Категория Архиви: Светла Андреева

Представяне на романа „Добри, красиви, зли“ на Светла Андреева

ПОКАНА

На 12 октомври (четвъртък) 2017 г. от 17.30 ч. в РНБ „П. Р. Славейков“ ще бъде представен новият роман на Светла Андреева „Добри, красиви, зли“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2017)

Светла Андреева е ро­де­на на 27.07.1955 г. в гр. Кос­те­нец, Со­фийс­ка об­ласт. За­вър­ш­ва спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ през 1977 г. Ра­бо­ти­ла е ка­то по­мощ­ник ар­хе­о­лог в Ар­хе­о­ло­ги­чес­кия му­зей при БАН – В. Тър­но­во, ре­дак­тор във в. „Бор­ба“ – В. Тър­но­во, в. „Ус­т­рем“ – Г. Оря­хо­ви­ца, в. „Дви­же­ние“ – В. Тър­но­во, в. „Доб­ро ут­ро“ – В. Тър­но­во, ко­рес­пон­дент на ра­дио „Да­рик“ за В. Тър­но­во, жур­на­лист в НЦКТ „Ев­ро­ком–Ца­ре­вец“ – В. Тър­но­во, и др. Крат­ки про­за­ич­ни твор­би има пре­веж­да­ни на рус­ки, пол­с­ки и чеш­ки език. Пе­ча­та бе­лет­рис­тич­ни про­из­ве­де­ния в про­вин­ци­ал­ни и цен­т­рал­ни пе­ри­о­дич­ни из­да­ния. Член на Сдру­же­ние на ли­те­ра­тур­ни дей­ци „Све­та го­ра“ – В. Тър­но­во (от 1996), на Национално общество за литература и изкуство „Формула 6“ – В. Търново (от 2009), на УС на Клуб на дейците на културата – В. Търново (от 2016).

Ав­тор на кни­ги­те: „Те­ле­ви­зор и ка­нар­че“ (разкази, изд. „На­род­на мла­деж“, С., 1984), „От дя­во­ла ро­де­ни“ (разкази, изд. „ПАН-ВТ“, В. Тър­но­во, 2000), „Козите на Джим“ (роман, изд. „Астарта“, В. Търново, 2007), „Хляб за грешници“ (роман, изд. „Фабер“, В. Търново, 2013), „Автобус за рая“ (роман, изд. „Фабер“, В. Търново, 2016).

 

„Описвайки картини от разпада на социалния живот в българската провинциална действителност, Светла Андреева ги претворява в живи образи и ситуации в развитие, анализира екзистенциалните дилеми на своите герои, прави нужните социално-психологически внушения. В текста ще се срещнем с проблемите на хората на бизнеса и психологията на т.нар. средна възраст и кугарите, с творческите проблеми и зависимости на писателите в извънстоличната среда, техните падения и успехи, ролята на социума върху всички тях…

     Игри между интелигентни и добри, злочести и озлобени хора, в които губещи и печеливши няма, защото в крайна сметка внушението е, че житейската логика е желязна: трябва стъпка по стъпка да търсим хармонията в човешките отношения, справедливостта, свободата… За да направим своя най-добър личен житейски и професионален избор.“

 

     Владимир Шумелов

Бялата тъга на безвремието като елемент за живота

 

Рецензия от Миролюб Влахов

 

Докато четях ръкописа на новия сборник (трети поред след „Телевизор и канарче”/1985/ и „От дявола родени” /2000/) на Светла Андреева на няколко пъти в началото си напомнях да се предпазя от тъгата и отчаянието, с които се опасявах, че ще ме натоварят героите на разказите ѝ, още повече, че вече познавах някои от заглавията в цикъла. Или поне така ми се струваше, че трябва да подходя: с предпазливост, с неизбежна доза резервираност дори, с очакване за изпадане в безнадеждност и жал, не само заради съдбата и излъчването на персонажите, но и поради носталгията по един безмилостно отмиван от епохата и времето свят. Както и с търпимост към избора на авторката, доколкото темата (нека я наречем най-общо „селска”, третираща замиращия живот в обезлюдените малки селища в провинцията) е непрекъснато експлоатирана – развивана, отричана и реабилитирана и от писатели и критици, при това не само у нас, а и в глобален, всемирен,аспект. И защото нали тъгата също е вечна – като любовта, като родовата памет или вярата и честта, които осмислят живота ни, независимо до каква степен ги игнорираме или осъзнаваме ние самите по отношение на личното ни битие.

Довършвайки книгата, вече прозирах, че опасенията ми ще се окажат неоснователни, донякъде смешни и наивно, макар и все пак симпатично приемливо, нелепи. Но тъгата наистина бе тук. Бе пред мен, бе около мен. Бе в мен. Бе в чувството, ненатрапливо, но сигурно завладяващо ме след всеки прочетен разказ и в размислите и бележките ми по него. Бе в обмисляните варианти за заглавие на цикъла, в опита да се намери общото между отделните сюжети, без то да се дефинира само в географското ситуиране или чрез кръга от дузината имена на персонажите, присъстващи по един или друг начин във всяка от историите. Тя, Тъгата, бе кросното, което превръщаше иначе рутинно познатата тъкан на темата в самобитната шарка на стила на Светла. Може би защото, без да го изтъква и дори без да намеква за това, тя бе приела, че няма да търси съвършенството – нито в уникалността на образите, нито в разтърсващите съдби на хората, за които разказва, нито дори в изключителността и оригиналността на случките, връзващи конкретния разказ, но и цикъла като цяло и превръщайки го в повествование близко до сегментарния роман. Тази непретенциозност  се оказва може би най-сполучливия авторов похват, използван от Андреева. Чрез него тя очиства както конкретните истории – в частност, и сборника – като цяло, така и общата му тематичност  от казионност, от дотеглива над поносимото литературност, която непременно би се набила в очите на ценителя на този тип разкази, но и на всеки друг, докоснал се до книгата и осмелил се да предприеме своето лично пътуване с нейния „Автобус за рая”.

Продължи четенето… →

ХУБАВ ДЕН ЗА БЪЛГАРСКИЯ РАЗКАЗ

 

От Владимир Шумелов

 

След два сборника с разкази и два романа Светла Андреева издаде и своята пета книга, която можем да таксуваме и като цикличен роман, и като цикличен белетристичен сборник. Малко статистика, която едва ли ще обясни разтеглените издателски периоди между отделните книги. През 1985 г. тя дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (изд. „Народна младеж“, С.) и заслужено се нареди сред обещаващата фаланга от автори, които по това време пишеха т. нар. психологическа проза. През 2000 г. (т.е. 15 години по-късно) издаде и втората си книга с разкази под заглавието „От дявола родени“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново), с която защити достойно дотогава разработваните теми и идеи. Седем години след това се появи и първият й роман „Козите на Джим“ (изд. Астарта“, В. Търново) на съвременна тема от времето на Прехода. През 2013 г. се появи и романа й „Хляб за грешници“ („Фабер“, В. Търново), а днес – началото на лятото на 2016 г. – сборникът с разкази „Автобус за рая“ („Фабер“, В. Търново). Няма да скрия, че с всяка своя следваща книга Светла Андреева израства като белетрист. И се досещам защо: Вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й занимания с асоциални типажи от последните й професионални години й дават необходимата база от фактология. Но те не са достатъчни – в книгата художествената интерпретация на фактите надгражда пластове от проблеми и обобщения, които поставят читателя пред избор. На пръв поглед проза от този тип се пише масово – както по света, така и в България. Или беше така доскоро, докато тя разглеждаше обществото основно през т.нар. градски ракурс.

В новата си книга Светла Андреева разглежда българското село от началото на новия век. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана обратното, когато писах за стихосбирката на Марин Георгиев „Доживяване“ (2011). Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Ще кажа само, че в социологически план (защото конкретно топосът, който визира авторката, е едно Страж(н)ишко село във Великотърновска област) Великотърновската област е със селата с най-интензивно сред останалите области в страната изчезващо население. Причините за срива на селото са комплексни и не са от вчера и от оня ден. Според чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един жител и собствено землище. Ето как в последните години по този начин са закрити стотици села. Според данните едва 23% от жителите на страната ни са регистрирани с адреси в селата. От години най-лошо е положението в областите Габрово, Перник, Русе, Велико Търново и Кърджали.

Продължи четенето… →

Представяне на книгата „Автобус за рая“ на Светла Андреева

 

Представяне на новата белетристична книга на

Светла Андреева

– сборникът с разкази „Автобус за рая“,

ще се състои на

29 юни /сряда/

17:30ч. в РНБ „П.Р.Славейков“ – Велико Търново

 

 

В книгата са включени  дванадесет разказа, подредени в цикъл  с общо местонахождение на  описаните в тях събития и герои, срещащи се в по няколко истории.

Тя е издание  на „Фабер“  – Велико Търново, а предговорът е на Миролюб Влахов.

 

Светла Андреева (Светлоблагина Андреева Ванева) е родена  през 1955 в Костенец, но никога не  е  ходила там. Живее и работи във Велико Търново. Двадесет и пет години е била журналист в различни медии – преса, радио, телевизия.  През последните години е инспектор в Пробационна  служба.

Започва да пише проза още като студентка във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, където завършва специалност „Българска филология”. Нейни разкази са публикувани в множество вестници и списания за литература. Има преведени творби на чешки, полски и руски език. Автор е на книгите „Телевизор и канарче” – разкази, изд. „Народна младеж” (1984), „От дявола родени” – разкази, изд. „ПАН-ВТ” (2000), „Козите на Джим” – роман, изд. „Астарта” (2007), „Хляб за грешници” – роман, изд. „Фабер” (2013).

ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО

 

Разказ от Светла Андреева

         Студеният  северен вятър  смъкна и последните листа на дърветата. Оголени, те почерняха и заплашително клатеха  тънки стъбла.По начумереното небе се настаниха трайно сиви облаци, вечер се стъмяваше рано и селото сякаш  умираше..По площада, заринат с влажни жълти листа,  не се мяркаше нито  Исмаил, нито Панчо Димов,  нито старият грък,  Паликарски сякаш бе потънал вдън земя, сигурно пак бе тръгнал по лов. Само Митьо  Панкин, навлечен с последното здраво палто, останало му от годините на работа в завода, пристъпваше безшумно и с тих глас, повече като шепот, викаше котарака си: Цуко, пис-пис, Цуко…Вятърът развяваше полите на  палтото му…

Като че ли и кметът Митьо Минев потъна вдън земя: никой не го бе виждал от вторник, когато задуха северният вятър. Кръчмата на Гена Скъпчийката затвори, и сега  Димо Минев седеше до  прозореца с надежда за  повече клиенти.Откакто бе задухало, никой не бе влизал и в  „Мустанга”. Мрачното му лице, същото като сивото небе, прихлупило селото, плуваше като призрак зад  прашясалото стъкло на прозореца.Веднъж видя  приведена фигура, цялата в черно, едва кретаща под напорите на силния вятър, и трепна : аха, размърдаха се, но човекът подмина  кръчмата и зави към долната махала. Димо Минев сбърчи лице, поприглади оредялата си на темето коса, и като мина зад теязгяха, зашари с елката  да си направи сметките.Никак не излизаха тези сметки, ама никак, май трябва да направи смесен магазин…Сега, когато Гена скъпчийката затвори дюкяна,  откъде щяха да купуват хляб, ориз, сол?

Продължи четенето… →

СЛОВО ЗА ВАСИЛ ПОПОВ

 

От Светла Андреева

(Есето е прочетено в Миндя, при посещение на литературен клуб „Васил Попов“ в родното място на писателя – по случай 85 години от рождениеото  и 35 от кончината му.)

 

Учителю,

Позволи ми да се обърна към теб с тези думи.Със същите  тези  думи ти се обърна към  Емилиян Станев, на гроба му във В. Търново по  повод първата годишнина от смъртта му. Спомням си колко гневен бе, че не можа да присъстваш на погребението му, тъй като  се оказало, че място в самолета за теб нямало.Затова дойде на панихидата във връзка с годишнината от смъртта му.

Учителю /ето че сега ние се обръщаме с тези думи към теб/, честита ти годишнина! Така каза ти  и на Салвадор Алиенде в словото си за него в книгата, издадена през 1979 г. „сборника с есета „Слова”.Честита ги годишнина – ако днес бе жив, щеше да си на 85 години.Една не  толкова патриаршеска възраст –  като биологична възраст, но  патриаршеска – като  интелектуална зрялост.През есента на 1980 година ти си отиде внезапно от този свят.Тогава бе същата златна есен, горите край Миндя пожълтяха от скръб, както написа във в.”Народна култура” търновецът Серафим Северняк.  Тридесет и пет години по-късно   горите все още зеленеят – все още очакват завръщането ти тук, в родния край.Очакват  бавната ти, самоуверена походка.Очакват тежкия ти,  изпод вежди поглед. Очакват усмивката ти – срамежлива, контрастираща с грубоватия ти външен вид.Външен вид, който криеше  една чувствителна и лесно ранима душа . Такава е душата на твореца – ако  душата му не бе ранима, той нямаше да бъде творец.

Учителю, честита ти годишнина! Тогава, през октомври  1980 година,, една нощ спря да бие сърцето ти – „във Пловдив, във града вековен, там, далеч”, както написа за теб твоя приятел Николас Гилен в „Малка балада за Пловдив”. А тук, в родния ти край,  всички те очакват.Ето, Жегъла стои край кантона, където Улахът и Улаинката  коландрят многобройната си челяд, а  Улахът просвирва кранлето.Ето,  Спас е приседнал под огромния орех, гледа немите прозорци на родната си къща, замислен за  кръговрата на времето.Ето,  Генерала стои пред бюрото си, подпрял глава на ръце, а клавишите на пишещата му машина са онемели. Ето,  тук е и баба Неделя, а вечните й, зеленикави  котешки очи   ослепяха от взиране по пътя  – да не изпусне завръщането ти. Ето, тук е и Илариона, изправен бодро, в стойка „мирно”, за да ти отдаде чест, сякаш все още е портиер в столичното заведение, но и той се завърна в родния край и купи наново къщата си.

Учителю, честита ти годишнина! Очакваме те и ние, твоите ученици и приятели от В. Търново. Очакват те проф. Анчо Калоянов, очаква те проф. Иван Станков, акад.Иван Радев.Очакваме те ние,  членовете на литературния клуб „Васил Попов”. Очакваме те, за да донапишеш недовършения си роман. Очакваме те, за да раздадеш справедлива и  строга, но вярна преценка над графомани и  кадърни.Очакваме те, за да завършиш своя урок по честност и принципност,  по родолюбие и  глобализъм.Като стана дума за глобализма, очакват те още твоите приятели  от Латинска Америка, от Куба и от Испания, очакват  те и в Каса  де лас Амерака в Мадрид.

Учителю, честита ти годишнина! Засега мълчиш долу, в „твойта най-дълга зима” /а ла  поетесата Башева/. Но пази се, и бъди готов! За благодарност и  омраза, за  ирония и  признателност, за  жал и обич, за  жлъч и радост!  И ето на, пак посърнаха вейките на дърветата в родния ти край, пак ронят дребни жълти сълзи, мъглите  отново спускат траурни воали над предпланината,  но балконът  остана  отворен!  Поклон пред  творчеството и дущата ти!

На снимките: Васил Попов; в музейната сбирка  в Миндя, посветена на живота и творчеството му; пред родната къща на Васил Попов заедно с брат му Любомир.

Светла Андреева

 

Светла Андреева (Светлоблагина Андреева Ванева) е родена  през 1955 в Костенец, но никога не  е  ходила там. Живее и работи във Велико Търново. Двадесет и пет години е била журналист в различни медии – преса, радио, телевизия.  През последните години е инспектор в Пробационна  служба.  

Започва да пише проза още като студентка във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, където завършва специалност „Българска филология”. Нейни разкази са публикувани в множество вестници и списания за литература. Има преведени творби на чешки, полски и руски език. Автор е на книгите „Телевизор и канарче” – разкази, изд. „Народна младеж” (1984), „От дявола родени” – разкази, изд. „ПАН-ВТ” (2000), „Козите на Джим” – роман, изд. „Астарта” (2007), „Хляб за грешници” – роман, изд. „Фабер” (2013).

Магията

  От Светла Андреева

        Денят  още не  бе преполовил – горещ юлски ден, чисто синьо небе, ярко слънце, дребно колкото джанка, още неузряла.Селото спеше следобеден сън, дори куче не пролайваше.То и кучета вече нямаше, защото и хора нямаше.Десетгодишният Стелиян, за чието име бе взета първата сричка от името на дядо му Стефан,  седеше на сянка под  стряхата.Краката му ритаха нервно по каменните плочи, с които бе застлана пътеката край къщи.Отпред  виждаше кръглото тяло на кладенеца, от чиято паст излизаха тънките тръби на помпата, с която дядо му поливаше градината.Градината…Дали да не се шмугне в гъстата й прохладна зеленина, да види дали малините не са узрели, или пък да зобне от цариградското грозде –  елипсовидни зърна, раирани, с лек мъх и особен вкус? Ами, не му ходеше до градината…

        Стелиян свърна поглед към плочите пред кладенеца, над него висеше геранилото, на чийто край бе окачена кофата – сега тя сигурно бе застопорена във водата, а в нея изстиваше голяма кръгла диня – за вечеря. При мисълта за динята устата му се наляха,  но знаеше, че щяха да „заколят” динята чак за вечеря.А до вечеря имаше време – много, много време.Какво ли правеха сега приятелите му в града? Никой от тях нямаше село, никого от тях не пращаха през лятото при баба и дядо, само родителите на Стелиян държаха синът им да прекара един месец – тук, в забутаното малко селце, в което не бяха останали хора, само баби и дядовци, макар че и те бяха хора.Но деца нямаше –нямаше с кого да рита топка на игрището край пътя, в чийто край се белееше пистата на отдавна изоставеното летище за селскостопански самолети, вече тревясало и с изронена настилка.Край него бавно се клатеха едри сивобели гъски, пощипваха трева и тихо си говореха.Пък и да имаше деца, кого ли познаваше?Бяха все такива, изпратени като него от града.Сигурно защото родителите им нямаха пари да ги заведат на море….

Продължи четенето… →