка за постъпване на работа като шофьор в полицията; от шефа на пожарникарите Захарчук и столичният кмет Паскалев до самия цар Борис III, комуто спасява живота при Арабаконашкото покушение на 14 април 1925 година. Само с легендарната Соня – Цола Драгойчева, не успява да се сблъска, но за сметка на това много прилежно чете показанията й пред полицията, излезли като брошура, благодарение на които, а и заради щастливо стеклите се впоследствие обстоятелства, прочутата комунистка запазва живота си. Милен Русков храни особен пиетет  и към Арабаконак – този  прословут проход, герой на два негови романа и място на съдбоносни за българската история събития от 1872 и 1925 година… Другото подзаглавие на книгата би следвало да бъде „Дългото пътуване към Чамкория и изчезналата България“. Защото пътуването до прочутия курорт е сякаш безкрайно и обсебва цялостния сюжет на  Русковия епос. Това е пътуване колкото към изчезналата, изгубената България – какво говори топосът Чамкория на днешната читателска публика?, толкова и към избавлението. Славе получава от Джина необходимите му за лизинга на омнибуса 200 000 лева, но попада в лапите на двамата агенти на Обществената безопасност и когато всичко изглежда за него погубено и той предусеща как ще изгние в полицейските подземия, подхвърлената от Джина жълта чанта, пълна с експлозив, се явява неговият последен шанс – за спасение и изкупление. Признавам си, този финал е не само разтърсващ, той е блестящ и невероятен!

„Чамкория“ е българският „Рагтайм“. Това го заявявам смело и отговорно. Семейството на Славе напълно се припокрива с онази толкова типична нюйоркска  фамилия на Таткото, Майката, Момчето, Дядото и Малкия брат на Майката от шедьовъра на Едгар Лорънс Доктороу от 1975 г., и от това ми става и интересно, и забавно. Скрупольозно е пресъздадена епохата на стабилизация на страната при Андрей Ляпчев, след преживените кървави кошмари при Цанков. Настъпва умиротворение и относително благоденствие. Направо завидях на шопинга на Славе, при който той обикаля за един ден най-представителните магазини в центъра на София и с предоставените му от Джина 5000 лева не само облича жената и трите си деца, но и ги нахранва обилно, поръчва им боза и накрая дори ги води всички на представление на цирк  „Колизеум“! Господи, каква необикновена Аркадия е била страната ни преди деветдесет години! Основната, съдбоносната среща на Славе Желязков е с Алекси Джина, нашенският Робин Худ, анархистът със златното сърце, двойникът на Митьо Ганев. Андрешко и бандитът се съюзяват срещу предизвикателствата на времето, в името на собственото си оцеляване и справяне с клопките на съдбата.

Колко са различни, как се допълват и каква необикновена двойка са!

За разлика от Асенчо от „Възвишение“ Славе не мисли за предателство – напротив и в най-критичната ситуация се стреми да помогне на своя приятел. Диалозите между двамата са истинска наслада за читателя, диспутите им разкриват интересни образи и житейски стратегии. Експонирайки двата модела на адаптация и оживяване в преломните и тежки години между 1925 и 1929-а. На дребния тарикатлък и комбинативност от една страна и на присвояването чрез насилие в името на имагинерната анархистична правда от друга. Най-ценното достижение в романа на Русков е ясното разграничение на враждуващите фактори в България – Демократическият сговор, военни, полиция, банкери и ВМРО срещу БКП, БЗНС и анархистите. Двете могъщи структури влизат кървав и безпощаден сблъсък, гонейки егоистичните си интереси  и е въпрос на майсторство да лавираш между тях. Да оцелееш, като запазиш достойнството си. Славе владее до съвършенство този фокус.

Широка душа, широк социалист по убеждение, въжеиграч и конформист, когато се налага. Случайно ли  Димо Казасов му е кумир и пример за подражание? Славе Желязков, симпатягата от снимката на корицата на романа, още един от знаковите образи на изгубената България…

Досущ като в шедьовъра на Доктороу и Милен Русков изследва корените на недъзите, измъчващи обществото ни вече толкова десетилетия. Оказва се, че днешна България по нищо не се различава от тази от Цанковата или Ляпчевата! Същите дрязги, сблъсъци, жертви, измами, вендети, същата нетърпимост, омраза и нетолерантност. И излиза, че шансът на малкия човек – независимо дали е Славе Желязков, Комуната или Пане, е да знае как да си живее живота, да следва своите  приоритети, но и да не се завира в миша дупка, странейки от обществените проблеми, защото те рано  или късно го намират, връхлитайки винаги неочаквано болезнено като щорм и бумеранг.

За мен „Чамкория“ се очертава да е едно от литературните събития на 2017 година. Милен Русков демонстрира завидна творческа креативност. Той умее да контролира сюжета на епоса си, знае как да го разработи, в какъв темпоритъм да го експонира, с какви герои и конфликти да го запълни. Романът „Чамкория“ е прецизно обмислен и достойно  осъществен проект. Не гадая дали ще повтори успеха на „Възвишение“ – искрено му го пожелавам, но съм сигурен, че е наложително и  неговото филмиране.

 

Борислав Гърдев

Близки срещи със Стивън Спилбърг

От Борислав Гърдев

 

„Веднъж в месеца небето пада върху мен и аз знам, че трябва да правя филм.”

 

Той вече прилича на големите филмови мaгнати от „златната ера” на Холивуд.

И е техен продължител.

Наследник на де Мил, Луис Майер и Самюел Голдуин.

Съсобственик на студиото „DreamWorks”, заедно с Дейвид Гевин и Джефри Катцънбърг  от 12 октомври 1994 г. – „първото голямо студио от 59 години насам”.

Безпогрешно разпознаваме абревиаутарата SKG – запазеният знак за качественото зрелище за милиони, отличителният  щемпъл за филми, които ще се гледат в целия свят.

Спилбърг днес е богаташ – с имущество, оценявано на близо 3 млрд.долара, но  честно си е изработил всеки долар с упорит труд, продължил 45 години.

Той съдейства на благотворителни каузи и е изявен поддържник на демократите.

Това е възможно в Америка – милиардерите да защитават  не само американската мечта, но и ценностите на западната демокрация.

Които се подлагат на все по – сериозни съмнения и търпят основателни критики в този наш объркан, глобален свят.

За разлика от приятеля си Харисън Форд Спилбърг не защитава открито определени  каузи.

Играе го аполитичен, въпреки че не се съмнявам, че подкрепя всяка стъпка на президента Барак Обама .

През 1996 г. дарява 100 000 долара, като  от 3 септември 1999 г. носи титлата най – добър режисьор на света?

Но не прави филми  за Виетнам, Афганистан или  Ирак.

Защо ли?

Той се ражда на 18 декември 1946 г.в Синсинати, щат Охайо, а израства във Феникс, Аризона.

В прекрасно семейство с две сестри, с баща електроинженер Арнолд  и майка пианистка Лиа Адлер.

Типична идилия за средната класа на САЩ.

Три деца, непрекъсната забава, Стивън плаши сестрите си, правейки се на дух, таласъм и вампир.

Още тогава усеща, че има богато въображение.

Как да не се насочи към киното?

През 1963 г. снима 140 минутен любителски  филм „Светлина в камината”, а след пет години реализира 25 минутна творба без диалог, наречена „Шляещите се” с Ричард Левин и Памела Макмайлър.

Така се казва първата му фирма „Аmblin entertainment”, създадена съвместно с Катлийн Кенеди и Франк Маршал  на 8 юни 1984 г., преди да се влее в „DreamWorks”.

Филмчето прави впечатление на Сид Щейнбърг (и има защо – в него със средствата на музиката , комичните гегове и  похватите на road movie с участието на двамата автостопаджии е уловена неповторимата по своята невинност атмосфера на легендарната 1968 година, като опитът на Спилбърг се явява оптимистична версия на класиката от 1969 г. на Денис Хопър „Волният моторист”!) и продуцентът без да се замисля сключва седемгодишен договор със Спилбърг като режисьор – постановчик.

Започва бляскавата му кариера в „Юнивърсъл”.

А кинофакултетът в Калифорнийския университет е зарязан след двегодишно следване, през което младият Стивън учи за актьор и пише сценарии.

Друго си е на 22 години да се хвърлиш в океана на реалното филмопроизводство!

Снима епизодът „Очи” от мистериозния хорър „Нощна галерия” и режисира самата Джоан Крофърд!

След години ще си спомни за първата им среща и за учудването на холивудската легенда, че ще бъде направлявана от млад пъпчив профи, който може да й бъде син…

Но епизодът се харесва на публиката, а екипът разбира, че си има работа с даровит майстор.

И оттогава досега…

Като си помисля – аз съм израсъл с неговите филми.

Първо гледах във видеоклуб прочутите „Челюсти”(1975), като след прожекцията подскачах в леглото цяла нощ, а след това на голям екран се сблъсках с одраното и бледо копие на „Дуел”(1971), оказал се тв филм, радващ се на голям зрителски успех.

Усетих, че с този режисьор сме от една кръвна група.

Той носи детското в себе си цял живот, въпреки че никога не се е бил, не е  ограбван и не е виждал труп.

Но си остава едно голямо дете, което ревниво пази мечтите си .

За да може да ги реализира.

Отлично борави с техниката, масовките и винаги безупречно направлява своя екип.

За всеки актьор по света е чест да работи при него – от Питър Фолк и Голди Хоун до Харисън Форд, Ричард Драйфус, Том Ханкс и  Том Круз .

Партитурите му създават асове като Хенри Манчини и Джон Уйлямс, а операторите са винаги от най  –  висока класа  – от Ръсел Мети, заснел прочутата „Клеопатра”(1963), с когото Спилбърг тръгва от „Убийство по книга”(1971) от сериала „Коломбо” до Януш Камински и Робърт Ричардсън.

Стивън Спилбърг си има любими теми в своето творческо развитие.

Той определено е фен на Голямото приключение.

Много обича да снима ефектно, ярко, пищно, забавно, приключенско зрелище.

Може да го направи като психологически трилър – „Убийство по книга”(1971), „Хвани ме, ако можеш”(2002),“Мостът на шпионите“ (2015), с минимални средства – „Дуел”(1971), като хорър – „Челюсти”(1975), като пищна суперпродукция – тетралогията за Индиана Джоунс(1981 – 2008), като типична приказка – „Хук”(1991) и „Война на световете”(2005), мрачно фентъзи – „Специален доклад”(2002), фантастична мелодрама – „Завинаги”(1989),  смразяващо и ефектно сказание – „Джурасик парк”(1993 – 2015) или като откровен политически трилър – „Мюнхен”(2005).

И същевременно  търси за ориентир тийнейджърската реакция, интересува се как подрастващият възприема заобикалящия го свят с неговите клопки и абсурди – независимо дали става дума за среща с великан – „Добрият великан“(2016), с извънземни – „Близки срещи от третия вид”(1977), „Извънземното”(1982), за борба с тях – „Война на световете” (2005), за драмата на момче с необичайна съдба – „Изкуствен интелект”(2001), за сблъсъка с отвратителния лик на войната – Джим Греам – Крисчън Бейл от „Империя на слънцето”(1987) или за откриване на голямо съкровище от потъналия кораб „Уникорн”, както е в „Приключенията на Тинтин”(2011).

Лансира и обратна оптика – старците, които носят в себе си детското в новелата „Слънчева долина” от „Зоната на здрача”(1983).

Спилбърг се вълнува и от сблъсъка на човека с Историята, както и от горчивия му опит да оцелява във времена на върховни катаклизми.

Той не бяга от расовите проблеми, създавайки проникновен портрет на афроамериканците във „Виолетов цвят”(1986), вълнува се от темата за робството, преди още то да е премахнато в родината му в „Амистад”(1997).

И създава вдъхновени, изключителни спектакли, свързани с човешките премеждия през Гражданската („Линкълн”, 2012) , Първата и Втората световна война.

На Първата световна война посвещава необичайния си поглед в „Боен кон”(2011), не отстъпващ по  въздействие на прочутия „Черен жребец”(1979) на Карол Балард и Фрасис Копола.

Втората световна война я обхваща постепенно, поетапно.

Първите опити не са от най – успешните  – ексцентричната сатира за въображаема японо – германска инвазия в Ел Ей след 13 декември 1941 г. „1941”(1979) и епизодът от „Удивителни истории” „Мисията”(1985) , след което идва епопеята „Империя на слънцето”(1987) по романа на Джеймс Балард.

По – късно се появява амбициозната  черно – бяла ( единствена в кариерата му!) версия на сделката, която виден немски индустриалец (Оскар Шиндлер – Лиам Нийсън) прави, за да му върви бизнеса , успявайки да спаси повече от хиляда и сто евреи – „Списъкът на Шиндлер”(1993).

Закономерно идва следващата стъпка –  епосът „Спасяването на редник Райън”(1998) със знаменития начален епизод на десанта в Нормандия.

Именно огромният успех на тези два филма, които носят на Спилбърг освен всичко друго и „Златен глобус” и „Оскар” за режисура , го подтикват да продължи своите търсения в областта на тв сериал.

„Списъкът на Шиндлер” ражда документалния филм „Оцелелите от Холокоста”(1996), довел до появата и на „Нарушена тишина”(2002), представен от него, а след „Спасяването на редник Райън” изризат двата му знаменити десетсерийни епоса „Братя по оръжие”(2001) и „Пасифик”(2010), които той продуцира съвместно с Том Ханкс и  имат шумен успех.

В „Братя по оръжие”  детайлно разглежда похода на американската армия в Европа, акцентирайки на трудностите при Арним и Ардените, а в „Пасифик” проследява мъчителните крачки, които войниците на ген.Макартър правят, докато стигнат от Нова Гвинея до Окинава.

Добавка към темата се явява дилогията на Клинт Истууд, на която той е изпълнителен продуцент – „Знамената на бащите ни” и „Писма от Ива Джима”(2006).

Твърдя, че след неговите усилия и постигнатото от екипа му ще бъде много трудно да се добави нещо съществено по темата за Втората световна война.

Но за Виетнам и Ирак мълчи.

Не снима и не продуцира нито един проект.

Предпочита да продължи темата от „Война на световете”(2005) в „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат и да ни стряска чрез сблъсъка с извънземни нашественици.

Може би защото е по – безопасно и безпроблемно.

Той пусна на пазара и видеоигра, наречена „Ръководител режисьорът Стивън Спилбръг”(1996).

По – красноречиво заглавие не може да се измисли.

Естествено, че в неговия свят ще ни направлява самият Майстор, ще ни учи как се прави кино, ще ни разкрива тайните на „този странен занаят”.

Спилбърг не бяга от телевизията.

Той е неин продукт и не я презира като забавление за малограмотната тълпа.

Напротив!

Винаги присърце  приема да разработва интересни и значими тв проекти, в които задължително е вярвал, давайки на американската и световна тв аудитория доброкачествено зрелище през всяко от десетилетията, в които активно твори.

Та той тръгва с важен епизод в легендарния „Коломбо” на 15 септември 1971 година!

През 1985 г . е основен двигател на великолепната поредица „Удивителни истории”, печелейки за проекта си асове като Мартин Скорсезе, Клинт Истууд и Фил Джоану.

През 1996 г. осъществява „Оцелелите от холокоста” на Алън Холцман.

На любимата си скай – фай тема посвещава два популярни сериала „Похитените”(2002) на Лесли Боъм и „Падащи небеса”(2011) на Робърт Родат, а Втората световна война получава завършения си облик на изследване и осмисляне именно в неговите продукции „Братя по оръжие”(2001) „ и „Пасифик”(2010).

Стивън Спилбърг не страни от проблемите на действителността, ако и да е обвиняван, че мисли само за фантастики и приключения, или за абсурдната им комбинация , която се получи в „Каубои и извънземни”(2011) на Джон Фавро.

Той живее с проблемите на своята родина и когато е необходимо дискретно, но категорично заема позиция.

Така направи в „Шугърленд експрес”(1973), съчувствайки в бунтарско – ироничен темпоритъм на младите бегълци Лу Джийн  – Голди Хоун и Клови Майкъл Поплин – Уйлям Атертън, преследвани от орда от над двеста автомобила и въоръжени до зъби ченгета.

Деликатно раздипля расовите проблеми във „Виолетов цвят”(1986), разкривайки честна и проникновено поднесена картина на афро – американското общество, открито защитава принципите на демокрацията и осъжда извращенията на робството в „Амистад”(1997), вълнува се от проблемите на източноевропейските емигранти в „Терминалът”(2004) и не се поколебава да заснеме химн за президента , прокарал важните промени за отмяна на робството Ейбрахам Линкълн – „Линкълн”(2012).

Такъв многолик и многообразен в търсенията си е Спилбърг и като продуцент.

Ще подкрепи филигранна и фино изпипана младежка мелодрама, каквато е „Фанданго”(1985) на Кевин Рейнолдс, ще заложи на комедиите и приказките на Робърт Земекис „Коли на старо”(1980),  „Кой накисна Клепоухия?”(1988) и трилогията „Назад в бъдещето”(1985 – 1990), ще рискува със свои замисли, след което ще подаде ръка за заснемането на Нос Срах”(1991) на Мартин Скорсезе, „Семейство Флинстоун”(1994) на Брайн Левант , „Туистър”(1996) на Ян де Бонт и  „Шрек”(2001) на Андрю Адамсън, ще разработи като франчайз „Маската на Зоро”(1998) и „Легендата за Зоро”(2005) на Мартин Кембъл, както и трилогията  „Мъже в черно”(1997 – 2012) на Бари Зоненфелд, ще навлезе в забуления свят на гейшите по време на Втората световна война в „Мемоарите на една гейша”(2005) на Роб Маршал , ще продължи с японската тема в дилогията на Клинт Истууд от  2006 г., ще изследва в дълбочина проблема с получаването на граждански права от негрите при Джонсън в „До самия край“ (2016) на Джей Роуч.

Същевременно няма да забрави любимата си поредица за Джурасик парк.

Размишлявал съм върху щастливата творческа съдба на Спилбърг.

Той има само един развод – с Ейми Ървиг ( с която има  брак от 27 ноември 1985 до 2 февруари 1989 г.) и е щастливо оженен за Кейт Капшоу  от 12 октомври 1991 година с цели седем деца!

Но си казвам – какво пък, нека има и  любимци на съдбата.

Нека ни радва и в бъдеще със своите знаменити ленти.

Те винаги са очаквани с интерес,  радват публиката, която с предана любов го следва близо пет десетилетия.

Спилбърг  се кланя само на този Бог – зрителят и съм сигурен, че докато е жив, ще си остане вечният разказвач на истории, необходими и търсени от милиарди  по земното кълбо.

За каква по – щастлива участ от тази може да мечтае всеки негов колега, съратник или съперник?

И колцина са Посочените и Талантливите като него?

Книга за Блага Димитрова

 

От Борислав Гърдев

 

Мария Антонова е озаглавила книгата си за Блага Димитрова „Дневник на едно приятелство“.

Антонова е имала щастието и късмета да познава  голямата наша писателка в продължение на три десетилетия.

Общуването с такава благодатна личност като Блага Димитрова е дар Божи и подарък на съдбата.

От всяка страница на дневника личи пиетета, уважението, любовта към Големия Творец, който освен всичко останало е и пример за нравствена извисеност и морална чистота.

Приятелството започва през далечната 1974 г. и приключва със смъртта на Блага на 2 май 2003 г.

През тези десетилетия авторката търпи развитие , завършва висше  образование в София, омъжва се, ражда дъщеря, сменя работно място, получава с мъка софийско жителство и жилище.

Тя преживява трансформацията  и от срамежлива и комплексирана провинциална девойка се превръща в уверена интелектуалка, която трупа знания и опит, интелект и увереност в обкръжението на светила на българската духовност – от Петър Динеков и Елена Михайловска до Дора Габе, Елисавета Багряна и проф.Методи Писарски.

Винаги в обкръжението на Блага, неин най – близък помощник и изповедник, Мария Антонова неусетно израства духовно, изпитвайки нейното  благотворното и лъчезарно влияние.

Продължи четенето… →

„Аз още броя дните“ – тест за читателското внимание и съвест

 

От Борислав Гърдев

Познавах Георги Бърдаров като авторът на „27 велики футболни истории“ от 2014 г. и не останах изненадан, че е спечелил първо място в проекта   „Ръкописът“ по БНТ на 23 декември 2015 г.

След като  прочетох романа му „Аз още броя дните“( 2016), осъзнах, че общувам с оформен и завършен писател.Човек с богата обща култура, познаващ тайните на занаята, умеещ да гради стегнато, динамично и драматично повествование, да разказва интересно, увлекателно, без преструвки.

Да пласира не банална и линейно поднесена история, а да се насочи към  полифонизма, за което се изисква вещина и умение да разказваш едновременно за любовта на Айда и Давор , да експонираш серия от интервюта, вкарващи диханието на автентичното, лично преживяното в трагичните години на обсадата на Сараево между 1992 и 1996 и да съпреживееш  върховната драма на Зоран, превърнал се в името на криворазбраните националистични ценности в палача на сараевските Ромео и Жулиета.

Бърдаров съумява да удържи емоциите в рамките на допустимото.Той предпочита сдържания драматизъм, естествено възникналите перипетии и същевременно бяга от капаните на евтиния сантиментализъм и самоцелните, фалшиво звучащи ефекти.

Затова книгата е толкова силна като въздействие.

Авторът не взема страна в конфликта – той не подкрепя  открито нито една от двете борещи се страни – сърби и бошняци, но си личат симпатиите му към младите влюбени, които с действията си се стремят да се откъснат от заобикалящата ги лудост, доказвайки, че за сърцето няма  никакви прегради .Харесва ми и ненатрапчивото, но убедително присъствие на българския писател – алтер егото на Бърдаров в трагедзията, желанието му да се ориентира в комплицираната ситуация, да търси различните гледни точки, да осмисли сложните проявления на Истината, която на Балканите е горчива и винаги с много лица.

Продължи четенето… →

Срещи и разговори с Ивайло

 

От Борислав Гърдев

  С Ивайло се запознах точно преди 20 години.Боже, как върви времето само!…

Срещата осъществи общият ни приятел Владо Шумелов.

Засякохме се на плаца пред някогашното  търновско кино „Чаплин“.

Ръкувахме се.Слънчева, но и свенлива усмивка.Приветлив поглед.Топли очи.Бърз и леко нервен изказ.Точни, верни, милостиви, но и много проницателни оценки за актуалната ни литература.

Подарява ми книжката си със сатири „Искри от воденичните ми камъни“ с посвещение – „На блестящия  критик, с пожелание за плодотворни бъдещи срещи!“

Става ми малко неудобно.

-Ама какъв критик съм аз, бе?

-Моля Ви се, недейте да скромничите.Чета Ви  с огромно удоволствие, особено ми харесват кинорецензиите…

И ми говори на Вие – егати образа!…

Като си тръгвам, се сещам в автобуса, че съм чел прекрасната му поема „Хензел и Гретел“ от 1995 г., че дори я препоръчах на мениджъра на Тодор Колев, когато прави изнесеното си телевизионно  шоу във Велико Търново на 26 юни 1995 г.

Какво преживяване само – уволниха ме заедно с Хачо Бояджиев, но за него се шумя, а в моя подкрепа имаше само една мижава инициатива на група фенове, които съобщиха за гладната ми стачка на тогавашния президент д – р Желев, дошъл в старата столица по повод 100 годишнината от смъртта на Стефан Стамболов…

Продължи четенето… →

Среднощни светлини на Иван Русланов

 

 Рецензия от Борислав Гърдев

 

Това е първият роман на Иван Русланов, издаден от голямо и престижно издателство.

Този факт е признание за неговия талант и креативност и надежда, че името му  е вече разпознаваемо и ще продава успешно.

„Среднощни светлини“ е написан увлекателно и стегнато.

Погледнат структурно  той е всъщност сборник  от четири новели с постоянни герои.

Четох за амбицията на автора му да сблъска света на политиката и  изкуството.

Двубоят се е състоял, въпреки че към края на повествованието на преден план изпъкват вечни НРАВСТВЕНИ  проблеми за отговорността, смелостта да направиш рискован, но отговорен избор, за любовта като панацея , даваща смисъл на живота и за изкуплението, с което трябва да се плати полицата на грешките от миналото.

Русланов е хвърлил похвални усилия при разработката на занимателния сюжет и за правдивото и пълноценно разкриване на тримата централни персонажи – Анна, Дамян и Владимир Фотев.

Както и следва да се очаква най – обаятелен и значим е образът на Анна – положително прекрасната , честната и ранимата, която, подобно на Офелия, ще стане жертва на грубите нрави в милото ни отечество и ще се самоубие, точно , когато трябва да спасява своята любов.

Продължи четенето… →

„Истински романс“

 

Разказ от Борислав Гърдев

 

Знаехме се от четири години.Отначало бяхме само познати, които се срещат, за да споделят проблемите си  и убият приятно времето.

Постепенно се сближихме.

Галя не беше  в първа младост, но бе запазена за възрастта си, с разкошна копринена коса, стройно тяло, високи гърди и апетитен ханш.

С мен се държеше дружелюбно и открито, без да крие нищо от личния си живот.

Подробно ми разказа за проваления си брак, трудностите с големия си син – алкохолик и за няколкото си безплодни интимни увлечения.

Дразнеше ме, когато споделяше напразните си очаквания към доста по – възрастен от нея чичо, който освен че бе семеен, нерешителен и объркан, имаше и проблем с простатата.

Но беше арендатор, с пари и джип и пропиля месеци, докато осъзнае безперспективната си амбиция.

Исках да съм с нея, защото свикнах с характера й и бях сред малцината, които можеха безпроблемно да търпят нейните капризи и приумици.

Продължи четенето… →

Накъде върви България?

 

Есе от Борислав Гърдев

 

За да върви напред България се нуждае от дейно правителство, способно да се справи с предизвикателствата на днешния ден, които никак не са малко.

Проблемите в енергетиката, здравеопазването, образованието, правосъдието, нагласените обществени поръчки, кризата в Близкия Изток и Украйна,емигрантската вълна от Сирия, не чакат.

И нямат нужда от високопарни обяснения, а от реални действия.

Продължи четенето… →

The game is over

 

Разказ от Борислав Гърдев

 

(Продължение на разказа, чието начало е предната публикация)

 

Гледах го смаяно.

„Ти нормален ли си , бе? Стаята ти да не се подслушва?“

„Еба ли му майката и не ме интересува, аз вече ставам националист!“

„Иване, не изглупявай, моля те!Представляваш държавната власт, управляващата партия с проевропейска ориентация, утре ще  влезем в Европейския съюз, как ще рекламираш този смешник?!“

„И ти си заблуден, като много други.Вярваш в измислиците за европейската солидарност, нели?“

„Моля те, не прави глупости, поне докато заемаш този пост!“

Продължи четенето… →