Категория Архиви: Магдалена Борисова

ЛЕТЯЩИЯТ ОФИС

Пиеса от Магда Борисова

(Продължение)

Втора картина

/ Столовете и бюрата са изчезнали. Всички лежат на земята. Бавно се раздвижват/

 

Павел:                     Ох, Ети, Ицо, Вили- добре ли сте?

Виолета:                 Всичко ме боли.

Христо:                   Защото пи твърде много.

Павел:                     Как се размазахме!

Христо:                   Мисля, че точно от това имахме нужда. Всички. От тотално размазване. Буквално- тотално!  Сега се чувстваме по-живи. Нали?

Виолета:                 Много благодаря!

Мариета:                А къде е Иван?

Иван:                      Тук съм.

Виолета:                 Къде сме сега?

Христо:                   На мама си в…

Мариета:                Мисля, че сме на безлюден остров.

Павел:                     Е, вече не е безлюден- има си население от пет човека. При това е краси, нали? Вижте, тези ярки цветове. Ами лазурния океан?! Като от картичка!

Виолета:                 Дали тука има змии? Имам фобия от змии. Сигурно има огромни отровни.

Павел:                     На този остров няма змии.

Виолета:                 Не можеш да знаеш със сигурност.

Иван:                      Нито ти.

Христо:                   Яко! Слънце, плаж, риболов. Никакви шефове, без трафик, няма сметки, няма сняг. Релакс! Мечта.

Мариета:                Няма телевизия, интернет, нито магазини, нито опера, театър, кино. Ще изкукаме на такъв остров само за три дена.

Павел:                     Това, момчета и момичета,  е Рая.

Иван:                      За почивка –бива, но не знам…

Христо:                   Тук, всъщност ми харесва! Дишам свободно. Не помня, от колко време не съм се чувствал толкова лек и свободен. Вероятно никога не съм бил истински свободен.

Павел:                     Не си бил, никой от нас не е бил истински свободен. Свободен- да бъдеш себе си! Тук можеш да си истински. Нали всеки от вас познава това гадно усещане- че играете нечия чужда роля в скапана пиеса. Не сте себе си. Думите, които излизат от теб, не са твои и дори да са твои, интонацията и гласът не са твоите и променят и подменят. Тук имаме шанс да започнем на ново, на чисто. Или просто да живеем щастливо и безметежно..

Виолета:                 ..докато ни спасят?

Павел:                     Или до края на живота ни. Простичък, обикновен живот. Винаги съм мечтал да попадна на приказно място, като този девствен остров, недокоснат от цивилизацията.

Виолета:                 Как ли се казва? Островът.

Иван:                      Едва ли има име.

Павел:                     Ами да го кръстим.

Мариета:                Остров Санта Мари Вил? На мен и на Виолета. Нали се кръщават на женски имена?

Павел:                     Корабите, скъпа, не островите.

Иван:                      Какво ще кажете за Нова България?

Христо:                   Яко!

Мариета:                А не! Тъкмо се измъкнахме от една и ще си правим друга България.

Павел:                     Точно! Тази ще бъде такава, каквато трябва.

Виолета:                 И как?

Павел:                     Така. Тук всичко зависи от нас петимата. Ние ще определим нови правила.

Иван:                      Яко! Схващам мисълта ти. Предлагам да гласуваме минималната работна заплата да бъде две, не три хиляди, а работната седмица от четири, не от три дена. Гласуваме ли? Пет За. Прието! Ето така се прави!

Христо:                   Колеги, предлагам да гласуваме отпадане на всички данъци- преки, косвени, акцизи, всички! Гласуваме!  Пет ЗА. Прието! Това вече е истинска демокрация!

Виолета:                 Ами от къде ще се вземат парите? И къде ще работим?

Павел:                     Много правилен въпрос.

Христо:                   Колеги, това са подробности- заебете ги!

Иван:                      Не, не, не не, не! Виолета има право. Новата ни държава не си е избрала още валута. Нито сме определили нейния курс спрямо другите световни валути. Този въпрос трябва да го решим спешно!

Мариета:                Предлагам да кръстим новата валута Лигър!

Виолета:                 Това пък от къде?

Мариета:                Лигърът е дете от лъв и тигър. Гледах за него по анимал планет.  Така, хем ще покажем приемственост с българския лев, хем ще се отличим като нещо принципно ново. Освен това лигърът е израсъл много по-голям и по-силен от лъва и тигъра.

Иван:                      Лигър ми звучи лигаво.

Виолета:                 Балкан?!

Иван:                      Да виждаш тук Балкан или помен от планина? Нищо няма!

Христо:                   Има балкур!

Иван:                      Ей, това е! Браво Ицек! Ама не балкур, ами Бълкур! Бълкур звучи твърдо, гордо и някак заплашително. Ще държи твърд курс на международните пазари. И само нагоре и нагоре ще върви.

Мариета:                Българските мъже се мислят за много курава нация, ама да ви кажа от своя международен опит, че хич не сте! Има къде по-курести народи и по-корави. Няма как един народ да е корав, щом има поговорка „Преклонена главица, сабя не я сече”.

Христо:                   Ние тук сме Нова България и от името на цялото мъжко население, заявявам, че ние сме си много добре, даже доста над средното. Дами, ако не вярвате- сваляме гащите за демонстрация!

Иван:                      Точно така!

Виолета:                 Няма нужда!

Иван:                      Значи се приема названието Бълкур.

Мариета:                О`кей- те чужденците няма да знаят какво означава.

Виолета:                 Е, добре, де…

Иван:                      Ако имаш съмнения- показваме!

Виолета:                 Бълкур да е!

Иван:                      Трябва да си изберем президент. Не може държава без държавен глава.

Виолета:                 Ама, ние сме само пет.

Иван:                      Това не е причина да си нямаме върховен представител. Никъде не пише, че държава с население от пет човека не може да има президент. Предлагам своята кандидатура.

Христо:                   Аз предлагам своята.

Виолета:                 Президентът най-добре е  да бъде жена.  Ето защо, аз издигам своята кандидатура. Само една достойна работеща жена майка и домакиня, знае как да се погрижи за народа.

Мариета:                Е, принудена съм и аз да издигна своята кандидатура, тогава. Една еманципирана жена, с международен опит. Знам как да водя преговори и да печеля разни неща за държавата.

Павел:                     И така, имаме четирима кандидати. Ето тези листа ще са вашите бюлетини. Тъмнозелените за Иван, светлозелените за Мариета, розовите за Виолета  и жълтите за Христо. Ще гласуваме ли?

Христо:                   Не, трябва първо да проведем предизборна кампания! Всеки от нас да разясни на електората своята платформа.

Виолета:                 Каква кампания, какъв електорат? Само ние сме тук!

Христо:                   Всичко трябва да направим, както трябва.

Иван:                      Съгласен. Като ще е гарга, да е рошава.  Трябват ни предизборни плакати. Ето, тези бананови листа, ще са моите. Вие колеги си изберете от другите цветове.

Христо:                   Не става така, Ванка! За цвета на бюлетините трябва да се тегли чоп.

/Теглят чоп. Иван взема сноп цветни листа А4 и започва да ги лепи/

Иван:                      Ето, пак ми се паднаха на мен тъмнозелените.

Христо:                   Ужас- мен са червените. А аз съм дясно ориентиран.

Павел:                     Цветовете не са това, което са. В Нова България червеното е за най-десните. Тук има нови правила.

Виолета:                 Ама на плакатите, нищо не пише?!

Иван:                      Не е нужно- всички се знаем.

/ Етюд в който всеки лепи своите плакати и тайно къса чуждите. Павел ги гледа отстрани/

Христо:                   Свършиха ми плакатите. Мисля, че проведохме една честна и ползотворна предизборна кампания. Време е да пристъпим към самите избори!

Павел:                     И така: първият законно избран президент на Нова България това е Иван. За него има две бюлетини.

Виолета:                 Ванка, честито!

Иван:                      Няма вече Ванка! От сега нататък, ще се обръщате към мен с господин Президент. Аз съм институция, а те трябва да се уважават. Като първият демократично избран президент, съм горд да ви приветствам и обещавам да работя за международното издигане на авторитета на държавата, а също така и за повишаване на жизнения стандарт на населението, за просперитета и добруването на нацията ни.

Виолета:                 Каква нация от пет човека?

Иван:                      Силата на една нация не е в нейната численост, а във нейният дух. А духът е силен, когато нацията е щастлива.

Мариета:                И сега какво следва?

Христо:                   Нямаме вицепрезидент.

Иван:                      Пропуск. Мариета ще приемете ли поста?

Мариета:                Смятам да се кандидатирам за кмет на този град- остров.

Христо:                   Аз съм айляк.

Иван:                      Павка, назначавам те за вицепрезидент.

Павел:                     Ама аз не…

Иван:                      Честито!

Христо:                   Тогава се нагърбвам с поста на Министър- председател. Ще свикам среща на областните управители.

Виолета:                 Ние нямаме областни управители

Христо:                   Вили, честито- туко що беше назначена за областен на острова…

Мариета:                И какво излезе: Виолета е над мене? Ама тя няма висше. Беше обикновена секретарка и сега изведнъж хоп!

Виолета:                 Именно- мога да се оправям с организационни въпроси по-добре от всички вас.

Христо:                   Никъде не пише, че трябва да има. Областните ги назначава Министър- председателят. Тоест – моя милост! Не си ли чела Конституцията?

Мариета:                Ама онази Конституция е на България, а ние нали сме Нова България- съвсем нова и различна държава. Следователно ни трябва и нова Конституция!

Павел:                     Да, ама няма кой да я приеме. Трябва Велико народна Събрание, а няма хора за депутати. Ние и петимата заемаме постове, които не позволяват съвместяване. Ще си караме по старата Конституция и то главно по памет.

Мариета:                Това е абсурд!

Христо:                   Това е Конституционна криза. Шибана криза.

Павел:                     Стига си псувал Ицек. Сега си държавник- не може да псуваш като каруцар.

Христо:                  Това не беше псувня. И мога да държа какъвто си език искам.

Иван:                      Тихо! Млъкнете всички! Имам сърцебиене. Трябва да си пийна нещо! Да си Президент се оказа много напрегната работа.  Много по-напрегната и отговорна, от колкото очаквах. Ето -от половин час съм Президент и вече има Криза.

Христо:                   Подай оставка, като мъж!

Иван:                      Няма! Един истински мъж не се отказва при първата срещната трудност. Сега се оттеглям за да обсъдя въпроса със себе си.

Иван излиза

Виолета:                 От един час имаме нова държава и вече пак сме в безизходица. Така става, когато оставим мъжете да командват. Докато човечеството е било под матриархат, нещата са вървели гладко без глад, кризи, атентати, световни войни, глобално затопляне. Ние жените трябва да вземем властта в свои ръце. Трябва да я вземем, не защото я искаме, а за добруването на всички.

Мариета:                Съгласна! Ако трябва и със сила, нежна сила. Предлагам, аз и Виолета да станем депутати. Ще изковем нова Конституция.

Павел:                     Щом ви пали….

Христо:                   Честито! Защо се разсополиви сега?

Виолета:                 Липсват ми децата. Искам да се прибирам у дома.

Христо:                   Стига сълзливи глупости! Тук е нашият нов дом. Ще вземеш децата скоро. Животът им тук е вече подсигурен. Ето- ти вече си депутат. И областен управител също.  Те като пораснат и те ще станат депутати или посланици. И техните деца ще бъдат част системата.  И децата на техните деца…. Така стават нещата.

Павел:                     Ама ние нали от тази шуробаджанащина у нас се отвращавахме?! А сега започнахме да я прилагаме тук от първия ден.

Христо:                   Просто не ни достигат хора. Няма нищо общо! И за твоето дете ще намерим пост.

Павел:                     Той е аутист.

Христо:                   Е, това няма значение- малко ли идиоти има сред политиците?! Никой няма да забележи.

Павел:                     Твърде много идиоти! Отивам да се разходя по брега.

Павел излиза

Мариета:                Мисля си аз- ние нямаме посланици. А някой трябва да ни представлява пред чужденците.

Христо:                   Тях ги назначава президента. От него зависи.

Мариета:                От него значи.

Христо:                   Уви!

Виолета:                 Аз, викам, моите деца са идеални. Учат от петгодишни английски. Само шестици носят.

Мариета:                Малки са още.

Виолета:                 Е, ще пораснат. Като се върне Иван ще говоря с него по този въпрос.

Мариета:                Аз отивам да поплувам.

/Мариета излиза/

Виолета:                 Ицо, да вземеш да се застъпиш за децата ми пред Иван, а?

Христо:                   Добре, но вие от Народното ще гласувате първо увеличение на моята заплата.

Виолета:                 Аз ще го предложа, но виждаш ли, ако бях председател на Народното моето предложение щеше да има по-голяма тежест… Аз ще ти се отблагодаря.

Христо:                   Как?

Виолета:                 Каквото поискаш.

Христо:                   Добре. Ще заемаш поста понеже си доайенът сред депутатите.

/Мариета се връща раздърпана/

Виолета:                 Ети, добре ли си?

Мариета:                Отлично!

Христо:                   Как беше водата?

Мариета:                Каква вода?

Виолета:                 Нали отиде да поплуваш?

Мариета:                Добре, много добре.

Виолета:                 Но косата ти е суха.

Мариета:                Не се топих цялата. Щото не се знае-  в тези води може да има акули. Или нещо друго. Пирани например. Или бактерии.

Христо:                   Дръжки!

 /Павел се връща с чиния/

Павел:                     Хванах риба. Някой иска ли?

Виолета:                 Я дай насам! Ммм, вкусотия.

Христо:                   Не изяждай всичката!

Павел:                     Има достатъчно за всички.

Виолета:                 От рибата нали не се пълнее?

Павел:                     Даже се отслабва.

Мариета:                Трябва да оставим и за Президента.

Христо:                   Ще наловим нова. Отивам.

Виолета:                Къде, се запиля Иван? Дайте да го потърсим!

Мариета:                Ей го там – спи под онова дърво.

Павел:                     Ще го събудя. Господин Президент! Господин… Господи!

Мариета:                Какво става? Той защо не се събужда?

Виолета:                 Сигурно се е натряскал.

/влиза Христо/

Христо:                   Хора, к`во става тука? Чувате се от другия край на острова.

Павел:                     Мъртъв е. Президента, Ванката е мъртав.

Христо:                   Не се бъзикай! Верно! Мъртъв е. Мамка му!

Павел:                     Бих казал, че е бил убит.

Мариета:                Стига сте се шегували, момчета. Не се шегувате. Той е …мъртъв.

Виолета:                 Ама, как така?

Павел:                     Така- нож в гърдите!

Виолета:                 Това е моят нож за писма.

Мариета:                Знаете ли какво означава това? Един от нас четиримата е убиецът.

Христо:                   Или не сме сами на този остров и в сенките ни дебне някой.

Павел:                     Двете не се самоизключват.

Христо:                   Ами ако той сам се е намушкал? Стресът му дойде в повече…

Павел:                     Не прилича на самоубийство. Иван не беше самоубиец. За всеки друг от нас бих повярвал, но не и той.

Мариета:                Ти да не си експерт по самоубийците?

Павел:                     Жена ми се самоуби.

Виолета:                 Нали каза, че ви е напуснала?

Павел:                     Напусна ни по най-категоричния начин. След като това се случи изчетох цялата налична литература по въпроса за суицида. Исках да знам дали е можело да я усетя и да го предотвратя. Когато нещо такова се случи с твои близък, това те изкарва от равновесие. Толкова много въпроси остават.

Виолета:                 И какво установи?

Павел:                     Нищо не е можела да направя. Но все пак, вече поне мога да разпозная някои белези.

Виолета:                 Да викнем полиция!

Мариета:                Ще обвинят нас.

Виолета:                 Моите отпечатъци сигурно са още по ножа. Ужас! Не стига, че съм безработна, ами и в затвора. Ще ми вземат децата от социалните.

Христо:                   Каква полиция- ние сме сами в това. Сами на самотен остров! Сами трябва да се оправяме. Освен това, ние всички сме висши  държавници : депутати, вицепрезидент и министър председател , и като такива имаме имунитет.

Павел:                     Така – да помислим трезво, трябва! За това аз ще си сипя питие.

Виолета:                 Това е просто кошмар. Просто кошмар! Лошо ми е. Главата ми ще се пръсне. Кръвната ми захар пак е паднала. Трябва да ям.

Христо:                   Намерих върху трупа дълъг рус косъм. Бих казал, че е на Мариета. Ти ни каза къде да търсим Иван. Била си тук?

Мариета:                Мой е, но не съм го аз убила. Бях тук преди малко, но като си тръгнах Иван, тоест Президента беше жив.

Христо:                   Ти се върна раздърпана. Сбихте ли се?

Мариета:                Нищо подобно. Той ме назначи за генерален посланик. После правихме секс. Това е. Ясно! Оставих го жив, здрав и щастлив. Освен това нямам мотив, за разлика от теб Ице. Ти искаше поста му. И отиде да плуваш, след като аз се върнах при вас.

Христо:                   Всички искахме поста му. И ти Ети и Виолета, също участвахте в президентската кампания. Аз наистина плувах. Ето- косата ми е още мокра! Не съм припарвал насам.

Виолета:                 Това ме подсети – трябва да проведем нови избори за президент! Не може да оставим страната без държавен глава.  Аз издигам своята кандидатура. В момент на криза, най-добре е жена да оглави държавата.

Христо:                   Няма нужда от нови избори!

Виолета:                 Има!

Христо:                   При смърт на президента вицепрезидента поема поста му, до изкарване на мандата.

Павел:                     Но аз изобщо не ламтя за постове.

Виолета:                 Павка, сега като си вече президент, искам да поговорим служебно. Мариета не е подходяща за генерален посланик. Твърде е… м как да се изразя фриволна. Лошо име ще излезе на държавата. От друга страна, моите деца са идеални за такава работа. Може би не точно сега, а някой ден като дойдат на острова.

Павел:                     Вили, умря човек, а ти ме занимаваш с глупости.  Иван беше наш колега.

Виолета:                 Аз, разбира се,  скърбя за Иван. Потресена съм от неговата смърт, тоест от неговото убийство.  Но ние не можем да си позволим лукса да скърбим дълго. Чакат ни важни държавни дела. Имаме нова държава, за която трябва да се погрижим. Тя е нашето бебе.

Павел:                     Добре, Вили, ще говорим пак. Сега имаме много по-важни неща за решаване от назначаването на посланици.

Виолета:                 Съгласна съм. Като председател на Народното събрание…

Мариета:                Че кога стана? Без да го гласуваме?!

Виолета:                 По старшинство.

Мариета:                Няма такова нещо.

Христо:                   Има.

Мариета:                Вие, двамата сте се наговорили срещу мене. Павка, кажи нещо!

Павел:                     Не ме намесвайте! Президентът не се бърка в работата на законодателната власт. Трябва да има разделение на властите. Разберете се! Ако трябва теглете чоп или един ден едната да е председател, друг ден другата.

Виолета:                 Добре, на ротационен принцип да бъде. След като ми изтече мандатът. А той е четири години.

Мариета:                Четири години?!

Виолета:                 Колко са те… Времето върви ужасно бързо. Уви! Ох, ще наддам от целия този стрес! Но, какво пък!

Павел:                     Да го изнесем от тук!

Павел, Мариета и Христо хващат трупа на Иван и го изнасят.

Виолета яде.

Някой, когото публиката е вижда, я придърпва и после бутва трупа й на сцената.

Мариета влиза и намира Виолета на земята

Мариета:                Вили! Елате веднага! Мисля, че е мъртва.

Павел:                     Определено е мъртва. Вратът й е счупен. Вероятно се е спънала в тази лиана и при падането го е счупила.

Христо:                   Глупачка!

Мариета:                Изглежда толкова красива. Все едно е заспала.

Павел:                     Да я изнесем от тук.

Мариета:                Тя имаше деца. Сега какво ще стане с горкичките?

Христо:                   Ще им отпуснем пенсия.

Мариета:                Ами ако не е нещастен случай? Ако и Виолета е убита? Ами ако наистина има още някой тук? И някой от нас тримата е следващата жертва?

Христо:                   Не бива да се разделяме нито за минута.

Мариета:                И какво – и до тоалетната ли ще ходим заедно?

Павел:                     Безопасността преди всичко!

Мариета:                Забравете!

Христо:                   Не е момента да се правиш на свенлива девойка.

Павел:                     Добре- за теб ще направим изключение. Ти може да се усамотяваш.  Но ще поддържаме звуков контакт.

Мариета:                Ами като спим?

Христо:                   Ще спим на смени.

Мариета:                Ако един от нас е убиецът, той ще убие другите двама, докато спят, когато е неговия или нейния ред да дежури.

Христо:                   Подозираш някого от нас или ни заплашваш?

Мариета:                Разсъждавам хипотетично и логично.

Христо:                   Вярно! Мамка му!

Павел:                     Ще дежурят по двама, а ще спи само един. Соломоново решение.

Мариета:                Тази криза, ще се отрази много зле на международния облик на държавата ни.

Павел:                     Споко! Още никой не знае за нейното съществуване.

Христо:                   Всяка млада държава има своите трудности. Ние сега пишем нейната история. А като нейни бащи…

Мариета:                И майка.

Христо:                   ние, като нейни бащи и майка, носим голяма отговорност на своите плещи- от нас зависи, какво ще четат идните поколения. Защото пишейки историята, ние възпитаваме.

Павел:                     Ицо, да не намекваш, че ще послъжем нещо?

Христо:                   Няма да лъжем, само малко ще украсим историята за да бъде по-въздействаща. Това всички историци го правят, още от зората на човечеството.  Нашите колеги Виолета и Иван- първият президент и първият областен на острова, ще са станали жертва на аборигенски племена, които ние храбро сме отблъснали и избили до рак за да защитим границите на младата държава.

Павел:                     Фантасмагорични фантасмагории!

Мариета:                Не се ли увлече малко?

Христо:                   Това ще бъде нашата версия. Разберете- за доброто на държавата е. тя трябва да има славно, велико минало, което да вдъхновява идните поколения и да ги изпълва с националистична гордост.

Павел:                     Това е гавра с паметта им.

Христо:                   Нищо подобно! Иван и Виолета са истински герои и ние ще им издигнем паметници и ще ги почитаме. Те ни гледат от горе и прекрасно разбират съдбовността на настоящия момент.  Дори сами биха предложили да разпространим тази версия, ако имаха възможност. От толкова много вдъхновяващи слова огладнях. Дали има още риба или месо?

Павел:                     Почти свършиха.

Мариета:                Виолета всичко изяде.

Христо:                   Добре направихме, че не побързахме да ги погребем. Може да се наложи да ядем от тяхното месо.

Павел:                     Гадост!

Мариета:                Гледах филм по истински случай за един катастрофирал самолет в снега. Там точно така направиха, като им свърши храната- ядоха от труповете.

Павел:                     Предпочитам да умра от глад.

Мариета:                Всичко ще направя за да оцелея! Всичко!

Павел:                     А как ще обясним като ни открият, защо труповете на Президентът и първия областен са наядени, а?

Христо:                   Елементарно! Нали са убити от аборигените- те са ги наяли, понеже са били аборигени -човекоядци.

Павел:                     Ами къде са тогава труповете на аборигените – човекоядци, които ние тримата уж сме изтребили до крак?

Христо:                   Защото ние сме хвърлили труповете на аборигените в океана и там акулите са ги изяли.

Павел:                     А къде са акулите, а?

Христо:                   Акулите са отплували са към други острови, където се създават други нови държави и имат трупове в излишък. Защото винаги когато се създава нова държава има купища трупове. В основите на всяка велика и не толкова велика държава се издигат върху кости, кръв и сълзи. Закон!

Мариета:                Някой да е виждал ножа?

Христо:                   Кой?

Мариета:                Ножът, който стърчеше от гърдите на Иван- няма го.

Христо:                   А на теб за къф ти е притрябвал? Искаш да намушкаш и нас ли?

Мариета:                Не! Исках да си отрежа парче месо от Виолета. Да видя как е на вкус.

Павел:                     Защо пък от Виолета?

Мариета:                Жените имат по-крехко месо.

Христо:                   Павка, ти на къде?

Павел:                     Да пусна една вода.

Христо:                   Нали се разбрахме да не се разделяме?

Павел:                     Е, тук пред вас ли искаш да го извадя?

Христо:                   И аз и Мариета сме виждали и друг път такова.

Павел:                     Не мога пред публика.

Мариета:                Остави човека да се изпикае на мира!

Христо:                   Ами ако някой го нападне? Или нас?

Павел:                     Ей, там отзад ще съм. И ще свирукам с уста.

/Гръмотевица. За миг угасват светлините.

Когато светват Мариета лежи на земята /

Христо:                   Ети, Господи мъртва е! Прободена с ножа.

Павел:                     А, намерила го е значи. Може би в тъмното се е спънала и се е надянала на него.

Христо:`                 Не вярвам в случайности.

Павел:                     Аз пиках.

Христо:                   Не обвинявам теб, човече. Тук има някой. Той ни дебне и избива методично. Само да го хванем- лошо му се пише.

Павел:                     Да изнесем трупа й. Хвани й краката!

Христо:                   Мамицата й! Ох, хецнах се заради нея. За толкова кльощава жена, тежи ужасно много.

Павел:                     Ами, така правят обикновено като умрат- започват да тежат сякаш двойно.

Христо:                   Да му се не види! Сега като нямаме женски, как ще се размножаваме? И какво ще таковаме?  Сещаш се! Казвам ти- имаме сериозна демографска криза.

Павел:                     Имаме сериозна морална криза.

/Павел намушква Христо с нож. Той пада на земята./

Христо:                   Какво правиш? Ти се бил значи! Ти ?! Защо? Защо ни избиваш?

Павел:                     Защото за няколко часа успяхте от един красив девствен остров да сътворите истински кошмар. В тази нова държава възпроизведохте уродливо копие, на това което Ви отвращаваше.  Властта се разпределяше между познати, факти от историята бяха изопачени, лакомия и корупция се подхранваха взаимно, със секс се купуваха постове. Всички вие бяхте обладани от демоните на Властта. Повярвахте си, че сте велики и всемогъщи. Спасих острова и Държавата от вас!

Христо:                   Държавата- това съм аз! Ти не можеш да убиеш държавата! Аз съм безсмъртен.

Павел:                     Ха, да видим. И ти си бил смъртен.

Павел донамушква Христо и последния издъхва.

Павел му изнася трупа и се връща.

Изтяга се с чаша питие.

Сигнал на радио който съобщава, че е 0 часа.

Влизат двама мъже, облечени като охранители. /

Охранител 1:         Господине, минава дванайсет, молим Ви да напуснете сградата.

Охранител 2:         Предайте си и пропуска.

Павел:                     Това е моят остров! никъде няма да ходя. Вървете си! Ще ви депортирам.

Охранител 1:         Този е бая натряскан.

Охранител 2:         Така става обикновено на тези партита. Де да знам, може и нещо по-силничко да е приел. Сещаш се- кока или хероин.

Охранител 1:         Да го изведем и да заключваме. Навън май спря да вали.

Охранител 2:         Това там ми прилича на кръв.

Охранител 1:         Сигурно е кетчуп. Стига сме се размотавали с тоя – мача ще почне всеки момент. Хвани го от дясно!

/Те хващат Павел от двете му страни и го извлачват от сцената/

Павел:                     Не ме докосвайте! Аз съм президент! Имам имунитет! Това е международен скандал. Нямате право. Пуснете ме!

 

Край

ЛЕТЯЩИЯТ ОФИС

Пиеса от Магда Борисова

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ИВАН  35 годишен ИТ специалист

ВИОЛЕТА 43 годишна офис секретарка

МАРИЕТА  39 годишна ИТ специалист

ПАВЕЛ 48 годишен бизнес анализатор

ХРИСТО    33 годишен ИТ специалист

ОХРАНИТЕЛ 1 /може да се играе от актьорът, който играе Иван/

ОХРАНИТЕЛ 2 /може да се играе от актьорът, който играе Христо/

 

 

 

 

 

 

 

 

Първа сцена

/ Офис – няколко бюра и един шкаф. Украсен с балони и надпис „Честит Рожден ден”, но без никаква офис техника.. Влизат Павел, Виолета, Христо и Иван/

Христо:                   Егати дъжда!

Иван:                      Офисът ми изглежда нещо различно.

Виолета:                 Няма ги компютрите! И другата теника.

Христо:                   Да не би педалите от кетъринга да са ни ошетали? Трябва да звъннем в полицията. И телефоните ги няма. Мамка им!

Павел:                     Не ставай параноик, Ицо! Сигурно са ги прибрали чистачите, за да не пострадат по време на партито. На новогодишното някой ми беше почерпил лаптопа с червено вино. Добре, че после успях да извадя всичко от харда.

Иван:                      И телбодът ми го няма даже.

Павел:                     Нали не искаш някой да ти пробие ухото или нещо друго с него във вихъра на купона?

Христо:                   Павката има обяснение за всичко. Това- личи си кой е анализатор.

Виолета:                 Надминали са себе си. Вижте студения бюфет. Има всичко: хайвер, суши, студени мезета, сладки. Боже, а това са ръчно правени шоколадови трюфели. Ще си разваля диетата.

Павел:                     Никой няма да забележи.

Виолета:                 Какво имаш предвид?

Павел:                     А нищо! Добре си си Вили- нямаш нужда от диети. Жената трябва да има къде да се хване.

Христо:                   И за марков алкохол не са се скъпили!

Иван:                      Дано да са останали средства за бонусчета . Все пак- Компанията празнува половин век- редно е служителите да получат скромна премия.

Павел:                     Иване, вчера взехме заплати и ти пак за некви пари бълнуваш.

Виолета:                 Ванката е прав- трябва да има бонуси за нас! Щото ще е грозно- да похарчат два бона за пуканица, пък за нас –нищо.

Христо:                   Кеш винаги си трябва. Дано да е четири цифрено число.

Иван:                      Дано, ама надали! Ако дадат, ще направя изненада на жената. Тя все ми мрънка, че не я водя никъде.

/Влиза Мариета с чадър. Тя се е издокарала/

Мариета:                Опии колеги! Честит празник! Нали не сте почнали без мен?

Христо:                   Ети, зашеметяваща си.

Виолета:                 Страхотни обувки!

Мариета:                Сладурски са нали? Джими Чу. От последната командировка в Лондон. Няма ли още никой от шефовете?

Христо:                   Знаеш ги-  все закъсняват.

Павел:                     Тихо!

 /Мултимедията се включва. Вървят кадри с графики и отработен глас/

Глас:                       Създадена преди половин век на тази дата, нашата компания има непоклатимата репутация на лидер в своя бранш заради оптималното съотношение между високо качество на продуктите, компетентност и добро обслужване. Нашата  визия е потребителите да имат възможността да правят информиран избор и да получават от нас най-добрия продукт на оптимална цена, при осигуряване адекватно пазарно присъствие. За да отговаряме на постоянно повишаващите се нужди и изисквания на Клиента, ние откриваме пазарни тенденции и разработваме уникални в категорията си предложения  в стремежа си да му доставим повече, отколкото очаква.
Ние вярваме, че с използването на подходящата маркетингова комуникация сме в състояние да предизвикаме промяна във възприятието и съзнанието на консуматора и сме способни да препозиционираме сегментите на пазара с пускането на нови, модерни продукти с постоянно и високо качество.

Иван:                      Бля-бля-бля. Кажете за бонусите!

Глас:                Ценностите на нашата Компания :

Да действаме почтено и да изпълняваме обещанията си; Да постигаме най-високи резултати във всичко, което правим; Да се съревноваваме честно с конкурентите; Да помогнем на нашите служители да достигнат пълния си потенциал; Да се отнасяме към всички открито, честно и с уважение. Печалбата на Компанията и нейните дъщерни дружества възлиза на седем милиона и половина щатски долара. Акциите на фондовата борса само от началото на годината са се повишили с девет пункта и тенденцията продължава. Предстоят вълнуващи времена за компанията и нейните служители. С цел оптимизиране на печалбите предстоят съкращения на излишни разходи, което е неминуемо в процеса на израстване. И всъщност е за доброто на Компанията. Няма място за тревоги! Дами и господа от офис София, всеки от вас ще открие по един плик в най-горното чекмедже на бюрото си.

Иван:                      Да си дойдем на думата! Бонусчетата!

Глас:                       Това са вашите предизвестия за прекратяване на трудовия договор. След подробен анализ, се установи че за Компанията вашия офис не носи достатъчно активи за да е икономически оправдано по нататъшното му поддържане. Служебните ви компютри и цялата офис техниката и консумативи, които са собственост на компанията, вече пътуват към Тирана, където ще бъде новият офис за източна Европа. Тази вечер очакваме от Вас да празнувате с нас юбилея на Компанията. В 12 часа ще дойде охраната и ще ви изведе. Приятна вечер!

Христо:                   Това е шибана шега! Нали? Шега е!

Мариета:                Предизвестието ми изглежда съвсем истинско.

Христо:                   Къде е? Къде са я скрили?

Виолета:                 Кое?

Христо:                   Скритата камера. Някъде тук е проклетията и сега се заливат от смях гадните копелета, като ни гледат как се гърчим, като червеи.

Иван:                       Дали са ми обезщетение за пет месеца.

Павел:                     И на мен.

Виолета:                 А на мен само за три- нали съм проста секретарка.

Христо:                   Хич не е смешно! Телефонът не супервайзора е изключен. И на мениджъра за цяла Европа. Дано да са си ги заврели…знаете къде.

Павел:                     Празнуват!

Иван:                      Гадове мръсни- наистина ни уволниха! И то на партито по случай рождения ден на компанията. Да им го набутам на сестрите и на дъщерите им!

Мариета:                Тази рокля си е купих специално за партито- струва петстотин лева. Това е най-скъпия тоалет, който съм си купувала за да бъда изритана на улицата.

Павел:                     Изритана, ама с финес. И с банкет.

Иван:                      Мерзавци! Даже нямаха смелостта да застанат с лице пред нас.- Е гати унижението : да те уволнят с видео! Това е по-малодушно от това, да те зарежат с ЕсЕмЕс.

Павел:                     Нормално- нали след интервю по скайп всеки от нас бе назначен.

Иван:                      Да те назначават е едно, ама съвсем друго е да те уволняват.

Павел:                     За тях е все тая.

Христо:                   Ама за нас не е! Убиха ме.

/ Виолета си е сипала голяма чиния и методично си хапва докато вървят следващите реплики/

Павел:                     Ние сега трябва да се радвам, че Компанията процъфтява. И да празнуваме! И смятам да си сипя едно по този повод.

Виолета:                 Широко ти е около врата- за АйТи специалист, като тебе, винаги ще се намери работа.

Павел:                     Някой иска ли? Уискито е брутално добро. Японско. Бутилката струва двеста и не смятам да им оставам и капка. Ако трябва накрая ще я излея и ще се изпикая в нея.

Мариета:                За мене водка с вермут. Без лед. Искам да се натряскам по-бързо. Да се натряскам до безпаметност и като се събудя нищо да не помня.

Павел:                     Натряскването никога не е решение.

Иван:                      Но пък е приятно! Компютърът ми беше пълен с порно. Първокласна колекция!

Павел:                     Е сега някой албанец ще се дърви на работа. Наздраве колеги, наздраве бивши колеги!

Виолета:                 А моя със снимки на децата. Ами ако попадне при някой педофил?! Не може така!

Павел:                     Направиха го -значи може. И може да са си прави. Ами ако бяхме изтрили някоя важна информация или ги хакнем за отмъщение. Всеки от нас в този офис може да нанесе щети за милиони, без много- много да се напъва.

Мариета:                Ех, Вили как ти завиждам, че не ти пука за външността. Честно! Така трябва- човек да се чувства добре в собствената си кажа.

Виолета:                 Когато съм под стрес – ям. Пък и ще е грехота тази хубава храна да се хвърли.

Христо:                   А няма да е грехота висококвалифицирани специалисти, като нас, да бъдат изхвърляни, ей така?! А?! Честно- иде ми да гръмна някой и друг корпоративен гъз. Само да имам един калашник. никога не съм се чувствал така унизен. Изритан като непотребна вещ. Не, не непотребна, а вредоносна. Та-та-та-та-та-та. Да им пикам на шибаната компания!

Иван:                      И то да ни заменят с албанци! С албанци!? Те дори не са в европейския съюз.

Павел:                     Елате пичове да пийнете по едно и да се успокоите! К`во им има на албанците? Честно като бях в Тирана последния път много ми хареса. И хората там едни такива- усмихнати и спокойни. Не са като нас -изнервени до краен предел, че чак изтрещяли.

Виолета:                 Павка, ти защитаваш ли ги или просто си голямо перде?

Павел:                     Опитвам се да погледна на ситуацията от тяхната гледна точка.

Мариета:                Паф, ти твоя нямаш ли си, че да гледаш от тяхната. Тяхната е лесна! А ние?

Иван:                      Ние работа пак ще си намерим, ама трудно ще попаднем пак на толкова хубави парички.

Мариета:                Даа, хубави пари бяха, като за България де! Ще ми липсва тази работа. И вие колеги ще ми липсвате и командировките ще ми липсват. А най-хубавото знаете ли кое беше? За първи път не се наложи да спя с някого за да получа тази работа. Получих я като другите- заради личните си качества. За първи път погледнаха на мене като на експерт, а не като на парче месо.

Иван:                      Ети, с това тяло…

Виолета:                 …и по начина по който се обличаш…

Мариета:                …са си моя работа! Искам хората да виждат по-дълбоко в мен. Душата ми и умът ми. Имам две виши, но хората не ме вземат насериозно.

Иван:                      Аз винаги съм те вземал насериозно.

Виолета:                 Ети, ти сама не се вземаш на сериозно.

Мариета:                Обещайте, че един път месечно пак ще се събираме! Например последния понеделник от месеца.

Павел:                     Що пък понеделник?

Мариета:                Защото според проучване сред десет хиляди души, понеделник е денят когато хората най-рядко им прави секс.

Иван:                      За мен това не важи.

Виолета:                 Как може в такъв момент да мислите за секс? Уволниха ни.

Павел:                     И ни устроиха банкет. Това се казва да те изритат със стил и шампанско. И червен хайвер. Ицо, затвори  прозореца, че стаята изстина!

Виолета:                 Спрял ли дъждът?

Христо:                   Да.

Виолета:                 Ице, не се надвесвай толкова- може да паднеш. Слез от там, моля те.

Христо:                   Не ме доближавайте! Ще скоча. Аз сериозно.

Павел:                     Не прави глупости човече!

Виолета:                 Ице, моля те слез. Не се е свършил света. Уволниха ни –чудо голямо!

Христо:                   Аз и без това съм вече мъртвец.

Мариета:                Да не си болен от рак?

Христо:                   Задлъжнял съм на букитата. Като спра да им плащам ще изпратят биячите си и те ще ме разпарчадисат. Предпочитам да свърша бързо сега, отколкото да пия вода до края на живота си със сламка и да акам в торбичка.

Иван:                      Глупак! Колко им дължиш?

Христо:                   Осемнайсет бона. Плюс лихви.

Павел:                     Сега държиш дванайсет бона. Ако им ги дадеш ще намалиш дълга си. Ще си намериш и нова работа.

Христо:                   Не ме спирайте!

Павел:                     Може да излезеш навън- нищо не те спира тук. В Англия не търсят програмисти, но в Германия или Белгия ще си намериш добре платена работа.

Христо:                   Не знам нито немски нито френски.

Мариета:                Ние сме на четвъртия етаж- не е сигурно, че ще умреш. Може само да се осакатиш. Ей така, една скочи от шестия етаж на нашия вход и оживя, ама е в инвалидна количка с отрязани крака.

Христо:                   Защото е скочила с краката напред, като повечето глупаци. Трябва да се скочи надолу с главата- все едно се гмуркаш в басейн. Като ученик тренирах плуване. Ще ме извинете пичове, ама …

Павел:                     О кей- твоя работа. Като ти се скача- скачай! Поне да изпием по едно за изпроводяк. Какво да ти налея?

Виолета:                 И ти ли полудя?

Павел:                     Едно знам- реши ли някой да си тръгне- от теб, от работа или от Живота не можеш да го спреш. Няма смисъл да го спираме. Сега ще го спрем-  ще го направи довечера или утре или другия вторник.

Христо:                   Голям джин. До ръба.

Павел:                     Ето- джин до ръба, за човек на ръба.

Виолета:                 Ицо, самоубийството е грях. Не го слушай Павел! Ела при нас!

Павел:                     То човек все нявга ще умре.

Христо:                   Очаквах долу да се събере тълпа, като по филмите. Няколко човека погледнаха нагоре, знам че ме видяха, но отминаха. Ей, скапаняци, да не би всеки ден да скивате, как  хора да се готвят да скачат?! Аз тука шоу ще ви изнасям, вие забили поглед в земята внимавате да не настъпите някое лайно. Целия ви живот осран, а вие се тревожите за птичите куришки.

Павел:                     Животът е разочарование, защо и смъртта да не е.

Иван:                      Ице, не си струва!

Христо:                   Верно! Не си струва. Помогнете ми да сляза!

/ Павел и Иван го хващат и издърпват/

Виолета:                 Добре дошъл при нас!

Христо:                   Просто ме хвана шубето.  Аз съм най-жалък пъзльо.

Павел:                     Просто ти сработи инстинкта за оцеляване.

Мариета:                Добре ли си? Наистина ни изплаши. Нали няма пак да ти дойдат такива щуротии?

Христо:                   Няма.

Павел:                     За твое здраве!

Виолета:                 Щеше да го оставиш да скочи?!

Павел:                     Христо нямаше да скочи. Ако искаше, щеше да го направи когато е сам.

Виолета:                 Как може, Павка,  да си толкова безчувствен?

Павел:                     Такъв ме е мама родила.

Мариета:                Каква вечер, а?

Христо:                   И сега какво? На къде? Шибана история!

Иван:                      Ще имаме право на борса.

Виолета:                 Аз нямам, защото работих само седем месеца.

Павел:                     Ще намериш нещо.

Виолета:                 Ще намеря? Кога? Какво? Имам вкъщи две деца за които трябва да се грижа. С деца нещата стават малко сложни, но какво разбираш?! За теб всичко е майтап някакъв.

Павел:                     Деца. На колко са?

Виолета:                 На седем и девет.

Павел:                     Здрави ли са?

Виолета:                 Деница изкара шарка наскоро.

Павел:                     Питам те дали са нормални? Психически и физически имат ли някакви проблеми? Говорят ли? Ходят ли?

Виолета:                 Добре са. Да чукна на дърво!

Павел:                     И аз има дете- Иво. На девет е. Аутист. Гледам го сам. Майка му ни напусна преди пет години – не издържаше повече. Който не е гледал дете с проблеми все едно не е гледал дете. Болници, рехабилитации, логопеди, психолози и най-вече : разходи, разходи и пак разходи и надежда никаква. Непукст съм –да! Защото в Живота всичко друго ти се струва някак несъществено и маловажно. Безсмислено.

Виолета:                 Не знаех. Съжалявам.

Мариета:                Никой не знаеше. Мислехме, че си ерген. Аз даже допусках, че си гей. Без да ми се обиждаш!

Павел:                     Така исках да мислите -не обичам да ме съжаляват. Идваме на работа за да правим пари, не за да се оплакваме един на друг.

Иван:                      Евала пич! Все повече ти се кефя. Мъжете трябва да правят пари, а не да реват. Не знам как. Трябва да ги правят и това е.

Виолета:                 Ако за вас е трудно да ги изкарвате, то знайте, че за жените е три пъти по-трудно! При една и съща длъжност, на жената плащат по-малко отколкото на мъжа, а тя върши три пъти повече работа от него.

Мариета:                Така си е! Даже и като съм предоставяла на шефовете някои услуги, се е случвало, пак да вземам по-ниска заплата от тази на колеги- МЪЖЕ.  Дай да опитам от тези хапки! Майната им на диетите! И тези обувки са всъщност ужасно неудобни. Джими Чу е садист.

Виолета:                 Ети!

Мариета:                Искате ли да Ви кажа нещо откачено? Преди седмица имах интервю за супервайзор на този екип. Обещаха ми да обявят повишението ми на това парти. И подписах декларация за поверителност. На това му се вика тенекия!

Павел:                     Наздраве началство!

Мариета:                Ти бъзикаш ли се с мене? А?

Павел:                     Бъзикам се със себе си! И аз се явих на същото интервю и на мен обещаха точно днес да обявят повишението ми. И аз подписах декларация за поверителност.

Иван:                      И аз така. Заплатата ми с трийсет процента щяха да увеличат.

Павел:                     И к`во стана: много вождове -малко индианци.

Христо:                   Ами ако ги съдим? До дупка!  Мамицата и да разкатаем на Компанията?

Виолета:                 Няма смисъл.

Мариета:                Никакъв. Пък и обезщетение ни дадоха.

Христо:                   Не може ей така просто да се освободиш от цял офис. Тяхната!

Иван:                      Имам ипотечен кредит и кола на лизинг. Не знам как ще ги обслужвам. Първо ще ми вземат колата, а после ще ми продадат апартамента. Жената не работи- бременна е осми месец. Сега как ще й кажа- ами ако пометне? Освен ако не взема друг заем за да ги покривам.

Виолета:                 Е, непременно ли трябва да караш последен модел Инфинити и да живееш в Банкя? Да играеш голф през уикендите и да имаш домашна помощница?

Павел:                     Брат, малко се изхвърляше.

Иван:                      Какво предлагаш- да се тъпчем със семейството заедно с милион хлебарки в някоя панелка и да карам голф тройка ли?

Виолета:                 За някои даже и това е мечта.

Иван:                      Жена ми ще ме напусне и ще вземе малкия. Тя е свикнала на определен стандарт. Аз не просто я обичам, аз съм луд по нея. Тя е много красива и десет години по-млада от мен. Преди да се ожени за мен беше модел на бельо. Вярно, че е много кисела напоследък и ме държи на сухо, но това е заради бременността. Ще отмине. Веднъж да се роди малкия.

Виолета:                 Е, това няма да отмине точно като се роди. За следродилна депресия не си ли чувал? А за нощно ставане? Ще мине доста време преди жена ти пак да има сили да те забавлява.

Иван:                      Аз съм мъж- длъжен съм да търпя и да подсигуря семейството си.

Виолета:                 И любовниците си.

Иван:                      Аз съм мъж- имам нужди. Под невероятен стрес съм. Но си гледам семейството. Другото не е важно- просто начин да се отърва от стреса. Не влагам никакви емоции.

Мариета:                Двойни стандарти! Когато мъж разпуска- е пич, а когато жена разпуска- е курва, пачавра, кифла. Боклук с една дума.

Иван:                      За тебе, Ети, никой не може да мисли така.

Мариета:                Глупости. Дори и вие така си мислите за мен. А аз съм най-нормална жена. Просто малко освободена, но нормална. Не съм някоя изватенячка. Напоследък съм се замислила да имам дете. Какво се ококорихте? Да, искам да стана майка. От все сърце. Биологичния ми часовник тиктака. Знам, че ще съм добра майка. Аз не се притеснявам, че ще си разваля фигурата и други простотии.  Дори ходих до една клиника.

Виолета:                 Проблеми със зачеването ли имаш?

Мариета:                Проблем имам с донорите на сперма. Мъжете с които си лягам- харесвам ги за любовници, но  никой от тях не ми е харесвал за баща на детето ми.

Иван:                      Кой знае какъв мухльо ще е станал донор. Да не мислиш, че някой добре печелещ, интелигентен мъж ще отиде да се драпа заради шепа монети?

Мариета:                Но няма да съм го виждала- поне ще мога да си го представям, такъв какъвто желая. Висок, със сини очи, сръчен, щедър, внимателен, с чувство за хумор, умен, спортуващ. Не пие и не пуши. И да рисува добре. И без пърхут!

Иван:                      Жените имате свръх очаквания към нас.

Мариета:                И колкото и малки очаквания да имаме, вие винаги държите да се издъните.

Павел:                     Не е нарочно. Няма съвършени хора.

Мариета:                Знам. О, аз не очаквам съвършен. Може да има своите малки недостатъци. Например вторият  пръст на крака му може да е по-дълъг от палеца или пък да има куп лунички по гърба. Или да има малки досадни навици, като да дъвчи края на химикалките, да си губи постоянно някъде из къщата чехлите и да шляпа по чорапи. Понякога да похърква, ама лекичко. Когато си мие зъбите, си капе тениската с паста за зъби и остават бели петна. Лятото си обува маратонките без чорапи. Но пък краката му не са от миризливите! И не ходи по профилактични прегледи. Като е топло вкъщи ходи с онези ужасни широки боксерки- страстоубийки и се чеше по голия корем, като маймунек.

Павел:                     Е, късмет с намирането му. Ако въобще съществува!

Мариета:                Той съществува и още как! И ще го открия. Някой ден, може би… Ще го открия.

Иван:                      Навън пак заваля.

Виолета:                 Само за час научихме повече един за друг от колкото за шест месеца. И си станахме като… като семейство.

Павел:                     Жалко, че никога не сме ходили заедно на тимбилдинг или в командировка.

Христо:                   Ами – да отидем. Хайде- още сега!

/Христо нарежда столове /

Христо:                   Сядайте! Ще летим в първа класа. Дами и господа затегнете коланите! Самолетът излита след малко.  Заповядайте! Заповядайте! Госпожо! Настанете се удобно! Аз отивам в пилотската кабина.

Иван:                      Аз ще съм пилотът, а ти може да си втори пилот.

Христо:                   Това пък защо?

Иван:                      Аз съм вземал часове за управление на едномоторен самолет. Имам диплом.

Христо:                   Да го духаш- идеята за самолета си беше моя!

Иван:                      Но аз съм правоспособният пилот.

Мариета:                Момчета, не се карайте за измислен самолет.

Христо:                   Скъпа Ети, целият Живот е една илюзия. Сън. Холограма. Само мозъкът решава, кое е истинско и кое не. И често пъти греши. Този самолет не е по-малко истински от този стол.

Виолета:                 Аз ще се кача, само ако пилотът е компетентен.

Иван:                      Ето- чувате! Колега заемете си мястото на втори пилот, ако обичате! Вдигам колесниците. Изправям кормилото. Издигаме се. Самолетът е във въздуха.

Мариета:                Ама никой не се съмнява за теб, че можеш да вдигнеш самолета.

/Виолета се вкопчва в ръката на Павел/

Виолета:                 Имам страх от летенето. Аз за това отказвам три пъти повишение- щеше да се наложи всеки месец да ходя командировка до Рига.

Иван:                      Хич не е хубаво- последния път се върнах с трипер от там.

Мариета:                Аз пък с кожено палто.

Павел:                     Няма нищо страшно, Вили. Статистически е по-вероятно да умреш от автомобилна катастрофа, отколкото в самолетна. Отпусни се и се забавлявай!

Виолета:                 Никога не съм била силна по статистика. В университета два пъти ме късаха на изпита.

Иван:                      Вижте светлините на София!

Виолета:                 Красиво е.

Христо:                   Издигаме се над облаците. София вече не се вижда. Всичко остана зад нас. Дами и господа, може да разкопчеете коланите. За сега само предпазните.

Мариета:                Като дете мечтаех да съм стюардеса. Сега аз ще го играя стюардесата. Някой да иска безплатен алкохол?

Иван:                      Да! Двойна водка с доматен сок.

Мариета:                За вас не може –  на работа сте. Полага ви се кафе. И целувка. Не истинска, а сладка.

Павел:                     На къде летим?

Христо:                   Към Малта.

Мариета:                Защо към Малта?

Христо:                   Там е готино. Тази седмица Формулата е там.

Мариета:                Има страхотни магазини, но са скъпички.

Христо:                   А най-хубавото е че, коридора минава над шибаната Албания. Чаткаш ли, брат?

Иван:                      Вече навлизаме във въздушното пространство на Албания. Скоро ще сме над Тирана.

Христо:                   Намаляваме височината.

Иван:                      Намаляваме височината.

Мариета:               Ние защо трябва да летим толкова ниско?

Христо:                   Приготви бомбите!

Павел:                     Ама този самолет бомбардировач ли е? Защо ще ги бомбардираме? Те какво са виновни?

Иван:                      Те си знаят! Не ми пречи!

Павел:                     Не е луд този дето яде зелника. Спрете!

/ Павел се опитва да ги спре. Сбива се с Иван и Христо/

Виолета:                 Тях малко ли ги бомбардираха преди?

Христо:                   Преди си е било за преди. Пускай!

Иван:                      На ви! За дето ми свиха работата и порноколекцията.

Виолета:                 Какви ги вършите? Павка, ти, добре ли си?

Мариета:                Паф, остави ги! Какво им се връзваш?

Павел:                     Нищо ми няма.

Христо:                   Мамка им! Прихванаха ни! Пуснаха след нас изтребители.

Иван:                      Ти да видиш майтап: преследва ни албанската авиация. Ей, техните изтребители по-нови и по-бързи от нашите!

Христо:                   Нормално! К`во се коркаш.

/Гръмотевици и светкавици отвън/

Христо:                   Обстрелват ни.

Виолета:                 Ще умрем. Всички ще умрем.

/ Виолета се вкопчва в Павел/

Павел:                     Няма Вили!

Виолета:                 Ще се разбием и ще умрем.

Иван:                      Няма нужда от женски истерии. Укротете я там!

/ Мариета й удря шамар, а после й подава чаша/

Мариета:                Изпий това! До дъно!

Христо:                   Моля пътниците да заемат местата си и да затегнат коланите! Минаваме на свръхзвукова скорост.

Мариета:                Ама този самолет такъв ли е?

Христо:                   Взехме най-доброто- за сметка на Компанията.

Виолета:                 Лошо ми е. Ще повърна.

Мариета:                Яж лимон.

Иван:                      Изгубиха ни. Вече летим над Атлантика. Може да разкопчеете коланите вече.

Христо:                   След два часа ще сме в щатите. Павка, добре ли си? Не исках да те удрям. Обаче, разбираш ли- трябваше да го направя.

Павел:                     Добре съм. Просто перфектно.

Мариета:                Щом и двамата пилоти сте тук- кой управлява самолета?

Виолета:                 Ще се разбием!

Христо :                  Той е на автопилот. В днешно време пилотите нямат никаква работа. Най-много да разбият самолета.

Мариета:                И като стигнем щатите – какво ще правим?

Иван:                      Не знам.

Мариета:                Защо все на запад тичаме? От там идват всичките ни беди. Можеше да отидем на изток.

Иван:                      Аз в Русия не стъпвам!

Мариета:                Имах пред вид Япония.

Виолета:                 На мен винаги ми се е ходило в Индия.

Мариета:                Може да спрем за малко в Индия на път за Япония.

Павел:                     Винаги съм искал да посетя Африка.

Иван:                      На сафари?

Павел:                     Не убивам животни. Просто така. Да я разгледам. Все пак там е люлката на човешката цивилизация.

Мариета:                Предлагам да гласуваме!

Христо:                   Трябва да заредим гориво- не мога просто ей така да направя обратен завой насред океана. Обърнахте самолета на шибано такси.

Виолета:                 А ти на бомбардировач. Убиец!

Христо:                   Първо те нас убиха.

Павел:                     Ще заредим във въздуха!

Христо:                   Аз викам- тъй и тъй, почти стигнахме Америка. Да мръднем до Маями, където е централата на компанията и да им пуснем и на тях една бомбичка. Останала ми е една атомна. Мамичката им, корпоративна, мръсна. И после от Флорида над Тихия океан и за нула време сме при жълтурковците.

Мариета:                И какво са ти виновни хората от централния офис. И те са същите  като нас- хамстери тичащи в колело. Работят от сутрин до вечер. Изплащат ипотеки и треперят да не останат без работа. Да не мислиш, че големите акционери ходят на работа там?! Излежават се край басейните си или ходят за риба в Канада, а сметките им в Швейцария, им растат в часове.

Павел:                     Зареждаме и обръщаме!  Това с Албания ни се размина, но ако нападнем Америка ще стане страшно.

Христо:                   Ние няма да нападаме Америка, а само една алчна гадна интернационална Компания.

Павел:                     Ама те американците, няма така да го разберат. Ще решат ,че нападаме държавата им. Щото те не са като нас, а се държат един друг. И ще дойдат и ще ни съсипят.

Мариета:                Нека сами да си се оправят с Компанията.

Иван:                      Така и така сме стигнали до тук, нека прелетим над южна Америка. Поне от високо да минем над платото Наска?  Винаги съм искал да видя фигурите от самолет.

Мариета:                Защо не? Навита съм.

Виолета:                 И аз. Сега ми е паднало да обиколя света.

Христо:                   Не става! Ще трябва да прелетим над шибания Бермудски триъгълник. Опасно е.

Иван:                      Каза го човекът, дето искаше да се самоубие.

Христо:                   Точно заради това- като погледнеш смъртта в очите  и ти се живее. Ама как само ти се живее!

Павел:                     Живее ти се, ама бомбардира горките албанци? Това смислено ли е?

Христо:                   Не е, ама бе голям кеф. Всъщност изобщо не ми олекна на душата. Изкефих се, ама не ми олекна. Разбирате ли ?

Виолета:                 И трябва да ти съчувстваме, ли?

Иван:                      Разбирам брат. Това е като да си с проститутка- изпразваш се, ама отвътре пак ти остава свита душата. Следващия път наемаш две едновременно -момичета, а отвътре още по-силно възелът се затяга.

Христо:                   Тя душата на човека, е като змия, дето сама си е захапала опашката. Сама си изяжда. Боли я , много я боли, ама продължава да нагъва. Вместо да търси лек си причинява все по-голяма болка, за да не чувства по-малката.

Мариета:                Усетихте ли?

Павел:                     Това беше въздушна яма.

Виолета:                 И пак. Олеле!

Христо:                   Попаднали сме в район с висока турбуленция. Ще минем на ръчно управление. Затегнете коланите.

Виолета:                 Да ти таковам и статистиката.

Иван:                      Настига ни гръмотевична буря.

Христо:                   Трябва да наберем височина и да минем над нея.

Мариета:                Де да можеше и в живота да минаваме над бурите.

Иван:                      Губим височина.

Виолета:                 Ще умрем.

Христо:                   Уредите се преебаха и отказаха.

Иван:                      Падаме. Дръжте се!

/Гръмотевици и светкавици. Затъмнение. Трясък/

 

ЖЕНИ С КУФАРИ

Пиеса от Магдалена Борисова
(Продължение)
Четвърта картина

ЕЛЕОНОРА

/Сцената е разделена на две стаи свързани с врата. Първата, по-малката от двете стаи е антрето. Отзад има закачалка с чадъри и дрехи по нея. Втората стая е спалня с огромно легло в средата. На спалнята Иван и любовницата му Пепа се забавляват. Телефонът на Иван звънва. Той го вдига, а Пепа се скрива под чаршафа./

Елеонора: Здравей, коте! /с прелъстителен глас/ Къде си сега?
Иван: Здравей! В къщи. Тъкмо си мислех за теб. То-о-олкова се радвам да те чуя!
Елеонора: Колко!
Иван: М-м-много.
Елеонора: Колко много?
Иван: Ужасно много.
Елеонора: Липсвам ли ти?
Иван: Да! Да!

/Елеонора отключва външната врата и влиза в антрето. Оставя си куфара. Съблича се по боди и чорапи. Отваря врата на спалнята и триумфално извиква./

Елеонора: Изненада!
Иван: Ели?!

/Пепа излиза изпод чаршафа и се оказва, че двете с Елеонора са облечени с едни и същи бодита./

Елеонора: Коя е тази пачавра с грозното курвенско бельо?
Пепа: Ти пък коя си? Иване, нали ти казах, че не участвам в тройки?!
Елеонора: Аз съм съпругата му!
Пепа: /Шамаросва Иван./ Друг път да заключваш врата, кретен! /Хваща си дрехите и излиза с цялото великолепие невъзмутимост на света./
Иван: Ели… Не е това, което си мислиш!
Елеонора: Искаш да кажеш, че това не беше секс?
Иван: Точно така! Това е само секс!
Елеонора: Само секс ли? И мислиш, че това те оправдава?
Иван: Не. Съжалявам.
Елеонора: Не-е-е, аз съжалявам. Отидох на майната си, за да печеля пари, а ти плющиш тук няква пачавра. Ти, лицемерен идиот…
Иван: Тя не значи нищо за мен.
Елеонора: Явно и брака ни не значи нищо за теб. Искам развод!
Иван: Не!
Елеонора: Да!
Иван: Аз не искам! И знам, че и ти не искаш!
Елеонора: Защо?
Иван: Ти си най-важният човек за мен.
Елеонора: И на онази ли така говореше преди да я вкараш в леглото НИ?
Иван: На никой друг не съм го казвал и няма да го кажа! Никога! Тя е просто едно тяло за забавление.
Елеонора: Забавляваш се значи? Аз работя, а ти се забавляваш.
Иван: Аз съм мъж и имам някои нужди.
Елеонора: Ти нали се сещаш, че и аз имам някои нужди?!
Иван: И мисълта за това ме побъркваше. Представях си как може да си с някой друг.
Елеонора: Абе, ти да не мислиш, че студентската бригада е екскурзия? Работехме по дванайсет часа на ден във фермата. Нали се сещаш, че вечер бяхме толкова каталясали, че за разни сексове не можеше да става дума. А и да беше различно, пак не бих ти изневерила.
Иван: Това не беше изневяра.
Елеонора: О-о-о! И какво беше?
Иван: Ами… услуга. Нищо лично.
Елеонора: Услуга?! И колко пъти още си получавал подобни услуги от тази тъй услужлива особа.
Иван: Ами-и, още два-три пъти.
Елеонора: Уточни се – два или три!
Иван: Не помня.
Елеонора: Как не помниш?!
Иван: Ами-и, ей тъй на – не помня и това е!
Елеонора: Ти съвсем си кретенясал. Да не си се заразил със склероза от дядо си, че не помниш подробности от нещо толкова важно като например колко пъти си бил с някоя?
Иван: Не помня подробности, защото не е било нищо важно. Но-о-о… винаги съм мислел за теб.
Елеонора: Е това е! Просто нямам думи. Това е извратено!
Иван: Не е извратено! Аз просто съм лудо влюбен в съпругата си.
Елеонора: Остави ме!
Иван: Не ме отблъсквай! Не съм те прегръщал от месеци и мислех, че още седмица няма да те видя.
Елеонора: Как не те беше срам да говориш с мен по телефона докато онази те…
Иван: Нали ти обясних, защото си мислех за теб. Чувах те, представях си те. Чувствах как се сливам с гласа ти. Сякаш ти беше в главата ми, а аз в твоята. Това е… това е тантрично сливане.
Елеонора: Наистина ли?
Иван: Разбира се! Не си ли го усещала?
Елеонора: Звучи откачено, нали се сещаш.
Иван: Откачих без теб. Никога повече няма да те пусна далеч от мен.

/Прегръща я./
Елеонора: Никога вече!
Иван: Никога!
Елеонора: Никога.
Иван: Никога.

/Целуват се. Иван я отвежда и тръшва на леглото. Иван намира сред чаршафите сутиен и го хвърля надалече. Пресяга се и угася лампите – осветлението на сцената угасва./
ЗАВЕСА
Пета картина

АНИ

/ Кухня- в средата маса с три стола, до нея хладилник и шкаф. Влизат Ани и мъжът и. Петър носи куфара и чантата. Ани си налива вода и се тръшва на един от столовете/

Ани: Най-вкусната вода е у дома!
Петър: Обикновена чешмяна вода. Трябваше да взема минерална. И без това стомахът ти не е добре. От летището до тук повърна два пъти! Два пъти! Сигурно нещо развалено са ви сервирали в самолета, но може и да си пипнала нещо…
Ани: Добре съм!
Петър: Трябваше да минем през клиниката.
Ани: Казах- аз съм добре!
Петър: Добре! Защо не си полегнеш- изглеждаш ужасно, имам предвид ужасно изморена, но иначе си все така прекрасна. Дори си се разхубавила. Има нещо различно в тебе. Нова прическа ли имаш? Хайде ще занеса куфара в спалнята…
Ани: Остави го тук! Умирам от глад, а трябва да поговорим. Какво имаш за ядене?
Петър: Не разбирам как може ти се яде след като повръща?!
Ани: Елементарно- точно за това съм гладна- стомахът ми е празен.
/Ани натрупва много храна на масата и лакомо започва да се тъпче/

Петър: И ще изядеш всичко това?!
Ани: Ъхъ. Налей ми вода.
Петър: Ето. Още нещо?
Ани: Да- развод.
Петър: Ей сега ще ти донеса…. Чакай! Какво каза?
Ани: Развод.
Петър: Що за шега е това?
Ани: Сериозна съм. Ще подам молба за развод, по моя вина.
Петър: Ти подиграваш ли ми се?! Иронизираш ли ме? За нещо аз съм виновен. Каквото и да са ти казали – лъжат! Сега се сещам- миналата седмица твоята приятелка, онази Петя с очилата, ме засече в един ресторант докато обядвах с една колежка. За това ли е?! Няма нищо между нас! Абсолютно нищо. Заклевам се.
Ани: Никой нищо не ми е казвал. Просто аз искам развод.
Петър: Не. Не разбирам. И ти толкова хладнокръвно го казваш докато си мажеш филия със сладко и я ръсиш с сирене, сякаш си поръчваш кафе. Аз толкова те чаках! Минах цялата къща с прахосмукачката. Виж и праха дори съм обрал. А сега ти се държиш отвратително. Снощи като говорихме по Скайп всичко беше наред. Да не си неразположена?
Ани: Не съм!
Петър: Не мога да те позная.
Ани: Виж, не искам сцени! Искам бърз и цивилизован развод. И вярвам, че ние сме достатъчно възрастни и ще се справим. Нямам абсолютни никакви материални претенции към теб. Ще задържиш и къщата, заедно с цялата мебелировка, колата и онзи парцел. Аз ще отида да живея в стария си апартамент.
Петър: Ти сериозно искаш развод?!
Ани: Да. Налага се.
Петър: Как така се налага? Друг ли има?
Ани: Не!
Петър: От мен ли нещо не си доволна? За нищо не съм те спрял, нищо не съм ти отказвал. Приех решението ти да работиш в Брюксел, въпреки, че печелих достатъчно пари и за двамата. Пуснах те в Египет на екскурзия и после в Турция на почивка сама, нали? Аз никога не съм ти правил проблем за служебните вечери когато излизаше с разни издатели, автори и разни чужди мъже. Не съм проявявал егоизъм или ревност.
Ани: А може би трябваше да покажеш поне веднъж! Да усетя емоция. Да разбера, че съм важна за теб.
Петър: Разбира се че си важна. Ти си най-важния човек за мен.
Ани: След работата ти. Както беше писал Ботев „ Мила ми Венетке, знай, че след отечеството най-много обичам тебе. ” Аз не съм Венетка!
Петър: В случая Венетка съм аз. Ти замина за чужбина и ме остави тук сам.
Ани: Ти отдавна ме беше оставил сама.
Петър: Не е вярно. всяка божа вечер се прибирах при теб. Аз винаги бях си бях вечер в къщи.
Ани: Емоционално и интелектуално ме беше оставил сама. Ти не искаше нищо да правим заедно. Прибираше се , хапваше и отваряше лаптопа за да продължиш да правиш своите сметки и изчисления. Ти си носеше целия офис в къщи.
Петър: А ти си имаше своите преводи и филми. Бяхме тук заедно- това е важно.
Ани: Само това не е достатъчно. Когато те заговарях имах чувството, че ти е досадно , че те отвличам от работата ти.
Петър: Неприятно ми е когато някой ме прекъсва, но ти не си ми досаждала. Приятно ми беше да си около мен докато работя. Трябва да го знаеш.
Ани: Как да го знам- ти не говореше с мен.
Петър: Не е минавало и ден откакто сме женени да не ти кажа „Обичам те”.
Ани: Да. Казвахме си го постоянно. Казвахме си го вместо „Здрасти” и вместо „Чао”, но не беше достатъчно. Не разбираш ли само две думи, дори и най-желаните и нежни думи, не могат да заместят разговорите. Това не е достатъчно за една жена. Ние се бяхме отчуждили. Беше ми много самотно. Може би и заради това кандидатствах за работата в Брюксел. Днес докато пътувах насам осъзнах, че последните месеци с теб проведохме по Скайп много повече разговори отколкото за всичките четири години през които бяхме женени.
Петър: Да открих, че ми е много приятно да си говоря с теб. Вече ще си говорим много.
Ани: Вече е късно!
Петър: Не ме ли обичаш вече?
Ани: Обичам те и много те уважавам.
Петър: Тогава какво се е променило?
Ани: Аз. Нещо в мен.
Петър: Стига глупости. Не разбирам какво става! Защо? Защо?

/ Хваща Ани и я разтърсва/

Ани: Пусни ме – така боли!
Петър: Искаш да усетиш емоция- ето ти емоция!
Ани: Чакам дете.

/Петър я пуска и се отдръпва от нея/

Петър: Ти си ….бременна.
Ани: Да- от три месеца.
Петър: Това значи… ти не беше тук. Значи все пак има друг мъж?!
Ани: Няма. Беше просто за една нощ. Той дори не знае и никога няма да узнае.
Петър: Тогава защо? Защо съсипваш брака ни заради една незначителна нощ?
Ани: Когато разбрах, че съм бременна си записах час в една клиника за аборти. Отидох на другия ден, но не можах да събера сили и да вляза. Разбрах, че това е последният ми шанс да стана майка. Може би детето ще запълни празнотата която напоследък усещах в живота си.
Петър: И само поради тази причина искаш развод?
Ани: Ти няма да приемеш това дете.
Петър: Цял живот някой друг решава вместо мен какво, кога и как искам или не искам. Майка ми знаеше кога съм гладен или жаден, първата ми жена знаеше какво искам или не искам, управляващите решават вместо народа и в частност вместо мен, а сега и ти си решила, че аз няма да приема детето и ще поискам развод. И не само това- ти вече си решила какво ще взема след проклетия развод – къщата, парцела.. Решила си. Без мен, вместо мен. Кой ти дава право да решаваш вместо мен? Аз не съм ли човек? Нямам ли право на мнение и свободна воля?
Ани: Така е редно.
Петър: Аз пълнолетен ли съм?
Ани: Да.
Петър: Значи имам право аз сам да реша кое е редно и кое не. Редно! А не ти ли хрумна, че да кръшкаш не е редно?
Ани: Беше грешка, но не съжалявам за последствията.
Петър: И за развода ли няма да съжаляваш?
Ани: За него ще съжалявам. Ще съжалявам, че губя теб. И съжалявам, че те нараних.
Петър: Спести си съжалението. И да ти е честито!
Ани: Пепи… / тръгва да каже нещо, но се отказва/ Ще се видим утре.
Петър: Къде отиваш?
Ани: В моето апартаментче.
Петър: Бягаш.
Ани: Казахме си всичко.
Петър: Не сме. Обичам те!
Ани: И аз теб!
Петър: Не си тръгвай от мен!
Ани: Добре, но ще спя в хола.
Петър: Имам пред вид не се развеждай с мен! Не е нужно.
Ани: Но…
Петър: Обичам те безумно и не мога да живея без теб. Мисля, че ще обичам и детето. Нашето дете.
Ани: Нашето?
Петър: Хайде, колко съпрузи отглеждат чужди деца без и да подозират? И колко други се радват и обичат осиновени или родени след разни инвитро процедури? Какво толкова, че си забременяла по старомодния начин?!
Ани: Сигурен ли си?
Петър: Сигурен съм , че не мога да те пусна да си тръгнеш – това ще е най-голямата грешка в живота и на двамата. Сигурен съм, че няма да позволя сама да отглеждаш детето, глупачето ми.
Ани: Но ти си ми казвал, че не искаш деца.
Петър: И ти си ми казвала същото. Тогава не исках. Хората сме склони да приемем много неща, които по принцип не искаме, когато са вече факт. Сега можем да бъдем истинско семейство. Може ле да го докосна?
Ани: Разбира се, но още нищо няма да усетиш. Ще прорита след месец.
Петър: Но той ще ме усети. Някъде бях чел, че бебетата чуват и запомнят гласа на мама и татко. Чуваш ли малкия? Тати е тук!
Ани: Може да е малката.
Петър: Мисля, че ще е момче.
Ани: Ами ако е момиче?
Петър: Пак ще го обичам и много ще го разглезя.
Ани: Толкова те обичам!

/прегръщат се и се целуват/

Петър: Аз повече! Ти беше готова да се откажеш от мен.
Ани: Не исках да се откажа от теб. Никого не съм обичала като теб.
Петър: Знам, знам. Просто си много почтена и пряма и горда и красива и умна. И заради това толкова те обичам. Но повече никога не вземай важни решения без мен! Ние сме семейство и заедно ще решаваме.
Ани: Заедно ще решаваме. Хайде ела!
Петър: Къде?
Ани: В спалнята за семейни занимания. Разбира се ако искаш…
Петър: Ами сина ни? Безопасно ли е за него?
Ани: Все още може- нека се възползваме!
Петър: Да.

/ излизат хванати за ръце/

Завеса

Шеста картина

МАРИЯ

/ Мария си отключва сама и влиза в подредена боксониера.. В единия ъгъл легло с нощно шкафче до него, а в другия ъгъл на сцената маса и полица със тенджери и чинии/

Мария: Гого, познай кой е? /приказва си сама/ Няма го. Сигурно е още на лекции. Стоматологията е трудна и тежка специалност. Много ги товарят горкичките, но нищо струва си труда! Един път само да завърши. Доктор Георги Коцев. Пред кабинета му ще има тълпи от красиви жени. Ще идват заради красивия млад зъболекар. Знам си нали и аз бях млада някога…. /взема една тенджера и започва да приготвя нещо/ Ще му сготвя любимата манджа, че с тази сухоежбина може да си повреди стомаха. А в този живот е много важно да си здрав за да успееш. / излиза от сцената с тенджерата /Докато къкри ще поразтребя малко. Не че има какво. /бърше с парцал/ Трябва да призная, че е много чист и подреден. Късметлийка ще е жената, която ще се омъжи за него. Гошо не пие, не пуши, не ходи по жени, чисти и държи подредено. И най-важното ще бъде с престижна и доходна професия. Всеки човек има тридесет и два зъба- винаги ще се търсят зъболекари. / Мария намира Гей порно списание до леглото/ Аааа! Какво за Бога прави това списание тук?! Отврат! Боже, Божичко!

/ Външната врата се отключва и влиза Георги. Мария скрива списанието и отива да го посрещне. Двамата дълго се прегръщат/
Мария: Гого!
Георги: Мамо! Каква изненада! защо не се обади да те взема от летището?
Мария: Не исках да те притеснявам- знам, че имаш труден семестър. Дадоха ми няколко дни отпуск и реших да се прибера. Напоследък много те сънувах- трябваше да те видя. няколко дни ще те глезя с вкусни манджи. Сега съм сложила на котлона ориз със маслини.
Георги: / целува я/ Радвам се, че си тук.
Мария: Чакай да го разбъркам да не загори.

/ Мария излиза по посока кухнята и Георги започва да търси списанията си. Мария се връща изненадващо със списанията в ръка/

Мария: Това ли търсиш?
Георги: Не са мои.
Мария: Тогава какво правят под леглото ти?
Георги: Не знам, може би ги е оставил един приятел, който спа тук. Да, да -сигурно така е станало.
Мария: Никога не си можел да лъжеш, още от дете. Сега ми отговори честно ти гей ли си?
Георги: Аз…. да мамо.
Мария: Боже, защо ме наказваш?!
Георги: Мамо….. Съжалявам.
Мария: Аз исках внуци… Исках нормален живот за нас най-после. Толкова ли много беше?! Знаеш ли как ме гледаха хората като се разведох – като втора категория. Сега всеки се развежда, но преди осемдесетте развода слагаше дамга върху човек, особено върху жената. Мечтаех поне за едни спокойни старини, когато ще водя внуците в парка и ще ги уча да играят на зизия.
Георги: Мирише на изгоряло.
Мария: Животът ми изгоря.
/ дим от към кухнята/
Мария: Оризът! / излиза/
Георги: Не се тревожи!
/Мария влиза. Бърше си очите – личи, че е плакала, но сега изглежда самоуверена и спокойна/
Мария: Съжалявам за избухването си преди малко. Нямах право. Знам, че нямаш вина.
Георги: Аз…
Мария: Разбирам. Това е заради възпитанието ми. Тук в България за тези неща не се говореше. А преди десети ноември пращаха в Белене за това. Беше престъпление, разбираш ри?
Георги: Знам, мамо.
Мария: В Италия има много… като теб. И там ги приемат нормално. За мен ти си си още моя Гого и аз ще те обичам, независимо с кого спиш.
Георги: Но внучетата…
Мария: Какво внучетата, ако искаш можеш да имаш деца. Но не тук. Не и в България. Има държави, където животът ти ще е по-лесен и безопасен. Където можеш да осиновиш дете или да се ожениш, омъжиш ако искаш. Разбираш ли какво искам да ти кажа момчето ми?
Георги: Предлагаш ми да замина?!
Мария: Трябва да заминеш!
Георги: Трябва да замина?
Мария: Когато завършиш разбира се. Зъболекарите по цял свят са добре платени. Дипломата ти ще я признаят навсякъде в Европа. Владееш езици. Какво толкова?
Георги: Не разбирам. Защо?
Мария: Не искам да те третират, така както мен на времето- като боклук. Обществото у нас не е толерантно към различните и смелите. Или искаш живот в лъжа и вечно криене?!
Георги: Не, но тук е всичко, което имаме.
Мария: Винаги можем да продадем апартамента. Парите няма да са много за начало ще ни стигнат.
Георги: Ти винаги си казвала, че ти е писнало да се скиташ по чужди държави и искаш да се върнеш в България, когато се пенсионираш. И сега ми предлагаш да хукна на някъде….
Мария: Животът ни, синко, е едно голямо безспирно пътуване. Всички сме пътници. Малцина пътуват в първа класа, повечето сме във втора или в трета, но някои се возят в мизерията на товарното при животните. Понякога Животът ти върви бавно и тежко, като стар парен локомотив. Ту-туу-тутуф, ту-туу-тутуф. Друг път лети, като самолет или пък се клатушка, като кораб и на тебе все ти се гади….. Даже и цял живот да останеш на едно и също място изминаваш много дълъг път и в повечето случай си напълно сам. А най-цените неща на всеки един от нас се побират в един куфар и ето тук /сочи главата си,/ а безценните са тук /сочи сърцето си/. И все пак това пътуване наречено Живот не е вечно. Повечето хора живеят така сякаш са забравили, че пътуването им все пак има край и си пропиляват живота в гонене на химери и следване на глупави правила и догми. И един ден се събуждат и разбират, че идва края. Оглеждат се тревожно около себе си и разбират, че не са отишли там, където биха искали, нито са посетили местата, за които са мечтали; не са изрекли думите, които са напирали в сърцето им, нито са били с онзи, когото са обичали. И най-тягостно им става на хората като се сетят, че са имали възможност да направят всичко това и са я пропуснали. Искат да променят нещата, искат да обърнат рязко кормилото и да отпрашат в друга посока, но вече е много, много късно.
Глас като по гарите: Последна спирка моля пътниците да слязат от влака.
Мария: Последната спирка е една и съща за всички ни. /смее се/ Тръгваме от различни гари, пътуваме в различни класи и всеки има свой, уникален път, но всички отиваме на една и съща крайна спирка. Без куфари, само със спомените си. Колкото до Родината тя е там, където се чувстваш у дома си и където, най-скъпото ти същество е в безопасност и щастливо. Аз ще бъда у дома, там където ти си добре.
Георги: Мамо, говориш толкова красиво и различно.
Мария: Не говоря аз, а сърцето ми. То знае много красиви и мъдри думи. Послушай и ти твоето сърце. То винаги ще те води в правилната посока. Света щеше да бъде много по-щастливо място, ако повече слушаха сърцето си.
Георги: Не знам какво да кажа, освен, че те обичам безумно. Просто нема такава готина майка като теб!
Мария: Аз те обичам повече. Стига сме говорили за това. Не е нужно точно сега да решаваш. На празен стомах човек не може да мисли. Хайде, облечи се – ще те заведа на ресторант!

/Георги прегръща майка си и двамата излизат от сцената/

завеса

ЖЕНИ С КУФАРИ

Пиеса от Магда Борисова

Първа,втора и трета картина

(Победител в раздел „Драма” на националния конкурс „Петър Ковачев” Плевен 2012г.)

действащи лица:

Кристина – 35 годишна медицинска сестра

Майката на Кристина

Мая – 25 годишна проститутка

Николай – брат на Мая

Бащата на Мая

Елеонора – 21 годишна студентка

Иван – съпруг на Елеонора

Пепа – любовница на Иван

Мария – 54 годишна домашна помощничка

Георги – 22 годишен син на Мария

Ани – 40 годишна преводачка

Петър – съпруг на Ани

Сервитьорка

Първа картина

СРЕЩА

/Чакалнята на международното летище Фиумичино в Рим. Хора с куфари се разминават забързани. На сцената в ляво пейка за чакащи, на която стоят в две жени – Мая и Мария. В десния край на сцената има маса, на която седи Ани чете списание и пие капучино. На сцената излиза Кристина. Тя тегли куфар. Точно пред пейката куфарът се разтваря и част от багажа от него се разпилява по земята. Кристина се ядосва и ритва куфара./

Кристина: Мамка ти и шибан куфар.
Мария: Българка?! Колко е хубаво е да чуеш родна реч, па макар и псувня.
Кристина: Извинете! Аз по принцип съм културна… имам предвид, че не попържам като каруцар. Но днес… нещо… не ми върви. Днес нищо не ми върви! /Докато говори задъхано и насечено се опитва да натика обратно багажа си в куфара. Мария става от пейката и започва да и помага./ Сутринта бързах и развалих ципа на куфара, а ето че и скапаната катарама се счупи. После… изтървах директния си полет за България и ето ме на летището в Рим.
Мария: Не се ядосвай, мила.
Мая: Изпуснахте това. /Мая й подава нещо./
Мария: Ама Вие сте българка също!
Мая: Да.
Мария: Срамота! Киснем си тук двечките час и нещо на една пейка и да не разберем, че сме сънароднички!
Мая: Така излиза. Да Ви помогна с нещо?
Кристина: Благодаря.
Мария: Всичко ще оправим. Ето – тиксо! Винаги си нося една ролка в чантата. /Омотава куфара./ От всяко положение има изход и той е повече от един- така казваше майка ми.
Кристина: Нищо не е наред! Извинете ме! Благодаря Ви за помощта. /Сяда върху куфара си./ Получих имейл, че мама е зле. Удар. /Бърше сълзите си./ Заради полета, който изпуснах, може да не я сваря жива.
Мая: Моята майка почина точно преди година. Сега се прибирам за струването. Но твоята може и да не умре.
Мария: Разбира се, че няма да умре! Хайде, без сълзи! Нека изпием по кафенце.
Мая: На онази маса има места. Там при жената.
Кристина: Добре, имам още час до полета.
Мария: И аз ще летя в дванайсет.
Мая: Екскюз ми, мей уи сит?
Ани: Плииз! /Кимва и продължава да си чете списанието./
Мария: Тук дали е на самообслужване?
Ани: Не е.
Мария: Още една сънародничка! Днес е деня на съвпаденията.
Ани: Има такива дни. Тук поднасят чудесно кафе и сладкиши, но фрешовете ги разреждат с натурален сок.
Мая: Значи често пътувате?
Ани: Почти всеки месец. Аз съм преводач.
Мария: Приятно ми е – Мария.
Ани: Ани.
Мая: Мая.
Кристина: Кристина.
Сервитьоркат : Гууд морнинг! /Раздава менюта./
Мария: Кофи.
Мая: Кофи анд кейк, плииз!
Кристина: Кофи.
Мария: Мила, по-добре си вземи чай, защото и без това си изнервена.
Кристина: Вече съм по-добре.

/Сервитьорката излиза. Към масата се приближава Елеонора./

Елеонора: Добър ден! Чух, че говорите български.
Мария: Ела при нас, мила!
Елеонора: Добре, но първо трябва да мина през тоалетната. Наглеждайте ми сака, щото нали се сещате – тук се въртят всякакви.
Ани: Така е .
Елеонора: Вижте какво боди си взех от безмитния.
Мая: Секси!
Ани: Убиец!
Елеонора: Отивам да го облека в тоалетната. Ще изненадам моя Иван. Не сме се виждали от пет месеца и нали се сещате, че от вратата ще се награбим. /хихикане/ Щото нали човека е карал само на фантазии…
Мария: Мила, на мъж вяра да нямаш за тези неща. Моичкия, за пет години брак ми сложи рога с всяка фуста от квартала, а всеки ден бях до него.
Мая: Не всички мъже са такива.
Мари : На колко години си?
Мая: На двадесет и пет.
Мария: Нямаш голям опит с мъжете. Слушайте кака си Мария – хем старо, хем патило.
Мая: Не си извадила късмет. Майка и татко имаха много здраво семейство. Татко много уважаваше мама и се грижеше за нея. Не мисля, че някога дори е фантазирал за друга.
Мария: Не можеш да знаеш със сигурност какво мисли един мъж. По принцип мъжете мислят с долната си глава.
Мая: Татко много обичаше мама. Мисля, че няма да се ожени втори път.
Мария: Мъжете по-лесно се справят със скръбта от нас жените.
Мая: Ние бяхме, ние сме много сплотено семейство. Грижим се един за друг, а татко се грижеше за всички ни. Сега, след смъртта на мама, аз съм като майка за брат ми Ники.
Елеонора: Моя Иван не би погледнал и мис плеймейт гола да мине пред хола ни. Много ме обича, ама и аз се поддържам на ниво, нали се сещате. Чета много списания със разните там съвети за техники и пози. Разгонвам му фантазиите.
Мая: Това е полезно. Мъжете понякога изневеряват, не защото не обичат жените си, а защото искат нещо различно. Ако съпругите им го даваха не биха погледнали в страни.
Мария: Списанията пълнят главите на жените с глупости. Изкарват жената виновна, че мъжът й изневерява. Той кръшка, пък тя има вина. Я не готвила както трябва, не говорела както трябва, не я бивало в леглото…

/Влиза сервитьорката и сервира./

Мария: Грация!
Ани: Този кейк изглежда божествен! Плийз уан кейк фор ми туу.
Елеонора: Аз му давам всичко, от което има нужда. Сичко, нали се сещате. И нов парфюм си взех. Ето! Възбуждаща миризма, нали?
Мая: Ароматите са важни.

/Ани хуква към тоалетната, държейки се за устата, за да не повърне./

Елеонора: На госпожата какво й стана? Май е от моя парфюм? Да не е гаден? Иван ще го хареса ли?
Мария: Не се безпокой. Не е от парфюма. Тоест е от парфюма, но Иван със сигурност ще го хареса. Особено ако си облечена с това боди.
Елеонора: Да, верно бодито. Щях да го забравя! Сега отивам да го облека. Гледайте ми багажа.
/Елеонора излиза, а Ани се връща./

Мария: Кога очакваш?
Ани: Моля?
Мария: Кога ти е термина, мила?
Ани: На трети октомври. Вече личи ли ми?
Кристина: Не.
Мая: Изобщо!
Мария: Очевидно е! Прилошава й от миризми, несъзнателно си държи ръката пред корема, като видя тортата й се преяде и си поръча.
Кристина: Аз съм медицинска сестра, а не забелязах нищо.
Мария: Ние, по-възрастните жени усещаме какво се случва с младите. Шесто чувство развиваме.
Мая: Удивително!
Мария: Имаш ли други деца?
Ани: Това ще е първо.
Мария: Майчинството е най-великата мисия в живото на жената. То я променя завинаги. Вече не живееш за себе си, а за онова мило малко същество. Най-хубавото, което ми остана от съпруга ми е сина ми Георги. Много свястно и умно момче. В деня, когато се роди, животът ми придоби смисъл. Няма нищо което да се сравни с връзката между майка и дете. Само като го погледна и зная какво му е.
Кристина: Това най-много ме дразнеше в собствената ми майка. За нея бях отворена книга. А сега бих дала всичко, за да може да ме погледне и да каже: „Кристина, облечи се – измръзнала си!”
Мая: И на мен ми липсва мама. Аз никога няма повече да я видя, чуя, прегърна. Твоята може да се оправи.
Кристина: От три години не съм я виждала. През отпуските, вместо да се прибера в България като колежките, ходех на екскурзии по света. Ако нещо ъ стане няма да си го простя! /Тя събаря чашата си с кафе и всичко се олива./ Съжалявам! Много съжалявам.
Мария: Ето кърпичка. /Вади от чантата си малка бутилка и сипва течността в чашата на Кристин.а/ Казах ти да не пиеш кафе. Ето това ще ти помогне! Коняк! Пийни си- ще те отпусне.

/Елеонора се връща и сяда на масата до Ани./

Елеонора: Готово! /От парфюма на Елеонора на Ани отново й прилошава и тя пак хуква към тоалетните./ Да не е яла нещо развалено?
Мария: Бременна е!
Елеонора: И ние с Иван искаме деца, но първо трябва да си вземем жилище. Аз за това отидох на студентска бригада в Англия. Още две години и можем да се отдадем на правенето на деца. А до тогава само ще тренираме, нали се сещате. /хихикане/
Мария: А Иван защо не дойде с теб?
Елеонора: Защото не е студент. Той сега работи в една пицария. Догодина ще кандидатства във Великотърновския университет „Финанси”. Много го бива по сметките. И е чел много неща. Аз ще му помогна да се подготви за изпитите.
Мария: А моя Георги завършва стоматология догодина.
Мая: Моя брат Ники като беше малък беше все по болниците и казваше, че като порасне, ще стане доктор, за да лекува децата и майките да не плачат. Но сега иска да учи археология.
Кристина: В днешно време да си лекар в България не си струва. В Медицинска академия ги скъсват шест години от зубрене, носят отговорност, хабят нерви и здраве, а после една медицинска сестра в Тунис получава повече пари от шеф на отделение у нас.
Мария: То коя ли професия е добре заплатена сега в България?! Аз бях начална учителка. Обаче намаля раждаемостта и закриха моята бройка. Безработна, разведена, с дете в гимназията. Една позната ми помогна да дойда тук на работа. Първо гледах една стара дама – много културна и чиста жена. Обаче после ми се падна един капризен дядо. Нарочно се насираше.
Мая: Не бих могла да търпя мъргазата стари хора. Явно не ставам за някои работи.
Мария: Много си млада още. И аз бях много гнуслива, но заради детето си търпях. Още една година само ще поработя – Гошо да завърши и да си отвори кабинет и се прибирам.

/Ани се връща на масата./

Ани: Не знам как ще я карам тази бременност. Ако така продължава ще загубя тегло, вместо да кача.
Мария: Като влезеш в четвъртия месец гаденето ще престане. Аз бях също като теб.
Елеонора: Съпругът ти радва ли се за бебето?
Ани: Ние… ще се разведем.
Елеонора: Съжалявам, аз понеже видях, че носиш халка.
Ани: Навик.
Мария: Как не го е срам да изостави бременна жена!
Ани: Той не искаше деца. Аз направих своя избор.
Кристина: Децата са най-хубавото нещо в живота. С мъжа ми нямахме деца. Ако бях родила вероятно нямаше да се разведем, но не съжалявам. Ако бях останала с него – никога нямаше да мога да пътувам, да се развивам, да бъда свободна.
Ани: Бракът не означава робство. Неподходящият брак спира личното развитие.
Мария: То май няма идеални бракове.
Елеонора: Моя брак си е пирфектен. Да чукна на дърво!
Мария: Ще ми се моя Георги да си намери някое свястно и хубаво момиче и да ме направи скоро баба, че докато съм още млада и жизнена да мога да му помогна с отглеждането на децата.
Елеонора: Имаш ли го на снимка?
Мария: Да, разбира се. Винаги си я нося в портфейла до иконата на Света Богородица, за да го пази. Ето!
Кристина: Взел е твоите очи.
Мая: И в носа си приличате.
Елеонора: Готин е, обаче е много слаб. Не е мой тип. Аз си падам по мускулести, че като ме прегърнат със силните си ръце – да се чувствам защитена. Моя Иван е много як. Ама, лельо Марче, ти да не ми се обидиш за туй дето го казах, че е много слаб?
Мария: Що да ти се обидя. Последната година Георги отслабна много. Той и преди беше слаб, ама сега се тревожа. Все му викам да се храни редовно, но от учене не му остава време. Ще вземе да развие някоя язва… Като се прибера ще го заведа при една позната лекарка да му пусни пълни изследвания.
Кристина: Хората трябва редовно да си правят профилактични прегледи.
Мария: И аз това казвам!
Мая: Време е да вървим.

/Стават и всяка си взема багажа. Мария издърпва куфара от ръцете на Ани./

Мария: Ти, миличка, остави този куфар на мен!
Ани: Няма нужда – аз мога и сама да го влача!
Мария: Ти може и да можеш, но трябва сега да мислиш за бебето. Никакво тежко. Никакво напрежение. Никакъв алкохол. И никакъв секс след петия месец!
Ани: За последното няма никаква опасност.
Мария: Не е хубаво сама да отглеждаш дете. Никак не е хубаво – нито за детето, нито за теб. Но милиони жени са се справяли преди нас, ще го правят и за напред, тъй че и ти ще успееш.
Ани: Предполагам. Но не знам дали ще успея да хвана този полет…
/Ани се хваща за устата и отново хуква към тоалетната./
Мария: Ще те чакаме с куфарите пред гишето за чекиране!
/Кристина Мария, Мая и Елеонора излизат, влачейки и мъкнейки куфари, сакове и чанти./
ЗАВЕСА
Втора картина

КРИСТИНА

/Дневна стая. Майката е седнала в кресло и чете списание. Влиза Кристина с огромния си куфар. Когато вижда майка си се стрясва и изтърва куфара. /

Кристина: Мамо!
Майката: Кристина!
Кристина: Мамо, ти си станала?
Майката: Нали знаеш, че ставам рано. Ела да целунеш майка си! Какво стоиш като истукана?
Кристина: Аз, понеже… много се радвам да те видя… жива и здрава. /Прегръща я./ Боже, благодаря ти!
Майката: И аз радвам, миличка, нямаш представа колко много. Я да те огледам! Облечена си ужасно безвкусно. Забрави ли, че съм те учила винаги да съчетаваш цветовете и да ходиш с вкус?
Кристина: Бързах да се прибера и облякох първите парцали, които ми попаднаха.
Майката: Винаги означава винаги! Африка те е състарила – кожата ти е изсушена и са се появили бръчици тук и тук. Не е непоправимо все още, разбира се. Ръцете ти са започнали да увисват. Също като на баба ти. Как успя да вземеш най-лошото от нея?! Дано да се пържи в ада, дъртата вещица!
Кристина: „Ангелски криле” – така ги наричаше баба.
Майката: Но тя не беше ангел.
Кристина: Мамо!
Майката: Какво ?! Добре! Спирам да говоря за свекървещицата си. Всъщност това няма значение, днес е прекрасен ден – ти се прибра вкъщи. Имаме толкова много неща да си говорим!
Кристина: Кога те изписаха от болницата?
Майката: Не са ме изписвали от никъде.
Кристина: Да не си избягала?! Знаеш ли колко е опасно?! Трябва да те върна…
Майката: Не съм била в никаква болница. Последния път, когато бях в болница, беше преди тридесет и пет години за да те родя.
Кристина: Аз, мислех, че ти… Не разбирам нищо! Получих имейл, че ти си в интензивното с масивен двустранен удар и береш душа. Значи някой си е направил шега с мен.
Майката: Аз ти пратих този имейл.
Кристина: Ти?!
Майката: Да аз.
Кристина: Ти си го пратила ? Как можа?
Майката: Лесно – седнах на лаптопа и ти го сенднах. Да не мислиш, че като съм на седемдесет не мога да ползвам техника?
Кристина: Защо го направи?
Майката: За да се прибереш вкъщи.
Кристина: Нямаш право да ми въртиш номера! Изплаках си очите по теб последните три дена. Нямаш представа какво преживях!
Майката: А ти как можа три години и два месеца да не си дойдеш да ме видиш? А за погребението ми търчиш.
Кристина: Това ли било – почувствала си се самотна. Нали се чувахме по телефона през ден?!
Майката : Не е същото! А и там започна война.
Кристина: Война има в Либия. В Тунис имаше само няколко протеста в столицата. Нямаше никаква опасност за мен.
Майката: Майките винаги знаят най-добре кога децата им са в опасност! Като диви животни сме.
Кристина: Аз не съм вече дете.
Майката: Винаги ще си моето дете.
Кристина: Връщам се още утре. Ще се обадя да си резервирам билет.
Майката: Не, няма!
Кристина: Напротив! Само гледай! Домъкна ме тук с измама, но не можеш да ме задържиш против волята ми! Вече не съм на десет или дори на двайсет. Аз съм голяма жена.
Майката: Определено си станала още по-голяма през последните години. Кой знае с какви боклуци си се хранила там.
Кристина: Край! Чашата преля! Искаш ли да знаеш защо не ми оставаше време да си дойда?
Майката: Защото си същата като баща си – работохоличка.
Кристина: Защото също като баща ми не мога да те понасям. Мрънкаща, вечно болна и недоволна манипулаторка. Твоите нестихващи критики и забележки ме задушаваха. Ето и днес го доказа – още не съм влязла и ти ме почна – била съм безвкусно облечена, имала съм бръчки, провиснати ръце и какво ли още…
Майката: Само аз ще ти кажа истината, другите просто ще ти се присмиват зад гърба.
Кристина: Това не е „просто” казване на истината, това са нападки! Стига! Тази нощ ще спя на хотел!
Майката: Е, щом искаш- върви. Сама го каза – аз не мога да те спра. Кирил ще съжалява, че те е изпуснал.
Кристина: /Спира и се обръща./ Кой Кирил?
Майката: Не помня как му беше фамилията. Онзи от твоя, клас. Май че излизахте няколко пъти.
Кристина: Киро е тук?!
Майката: Да. Не.
Кристина: Да или не?
Майката: Да – върна се окончателно в България преди три месеца. Но сега не е в града. Има своя фирма тук, много успешна и често пътува.
Кристина: Ти къде го видя?
Майката: Дойде у дома да пита за теб. Беше седнал ей тук. Аз го черпих ликьор от зелени орехчета. Много приятен мъж. Знаеш ли, че се развел?
Кристина: Преди двайсет години не мислеше така за него. Ти ме накара да скъсам с него.
Майката: Преди двайсет години не беше нито мъж, нито приятен.
Кристина: Нито богат.
Майката: Кристина, това няма значение! Минаха седем години от развода ти с Павел и ще е хубаво пак да започнеш да се срещаш с мъже. Не искам да останеш сама. Вече не си първа младост. Това е последния влак за теб да имаш свое дете.
Кристина: И ти от къде знаеш, че си нямам някой специален мъж в Тунис, с който да работим по въпроса с потомството?
Майката: Ако водеше полов живот нямаше да си толкова нервна. От друга страна е добре, че не си си развявала байрака, бикините или друго из Африка. Само си представи да беше родила от местен – кошмар! Как тогова щях да показвам на приятели и роднини снимките на които ти дундуркаш опулено черно внуче от някой мазен арабин! А ти щеше да загубиш приятелите си.
Кристина: Мамо! Ти, ти си ужасен човек! Всъщност ти не си човек.
Майката: Не съм човек – аз съм майка. Майките усещат. Ще го разбереш един ден. Кирил каза, че те със жена му са искали деца, но тя не е можела да има.
Кристина: Вие с него май хубавичко сте си поприказвали?
Майката: Той идва няколко пъти всъщност.
Кристина: И защо не ми спомена по телефона, че е тук?
Майката: Стара съм вече – забравям разни неща. Нищо непоправимо не е станало – той е тук, ти си тук, ако искаш ще се видите, ако не искаш – няма. Мен ако питаш обаче…
Кристина: Не те питам! Ти мен кога си ме питала за нещо?
Майката: Винаги!
Кристина: Никога не си ме питала – ти сама решаваше кое е важно за мен, какво искам да нося, къде искам да уча, какво да мисля дори!
Майката: Добре – ето сега те питам: през годините мислеше ли за Кирил? Случвало ли ти се е да сънуваш как правиш див секс с него, докато спеше до онзи мухъл мъжа ти?
Кристина: Мамо!… Никога не си ми задавала такива неудобни въпроси.
Майката: А е трябвало. И аз съм жена. Трябваше да бъдем приятелки.
Кристина: Права си.
Майката: И сега не е късно да станем приятелки – ще пием джин и ще си говорим за мъже. Някъде тук имам скътана половин бутилка…
Кристина: Права си за еротичните сънища.
Майката: Знаех си, че не можа да го преодолееш. Не знам какво толкова виждаше в него. Имала си и други гаджета преди и след него, но този Кирил не можа да си го избиеш от главата.
Кристина: Той ми беше сродната душа.
Майката: Това за сродните души са романтични глупости. Хубавото е, че и Кирил вярва в тези измислици. Като беше тук каза същото.
Кристина: Какво каза? /Присяда на стол./
Майката: Той каза „Крис ми беше сродната душа!”. А аз му викам: „Няма да говориш за моето момиче в минало време! Тя не е покойница! Жива и здрава е и пак ще се срещнете, ако е дал Господ!”.
Кристина: Той каза ли кога ще е в града?
Майката: В края на седмицата.
Кристина: Остави ли ти някакви координати?
Майката: Даде ми визитка. Тук някъде е. Ще я потърся, а ти си събуй обувките, че ще направиш с токчетата си дупки по персийския килим. Миналата седмица го прах.

Кристина: Добре мамо. /Събува си обувките./
Майката: Ще имаме време да се погрижим за теб.
Кристина: Да се погрижим?
Майката: Ще ти взема час за фризьор и маникюрист. Косата ти изглежда като умрели водо… имаш нужда от нова прическа и боядисване. Трябва да изглеждаш ослепително при първата ви среща. Ще звънна на моята фризьорка още сега!

/Майката излиза от стаята./

Майката: /провиква се от другата стая/ Върви да се преоблечеш – дрехите ти смърдят на стар автобус. Най-добре си вземи вана. Има топла вода. Изпикай се преди да влезеш във ваната! И не си хвърляй дрехите където ти падне.

/Кристина понечва да каже нещо, после се отказва, въздъхва и кротко излиза./

/ЗАВЕСА/

Трета картина

МАЯ

/Николай се занимава нещо на лаптопа си в кухнята. Позвънява се на вратата и Николай отваря вратата. Влиза Ани, облечена в делови сив костюм, без грим и бижута /

Николай: А, сестра ми, ти днес ли пристигаше?! Леле, колко съм отнесен! Щях да идвам да те взема от гарата. Сори.
Мая: Ники! /Нацелува го по челото майчински и силно го притиска в обятията си./ Няма нищо – взех такси. Изглеждаш страхотно! /Пак посяга да го целуне но той си отдръпва./
Николай: Влизай, влизай! Дай да ти помогна с тези куфари!
Мая: Не остави ги – много са тежки за теб! Аз ще се справя сама. Къде е тати?
Николай: В офиса си.
Мая: Значи най-после е започнал работа! Това е супер!
Николай: Нищо не е супер и не е започнал никаква работа. Неговият офис е кварталната кръчма. След смъртта на мама е вечно пиян. Той и преди знаеш си пийваше, но последната година не изтрезнява.
Мая: Защо нищо не си ми казвал? Аз чувствах, че е нещастен и притеснен, но не предполагах, че нещата са толкова зле.
Николай: И какво можеше да направиш от Холандия? Не исках да те притеснявам и с това. Направи достатъчно… за всички ни.
Мая: Ще помислим по-късно за това.
Николай: С мислене нищо не става.
Мая: Донесла съм ти подаръци. Ето това е за теб. И това.
Николай: Нямаше нужда. /Разопакова подаръка си./ Ооо, това е супер яко! Сестра ми, мерсаж!
Мая: Това е лула от морска пяна и ароматен холандски тютюн за тати.
Николай: Той повече би се зарадвал на малко марихуана и вълшебни гъби.
Мая: А тези луковици на лалета са за мама, за гроба и.
Николай: Това тежи повече от кило, а ти ги помъкна чак от там?! Можеше и от тук да ги купиш – на нея и е все едно какви треволяци има на гроба й.
Мая: Но на мен не ми е все едно.
Николай: О кей – ти си знаеш!
Мая: Тази година записа ли се в университета?
Николай: Оставих за догодина. Нали точно по време на приемните изпити трябваше да отида на онзи лечебен курс./Звънва му GSМ-а./ Сестра ми, аз трябва да излизам.
Мая: Но аз мислех, че ще вечеряме заедно… Добре, щом трябва излез. Като се върнеш ще си говорим – имаме много време.
Николай: Таковата, ще ми дадеш ли някви джобни, щото съм на червено.
Мая: Как така си на червено – нали миналата седмица ви пратих триста евро?
Николай: Ами-и, с една част си купих лекарства, а и заеми имахме. Пък старият изпи с кварталните пияндета каквото остана.
Мая: Добре. Ето вземи. Още не съм обменила парите и имам само евро.
Николай: Благодарско! Това ще свърши работа. И ако старият ти иска пари не му давай! Ще ги профука за пиячка и пак за храна и сметки няма да имаме.
Мая: О кей! Трябва някой път да излезем двамата – като едно време.
Николай: Ами-и, не знам… Вече съм голям кака да ме извежда.
Мая: Прав си. Няма проблем, беше тъпо хрумване. Приятно изкарване и умната!
Николай: Аз предпочитам русата. Чао!
/Николай излиза. Мая започва да вади дрехи от куфара си. Влиза бащата с полющваща се походка./

Бащата: Оооо, имаме си посещение! Блудната дъщеря се завърна! Добре, много дообре ! А къде е онзи развейпрах – брат ти?
Мая: Излезе.
Бащата: Не е тръгнал на добре, никак не е тръгнал на добре! Това момче ще свърши зле. Какво е това – всяка вечер излиза? Мери улиците. Какво е това хамаво семе? /Залита и пада./
Мая: Тати! /ТКръгва към него и се опитва да му помогне да стане./
Бащата: Не! Няма да ме пипаш. Не ме докосвай с мръсните си ръце. Тези ръце… тези ръце са лоши. Докосвали са какво ли не, на кого ли не.
Мая: Татко, пиян си и говориш глупости.
Бащата: Не съм пиян! Аз може само малко да съм почерпен. Но не мисли, че съм глупак – знам как си изкарваш парите в Холандия. Всички знаят. Кого мислиш, че заблуждаваш с тези грозни, сиви дрехи?! Целият ни град знае.
Мая: Какво знае?
Бащата: Че си била на улицата с червените фенери. При това една от най-добрите!
Мая: А Ники? Той чувал ли е за това?
Бащата: Не знам какво е чувал Ники. Той се интересува главно и единствено от себе си. Може да е чул нещо – все пак в целия град се шушука.
Мая: Слухове!
Бащата: Слуховете са всичко в малкия град! Всичко! А тук, тук се говори, че си курва, която се продава за пари на дъртаците с мазни физиономии и меки…
Мая: Престани!
Бащата: Няма да престана! Ти си проститутка, пачавра, гейша, блудница.
Мая: Тихо – ще те чуят съседите!
Бащата: Няма тихо! Нека ме чуят всички! /Отваря прозореца и вика на вън./ Дъщеря ми, курвата, се прибра. Хип, хип ура!
Мая: Защо се държиш така с мен? Толкова ли ме презираш?
Бащата: Не те презирам. Мразя те, защото заради теб майка ти умря. От срам и притеснения хвана я хвана рака. А аз като вървя из града хората си приказват зад гъба ми: „На онзи дъщеря му е Холандия и работи на улицата с червените фенери”. Знаеш колко се гордеех с името си, а ти ме опозори.
Мая: О, съжалявам, че съм ти причинила тези неудобства! Но не прехвърляй вината за смъртта на мама върху мен! Да, тя се поболя от притеснения, но заради болестта на Ники. За това и аз заминах – да изкарам пари, за да му направим животоспасяващата операция. И защото не издържах да я гледам как се съсипва от отчаяние и тревоги по него. А ти къде беше тогава?
Бащата: Тук. И аз се съсипвах. Страдах, както само един баща може да страда. Безпомощен, омаломощен от отчаяние и бедност.
Мая: Само сумтеше и се мотаеше безполезно. Беше сърдит на целия свят и си го изкарваше на нас. И на майка. Ти също й съкрати живота.
Бащата: Бях останал без работа и никъде не можех да си намеря. Мамка му!А съм завършил с отличие Софийския университет! И ІІ клас квалификация защитих!
Мая: Защо ти не замина да работиш в чужбина?
Бащата: Не знаех езици, нищо не можех да правя и нямах вагина като теб.
Мая: Защото си страхливец . Когато казах, че заминавам не опитахте да ме спрете. Дори не попитахте какво ще работя. Аз щях да спася любимия Ви син и само това имаше значение. Винаги сте го обичали повече от мене. Но това не е било проблем за мен, тъй като и аз го обичам повече от всеки друг.
Бащата: Да не казваш, че аз не съм го обичал? Сега и светица ще се изкараш. Курвата – мъченица. С мръсни пари спасява хора.
Мая: Не Ви тревожеше как съм изкарала парите за операцията в чужбина.
Бащата: Защо това?! Защо просто не отиде на студентска бригада като другите?! Защо?! Ще те кажа защо – защото така си искала! Това ти харесваше, доставяше ти наслада, нали? Признай си! Признай!
Мая: Щом казваш! Знаеш ли кое ми доставяше най-голяма наслада в работата – това, че срещах мъже, които проявяваха истинска грижа към мен. Грижа, на която родния ми баща беше неспособен. И сега, виждам си се напил с парите, изкарани от мен. Услади ли ти се?
Бащата: А какво ми остана – жена ми я няма, работа нямам, целия град си шушука, че дъщеря ми е курва, нищо нямам… Нищичко. Как можа така ни посрамиш?
Мая: Ти сам се посрамваш достатъчно, жалък алкохолик.
Бащата: Ти на мене не ми дръж такъв тон, уличница такава!

/Шамаросва я. Мая пада на земята и притихва./

Бащата: Хайде ставай! Не се преструвай. При мен тези евтини кабаретни номера няма да минат… Мая! Дъще! Събуди се! Аз не исках да те удрям. Тати е дърт глупак. И страхливец. Ти си права. Права си за всичко. Не те мразя. Аз те обичам… Не умирай. Моля те. Аз ще спра да пия. Да ще спра да пия! Обещавам. Аз и майка ти те пожертвахме, за да спасим живота на брат ти. Не трябваше да те пускам да тръгваш. Аз трябваше да замина, но нито тук нито в чужбина един безработен учител по литература можеше да си намери работа… Може бе трябваше да си продам бъбрека?! Да, това щеше да е по-добре! Мая, миличката ми тя, на тати храбрия войник, отвори очи! Кажи нещо! Каквото и да е – обиждай ме, заплюй ме, наругай ме- аз си заслужавам.

/Влиза Николай./

Николай: Какво става? Какво й направи?
Бащата: Убих я.
Николай: Не си! Жива е – май диша!
Бащата: Убих душата й преди много години.
Николай: Дрънкаш глупости. Да извикаме бърза помощ. Телефонът е изключен. Не си го платил, нали? Пиянде! Отивам у съседите да се обадя, а ти не докосвай сестра ми!
Бащата: Изведнъж се сети, че имаш сестра. Какво шубе те е кокошката, дето снася златни яйца, да не умре ли?
Николай: Майната ти!

/Николай излиза тичайки./

Бащата: Всички сме мъртви. Отдавна… Родителите не трябва да избират между децата си. Направихме грешен избор. Мислехме , че може да имаме и двете. Загубихме те, а брат ти се превърна в разглезен манипулатор и хипохондрик. И двете си деца погубихме. Не сме ние виновни. Не сме…. Държавата е виновна. Мразя държавата! И тя е мъртва като нас.

/ЗАВЕСА/

Магдалена Борисова

 

Магдалена Борисова е родена на 14.11.1978 във В. Търново. Завършва природо-математическа гимназия в родния си град. Магистър по право със следдипломна квалификация „Криминология“ от СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като юрисконсулт,  председател на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и 3 години е заместник кмет на Община Златарица. От 2008 г. е общински съветник при Община Елена.От 2011 г. е зам.-председател на Общински съвет  – Елена.

Пише хайку и разкази от ученическите си години. Има публикации в местни, национални и международни  списания и вестници. През 2011 г. издава две новели в електронен вариант – „Брилянтна игра“ и  „Хрониките на един апокалипсис“.

Носител на многоотличия :

2007 – отличена на международния хайку конкурс в Хърватия  „KlostarIvanic“;

2008 – Първо място на националния хайку конкурс на сп. „Кръг“;

2009 – отличие от международен хайку-конкурс в Лудбрег;

2009 – отличие от националния конкурс за кратка проза „Цветница“;

2009 – второ място за текст в конкурс на Община Габрово

2010 – първо място за разказ от националния конкурс „Яна Язова“;

2010-  второ място от конкурса за мото и лого за държавната Агенция контрол на храните към МЗХ;

2011 – първо място от конкурс за слоган на ВиК Стара Загора;

2011 –победител в конкурса за детска пиеса на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров“ пиесата „Сън“;

2011 – трето място в конкурса за авторски произведения  (повест) на Е-книга ЕООД;

2011 – второ място в раздел „Есеистика“ от националния конкурс, посветен на Вапцаров НЧ –Благоевград;

2012 – поощрителна награда от националния конкурс, посветен на Петър Парчевич Чипровци;

2012 – трето място в раздел проза от национален конкурс за хумор  „Каун“,  Хасково;

2012 –трето място за разказ от националния конкурс „Яна Язова“;

2012 –победител  в раздел „Детска пиеса“ от националния драматичен конкурс, организиран от Театераутор и Министерството на културата, с пиесата „Приключения в Африка“;

2012 – победител в раздел „Драма“ от националния литературен конкурс „Петър Ковачев“, организиран от Община Плевен,за пиесата „Жени с куфари“;

2013 –номинация за киносценария  „Пророчеството“ в раздел „Първи киносценарии” на Южна пролет – Хасково.

Хайку – най-кратката поетична форма, състояща се само от 17 срички

 

Разказ от Магдалена Борисова

 

            Момичето е на 17 години. Чете хайку. Пише хайку. Самата тя чувства живота си  като хайку – кратък и пълен с поезия. И външността ѝ е такава – дребничка с големи, пълни със стихове, очи. Съучениците ѝ я намират за леко шантава. Не я разбират. И тя не се разбира понякога. На тази възраст никой не е наясно нито със себе си, нито с другите.

            Пътува в автобуса. Топло е. Въздухът не помръдва. Сякаш се е сраснал с автобуса. Момичето изважда книжка с хайку от раницата си. Започва да чете. Пренася се на хиляди километри от вмирисания претъпкан автобус, много, много далеч от мръсните улици на София. Сега тя е в будистки храм. Гледа как монахът мете падналите листа и дори усеща утринния хлад.

Продължи четенето… →