Категория Архиви: Ивелин Любенов

Не всичко е любов

Из бележките на Ивелин Любенов

Никога не съм твърдял, че „не всичко е любов”, обаче вече мисля да хвана да почна да го твърдя, щото не е като да няма никакъв резон, ако ме разбирате от пръв път?

Отидохме на рожден ден на бившето й гадже. Тя много държеше настоящите да одобряват бившите, щото и те са бъдещи бивши, а самите бивши да поддържат приятелски отношения помежду си и известна здравословна конкуренция и да се надяват, че са потенциални бъдещи. Това си е нейна стратегия, не че я разбирам напълно. Напомня ми онова бъдеще време в миналото, дето все не мога да го зацепя, аз, дето.. айде да не казвам, па камо ли вие или моята по-оскъдно капираща (итал. Схващаща) Гертруде.
Вън на паркинга някакъв най-любезно ме помоли:
– Бихте ли препаркирал, че сте заели две паркоместа
Аз съм много вежлив и спокоен. Или по-точно с течение на времето се успокоих, откакто бизнесът ми толкова си потръгна сам, че изобщо не се налага моята намеса. По цял ден с Гертруде си разменяхме любезности, а ако ни доскучаеше, почвахме да си разказваме стари вицове (старите са с по-дълбок хумор, не са толкова лесносмилаеми, разбирате ли, ако сте забелязали)
– Ама, разбира се, прав сте, извинявам се, любезни Господине, много сте любезен, благодаря Ви! – ведро отговорих аз и си врътнах ключовете на пръстчето
– Щото не е фер все пак, нали, ако ме разбирате – продължи да важничи Господинът
– Разбира се, че ви разбирам, говорите ясно и разбираемо – усмихвах се аз
– Да, разбрах Ви! – контрира той – Щото най- не обичам да правя забележки на хора, дето не разбират от забележки
– Аз не бях забелязал, впрочем, че това е, забележи, разделителна, да я наречем, линия, та, затова, извинете, ей сега ще я преместя – и наистина щях да преместя колата одмах, разбираш ли
– Това е архитектурен дизайнер – похвали се моето гадже с мен и се опита да ме хване под мишница – много разбира от паркинги, рампи и цялостна вертикална планировка
– Да, разбирам, което не го прави по-малко куц в паркирането – сопна се раздразнено господинът
– Но той не е куц… – изненадано парира Гертруде и бюстът й видимо се изду от изненадващата доза напрежение
– Така де, сакат исках да кажа, ако ме разбирате – продължаваше да повишава децибелите онзи и сякаш да търси стълкновение
– Ама, не ме разбрахте, явно! Не е инвалид просто, редовен си е, разбирате ли – опитваше се да ме защитава вярната ми спътница Гертруде, без да се усети, че онзи точно от такива скандали си подхранва накърненото самочувствие
– Ама разберете бе хора – настояваше той – всички се инвалидизираме. Жените не толкова, че природата ви пази, но мъжете са амортизирани още на 40
– Ма той е на 30! – тропна Гери с краче – Няма и толко! (Шшшшт, бях на 33, но й бях излязъл с номер, че съм на 28, да й галя егото)
– Още по-зле! Гледай кво нещо, значи, иди и разбери! Природата не прощава никому. Тцъ-тцъ – извърна се той невярващо и тръгна да се прибира в кабинката си. Аз още се колебаех дали да се ядосам, но Гери, кой знае защо, го изгледа победоносно и ме хвана над китката
– Момент! Може ли да влезем все пак, разбираш ли? – малко надменно понечи да тръгне тя към бариерата. Къщата беше в дъното на двора, потънала в пинии и обляна в светлините на елитарното художествено осветление. А защо такава спретната къщурка, аз очаквах, честно казано, някой по-гъзарски замък, и се бях барнал в изискан старомоден костюм, с папионка на кръстосани рапири.
– Ако сте за партито, да, би могло, евентуално – поспря се видимо изненадан от настоятелността ни разсилният – въпреки че, ако питате мен, не ви препоръчвам да настоявате да влизате непоканени.
– Е, как така, непоканени, Гери! – издразних се аз – Излъга ли ме, че си канена?
– Ние сме канени от самия Хер Гутман, – натърти Гертруде и заплашително си извади мобилния – мож да му позвъним заедно, ако се налага. На бас, че ме е канил, аз да не съм някоя парясница, да ходя неканена! И искаше лично да се запознае с Хер Либхер, негова милост, който, освен че ми е временен спътник, е и, поне засега, даровит дизайнер с международен размах.
– И с куп още недоразвити потенции – допълних я аз досежно себе си
– Май не се разбираме, уважаеми – въздъхна тежко служителят – на хохдойч (литературен немски, а не на трудноразбираем диалект, както повечето) ви говоря, Хер Гутман има частно парти именно с покани и моля, без да се лъжем на дребно и да се докачаме на потенциал
– Е, добре де, ние сме поканени, то е ясно, и с официална покана, хартиена, печатна, така де, принтирана, и мисля, че е в чантата, разберете… – ровеше Гертруде из фамозната си чанта, която й бях закупил още на миналия Свети Валентин, (колко бързо лети времето!) – и ми правеше знаци да не се нервирам
– Не ви разбирам, съжалявам, Хер Гутман има рожден ден, може би от последните… Не е юбилей, но все пак, малко такт….
– Ами дааа, – Гертруде усети, че насреща си има лек противник – за рождения ден сме, ако не сте разбрал, и носим подарък, е, малко е миниатюрен, не ме карайте да ровя из чантата точно сега, но е много изискан и е сравнително скъп, бих казала, дори за милионер – и Гертруде победоносно извади подаръка
– Мултимилионер! – натърти икономът – Хер Гутман има активи от порядъка на стотици милиони дойче марки, както наследени, така и придобити в собственото кариерно развитие
– Аз за него не говоря! Прекрасно знам как се въртят милиони! Но, – Гери посочи към мен – той е млад милионер, не чак толкова опитен и дотам схватлив, затова и малко трудно се нави да купим толкова скъп подарък за моя скъп Фриц! Нали, Шатц!
– Рожден ден, казвам, – видимо се разсърди Икономът, при все че с очите си видя собственоръчно подписаната от бившия на моята покана – само с бивши гаджета… – и икономът разпери ръце
– Кой, той ли? Ма ние разбрахме идеята, разбрахме, не помня как разбрахме, но знаем, знаем, няма страшно, има виц в цялата идея, чували сме за такива идеи, идейно си е, нали шатц, аз затова те поканих и теб, да оцениш идеята
Аз не знам как бихме се забавлявали в компанията на двайсет-трийсет бивши, особено, след като някои сме и баджанаци, при все че тук не използват думата баджанак, ами си викат роднини. Но ако сме кръстосани роднини, това си е чисто кръвосмешение, а аз не обичам особено кръстоските, щото все някой накрая дава фира. Може да е последният, като мен, а може и да е някой, който най-малко е заслужил, пак като мен
– Ми как искате да се разберем? Господинът – и той кимна с брадичка към мен – да не е дегизирана дама?
– Кой? Иво? Иво си е Иво, що да се дигизира, той не е от ъндърграунда, аз не мога да ви разбера, той е от Камарата на архитектурните дизайнери на Обербайерн, Либхер, архитект Либхер, с диплом от престижен български университет
– Е, аз пък не мога да го разбера кво иска – шепнех й аз – опитай се ти да го разбереш! Нали си му бивша, все някак би трябвало да сте се разбирали
– На тоя ли бе? – опули очи тя – не го ли виждаш какъв е пуяк
– Не, бе, шатц (нем. – съкровище), на оня, на дъртия инвалид, как беше, Финк
– Не е Финк, а Фриц
Уж шепнехме, но оня ни чул и държеше да натърти:
– Хер Гутман не е Финк, Фриц е
– И аз това викам, – реши да вземе инициативата Гери – затова, ако може, се отместете вече или ни пропуснете. Хер Либхер е с мен и влиза с мен, макар и да е хер! Тук не пише изрично женско парти – И тя отново размаха разпечатката на поканата
– Клекни бе Гери, мини под тая пуста рампа, егати, да не е берлинска стена
– Да му клекна, на този! – Гери имаше достойнство и държеше да влезе като изискана дама през парадния вход, ако не и да бъде посрещната с фанфари
– Госпожо ще се повторя, последно, това е парти, първо, първо по рода си, казвам, и надявам се не последно, е за бившите му гаджета, капиши? Мадами, секси, яки, натокани, разголофендрени. Умни, успешни, бизнес лейдис… Съжалявам, уважаеми Либхер!
– Хер не знам кой си – намесих се авторитетно аз, щото мисля, че го разбрах накъде бие – Извинете, моля ви се, нима достойната ми спътница не е достатъчно разголо.. – и кимнах с глава към обидно огромното й деколте
– Даааа, – сведущо кимна на свой ред Портиерът, а във взора му прочетох тъга – не съм казал такова нещо, моля ви, в никакъв случай, разголо… си е, Госпожо, много приятно за окото сте си се раазголо…, блазе му на Хер Иво, но не сте, вие не сте … не е, тя е е… – почна да заеква той
– Руса съм – троснато отвърна моята и му показа подлакътник – на, виж, леко набождат, да, загледай се, то си личи
– Признавам, – учудено каза любезният Господин – добра епилация, но не сте, ако сте, извинете, но смятам, че не сте…. нали ме разбирате…!
– Кой, аз? – разбра го тя и се ядоса – Не съм му бивша?
– Кой, тя? – това вече ме ядоса. Не стига, че идвах по принуда при бившия й, ами трябваше и да търпя съмненията му
– Добре де, може да е съгрешавал всякак, ма по-отдавна, сега му знам вкуса, различен е – – изстреля отривисто като бундесвер-офицер фарфаронът
– Ба, различен е – обиди се тя окончателно – Цицоман си беше и цицоман ще си остане до гроб. И тоя е същият – посочи ме тя
– Боя се, че не се разбираме, при все че измествате темата. Хер Гутман харесва колоездачки и полоездачки, с малки, стегнати бюстове, както се разбира от последните му завоевания, в това число не влизат изключенията, но там не става дума за любов, ако ме разбирате, щото то не всичко е любов на днешно време
– Хахаххаха – избухнахме спонтанно в смях ние – това е абсурд. Тук има някакъв скеч, някаква уловка…
– Съвсем не – почеса се Господинът – намирам дамата ви за твърде привлекателна, Господине, при това и предизвикателна, но това не съответства на профила на бившите на Хер Гутман, освен ако не си покажете ….
– Ма не я ли видяхте, разбираш ли, тя покана бе господине, ти не му я показа ясно преди малко, бе, Гери – не се стърпях аз – докажи му, че си му била гадже, знам ли там колко, месец ли си била, година ли, знам ли
– Не, не казвам, че не сте му била, да не ме разберете погрешно – опитваше се да смекчи тона Господинът – вероятно сте му била. Поне до доказване на противното. Не съм упълномощен да питам коя колко – месец, два, три, рекорд, негова воля
– Е кво тогава – действително не разбираше Гери, както в онзи момент междувпрочем, дори и аз – Тогава кво?
– Е кво тогава – рекох и аз, но като мълния ми просветна, че вероятно Икономът е забелязал, че Гертруде не е достатъчно, за да не кажем никак… ей, дявол да го вземе, набито око има този дъртофелник., И е деликатен, не й го казва в очите
– Господа, разберете се помежду си, – обърна ни гол гърб Гери – аз вече звъня, ето, звъня, вдига ми, мисля, че няма проблем. Ало, Фриц…
– Тъпичко ти е гаджето, пич – изстреля Онзи – Фриц никога не си е падал по такива! А теб не са те канили!
Не че не ща да те пусна, ма кво ще правиш в оня кокошарник вътре със силиконови гърли
– Разбрах ви, веднага разбрах за какво иде реч – благодарно му прошушнах аз – И аз бях против, впрочем, да идваме на такива мероприятия, но късно реагирах
И наистина беше късно, щот се зададе Финк, пардон Фриц, дъртия мултимилионер, под ръка с две бивши руси красавици, запазили до известна степен някаква част от някогашния си чар и весело ни подвикна:
– Ама влизайте, бе, хора! Нали не съм пропуснал да те поканя, Гретхен! – цунка той моята целеотдадена Гертруде – това ли е настоящият приятел? Приятно ми е, чувал съм за вас, много разчупена архитектура сте направил на многоетажния паркинг. Когато успея, винаги паркирам там. До покрива трудно въртя по рампите, имам световъртеж, шемет един вид, но подземните нива ги преодолявам криво-ляво. Първоначално се чудех защо сте насадили там колоните, но вече им свикнах, пък и не ходя толкова често, де. Добре сте ми дошли
– Хело, хело – чуруликаха и бившите гърлфрендки на бившия френд на моята настояща
– Хер Гутман – намеси се авторитетно икономът – разбрах молбата Ви да не допускам нул ахт фуфцен (нем. – 0815, т.е. с нищо незапомнящо се, скучновато), затова ги задържах
– Хо-хо – хихикаха коконите – и подрусваха закачливо онова, що беше преляло над квадратните им баварски деколтета
– Нул ахт фуфцен? – изпищя на фалцет Гертруде – разбра ли сега – със зловещо изражение се обърна тя към мене – намерила съм си нул ахт фуфцен! Или само нул?! Реагирай му!
– Не съм те намирал никъде – подразних й се аз – ти ме намери по обява в сайт за запознанства
– Там пишеше ли, че търся нул ахт фюнфцеен или кръгла нул? Или то си е по дифолт?
– Не се карайте на партито, хора – весело ни подканяше Фриц – аз съм имал всякакви гаджета, разбира се, дори и нул ахт фуфцен, това не може да се избегне
– Именно – потвърдих и аз
– Трябваше да се костюмирам като нул ахт фюнфцен ли? – още се ядосваше Гертруд – пише ли го в поканата, а, пише ли, че е маскен бал, а? Къде е оригиналната версия на поканата? А, шъ въ.. р’зираш ли!
– Спокойно, шатц, – авторитетно се опитвах да внеса архитектурен порядък аз – господин икономът се шегува неуместно, нали, Господине и е уволнен предполагам, нали, уважаеми Господин Гутман
– Ееее, по-ларж, моля, парти тайм е – се смееше Фриц – хората се шегуват с всичко. Готина е, нали? – намигна Фриц на дъртите си шафрантии, визирайки Гери
– Хи-хи – буботеха те и дори я сочеха някак неособено неприлично с пръст, сякаш току-що леко са попрекалили с подпийването
– Заслужавам ли аз нул ахт фуфцен? – недоумяваше тя – Или може би, ах, Боже мой, самата аз съм… Разбирате ли?!
– Коя година бяхме с теб? – закачливо я питаше Фриц, като я подкара пред себе си, а тя весело извръщаше глава зад рамо и ехидно стрелкаше другите бивши с поглед – Не се сърди, но съм забравил, разбираш ли, щото годините летят, разбирате ли?
Ние двамата с иконома вървяхме отзад по красивата алея и аз злобно процедих през зъби:
– Тъпанар!
– Ти си тъпанар – рече той – щом си й се вързал!
– Тя не е тъпа!
– О да бе, хич!
– Не може, разбираш ли, да съдиш хората от един повърхностен пръв поглед
– Не казвам това, разбираш ли – прокашля се той – Но през далечната 2001 година…
– Баджанаци ли сме? – бързо зацепих аз
– Опасявам се, че има резон в съмнението Ви
Признавам, че за малко не ми се подкосиха краката, но се хванах за сламка:
– Но тя не Ви позна?
– Кой, Хилдегард ли?
– Гери, Гертруде е тя, не Хилдегард?
– Хилдерард ли е Гертруде?
– Не, Гертруде си е Гертруде! Както аз съм Иво, анадън му? А ти кой си, впрочем, да се разберем?
– Франк съм аз! Франк. Но не съм франк (игра на думи, франк е народност), баварец съм си. А и франк не съм (франк – френска парична единица)
– Ето, видаш ли. А аз съм лев! Лъв! Булгар! Полов атлет!
– Няма начин, разбитам те, при тази нимфоманка… – съчувствено ме потупа той по гърба
– Кой, Гери ли, Гертруде е божа кравичка, разбираш ли! Аз кви бивши съм имал….
– Ама кви? Баварки ли или българки?
– Е, кво значение, всякакви, даже и баварски българки
– Ооо, да, знаем ги тях, ма те не са ли български циганки?
– Айде сега, ще се обиждаме ли, все едно аз да кажа, че Господарят ти прави парти за дегизирани баварски циганки!
– Унгарски, това са оригинални унгарски циганки, какъвто е и той!
– Не е ли евреин?
– Нееее! А Ваша милост?
– Аз? Нали ти казах, че съм булгар, бе!
– Е булгар какви са в крайна сметка?
– Еба ли го, Велики са и това си е!

Партито мина в много спокойна и дружеска атмосфера и всички момичета много се забавляваха. Ние бяхме само тримата баджанаци, други не се вяснаха, разбираш ли, не че нямаме такива, но Портиерът нали пусна бариерата и спря да пуска… И Гери твърди, поне от миналия Свети Валентин, че е спряла да пуска, и аз се правя, че й вярвам, а всъщност, ако ме разбирате правилно, не ми дреме, щото тя е просто момиче, от обява, не е някоя еврейска аристократка да речеш, или да е като бившата ми официална съпруга, която беше, Бог да я прости, както скромно съм отбелязвал мимоходом, двойно „Фон” (фон и по баща и по първи съпруг), а и няма чувство за хумор или поне не разбира моя. А заслужава ли си да се опитваш да си приспособяваш вродените чувства спрямо някакво чуждо телО, та било то и на бивша знаменитост и парти-стар!
Мене всички на това пусто парти, разбира се, ме одобриха безусловно, едно щото съм млад, убав и умен милионер, друго щото, поне вие би трябвало да ме разберете, съм булгарский лев, лъв същий!
И тия три дни яли, пили и се веселили, (на нас ни доскуча почти веднага) и тоя се прави на Крез! Аз когато, ако, правя фирмено парти, откарваме поне по една седмица, ако не и повече, бетер циганска сватба у Солипиново! Това разбирам аз под купон! Щото то или се прави тихичко любов или се дъдне по цели недели да огърмиш нахията! Да, не всичко е любов. Любовта е кът и аз си я пазя и ще си я пазя до последно за сетния си земен миг, няма да си я пилея по сайтовете за запознанства и фейсбук, я!
Хилдегард, ква е па тая Хилдегард, разбираш ли, не беше ли някаква светица!? Сега пък кво е искал да ми каже тоя, ей, Богу, не зацепвам!
…. (Може да се чете дотук) ….
Държа да внеса един нюанс в повествованието, като за финал, и да ви споделя размишленията си, че хората не се делят на схватливи и тъпи, бедни и богати духом и джобом, и т.н. и т.н., а чисто и просто на повече или по-малко реализирали потенциала си, щото всички имат потенциал. Лошото е, че тия с малкия потенциал го реализират напълно, че и отгоре, а ние с големия, все се мъчим и накрая все излиза, че сме непрокопсаници. Което, сами разбирате, че няма как да е така.
А всъщност за коя любов говорехме, щото според древните гърци, които вероятно са го копи-пейстнали от булгар, има 7 вида любов, да не ги изброявам всичките. Аз, който съм ги реализирал, мога вече доста по-категорично да твърдя, че не всичко е любов! … Да довърша ли? Има и подаяния! Но кой би желал да живее от подаяния?! Освен от подаянията на Всевишния. Но за тях трябва да отдадете безусловна любов, каквато, разбира се, не притежавате. Трудно ще ме разберете, щото смесвам различни първоизточници, измежду бившите и настоящите ми гурута, но, надявам се все пак частично да ме разберете, та да постигнете частична житейска удовлетвореност. То пълно щастие няма. Ако си реализираш напълно потенциала, пак казвам, се обръща пясъчния часовник и ставаш празен като кимвал, що дрънка! Ма айде вие като напреднете с КПД-то, може да се обадите и да ви направим пътна карта по хюмън дизайн, както казва голямата наука на Оня Университет.
Безплатно, бе! Не ви ща пукнатите франкове!
* Обявата на Гертруде още си стои в оня сайт за запознанства, пропуснали са да я махнат. Но, виж, аз, ако взема да махна Гери, разбираш ли, то тогава тя, обявата имам предвид, пак ще придобие актуалност. Забелязвате ли ква въртележка? На това ли му викат кръговрат? Оставям ви, че си има и друга работа, на вас ви дай вечно парти! Е, нема! То има, де, ама само във вечните ловни полета! А вие не сте за там, ако ме разбирате! Ба, разбирате вие!

 

ПОЛЕТЪТ НА СИУКСА

 

Из блежките на Ивелин Любенов

Двата автобуса пърпореха на място, един до друг. Навън беше студено, бръснеше ноемврийски вятър и не ми се излизаше. Не обичам КПП Калотина, и тогава, като и сега. Леко дръпнах перденцето и погледнах към прозорците на другия автобус, делеше ни един метър. И веднага го разпознах. Един мой приятел от детинство, Сиукса. Не бях го виждал поне двайсет години, ако не и повече. Махах, опитах се да му привлека вниманието, но той зяпаше напред в една точка и не ме забелязваше…

-А! – по едно време ме фиксира той и се удари силно в челото
– Еееее! – засмях се аз – най-после ме видя! Тука гледай, тука! – и си насочих показалците към очите
– Оооо – разпери той ръце. Един вид: Къде си бееее, момче!
Аз му помахах във въздуха, че не сме се виждали цяла вечност. Той също разпери пръсти. Явно ме питаше: Накъде?
Направих му знак: Натам. Ма то е ясно, посоката ни е само една: Напред! Ма му кимнах само два пъти, да разбере, че не отивам далече.
Той си тури пръст над устата. Хитлер. Германия. Демек в Германия ли отивам
– Не – поклатих глава аз и изобразих с ръце валс. Австрия
– За кво? – и той направи знак сякаш чукаше с чук – Дюлгерин ли съм?
– Е, не баш – турих пръсти на рамо, като нашивка – Шефче съм
– Аааа – завъртя дяволито глава той – тарикат. Добре ли плащат? – И разтри пръсти
– Горе-долу, – посочих му аз – но завъртях длани и отдолу, и отгоре, демек няма нищо сигурно, винаги може да те излъжат.
Той помаха с ръка: Нищо, нищо, и това е нещо все пак!
– А ти – попитах аз – накъде си?
Той ме разбра и тръсна с ръка: Туу, язък, не сме в една посока. И ми посочи, че той е много по-далече
Размърдах пръсти до ушите си. Бакенбарди. Сноб. Англия?
– Не – отрече той – Чакай! И си тури показалците на главата, сочейки към мен. Рога. Бик. Тореадор. Испания? Познах ли?
– Да, ама и отвъд – направи той знак
– Че кво е там, Португалия, океана, как да разбера…
– Момент – направи знак той и си посочи носа и после някаква лепенка на стъклото на автобуса. Не зацепвах. Тцъ
Той почна да показва всякакви неща. Кое ли им е общото? Аааа, цветът да не е ? Зелено. Посочих му зеления ми шал. Това ли? Да, потвърди той и пак посочи носа си. Ахаааа, Злени нос, острови Кабо Верде в Атлантическия океан. И аз се плеснах по челото
– Кво ще правиш па там – направих възможно най-недоумяващата ми физиономия – Банани ли ще береш? – и му сочех, сякаш късам нещо във въздуха.
– Хахах – засмя се той и направи с пръсти две кръгчета и ги завъртя пред очите си. Явно някакъв уред. Микроскоп, бинокъл… Ама дали е така!
Той начерта във въздуха една отвесна линия. Аха, лата. Лата и теодолит. Землемер. Геодезист. Би трябвало да е учил във ВИАС тогава. Ама защо не сме се засекли, нали сме набори?
След кратичка пауза поднових пантомимата с безсмислен въпрос.
– Ти – и го посочих с пръст – иначе как си, как е хавата, сякаш човек можеше да бяга от хубавото
Той вкара среден пръст в другата си ръка. Демек шибан живот
– Ожени ли се – завъртях аз невидима халка на пръста си
Той раздразнено изборази голям Хикс във въздуха. Приключена тема, зачеркната.
Аз полюшнах ръце. Имам бебе
– Йес – вдига той палец за поздрав
– И едно по-голямо имам, ей толкоз – и му посочих горе-долу колко е високо едно шестгодишно момченце
– Две – учудено показа той два пръста и повдигна само едната вежда – после посочи с две ръце около врата си. Сигурно, че ми е широко около врата или че ми е дебел врата, затова съм си позволил две.
– Дебел ми е, щото съм чел много – и му показах как чета – Отличник!
– Неееее – покалати глава той – и изобрази с пръст спусък – Щото си бандюга, няма кой да излъжеш (Иначе кой нормален има по две деца)
– Ей – присетих се аз – и му посочих назад и под очите си, сякаш бърша сълзи. Един вид няма ли да ти е мъчно за България
Той ококори очи и заблъска с юмруци по стъклото. Луд ли съм?! За тази преизподня?!
Докато аз знаех, че ще се върна и осъзнах, че всъщност сега се разделяме завинаги със Сиукса.
Хванах се за гърлото:
– Сиукс, стегна ме гърлото. Ще ми е мъчно за тебе!
– Таратанци – кимна той и направи знак как размахва свободен криле
– При ангелите ли отлиташ – посочих към небето, с малко дебелашка шега. Но съжалих, щото видях, че са му се насълзили очите и усетих, че и моите парят.
– Ееееех, Сиукс… – и му направих знак как цакам на карти, да го разведря малко – Спомняш ли си едно време колко бой съм те бил на белот
– Аха! – потвърди той и се ухили – ама щото много лъжеше. Мошенник
– А помниш ли, как се бихме с тебе за оная Милена? – това беше лесно за припомняне: юмрук в ченето и цунка с устата
– Абе, мани я тази скочубра – махна той пренебрежително. И ми показа, че тя се е чукала наред…
Не се сещах за някакви други общи спомени и не знаех какво друго да го питам…
Изпънах пръсти до слепоочието, сякаш козирувам:
– Абе, Сиуки, ти казарма ходил ли си?
– Да!
– Значи си се клел в Родината, бе – показах как се целува знаме
– Наа! – и ми показа среден пръст той – Ама тя ни го вкара четвъртит (Но няма да ви описвам как ми го обясни)
– Сиукс, дръж се – стиснах юмрук като интербригадист в Испания – Венсеремос (Ще победим)
Той се прекръсти: С Божията помощ
– Сиуки, бе, много мой човек си – се умилих аз и ударих длани една в друга
Той вдигна палец: И ти си пич – Евалларка! – И даже ми направи темане

Автобусът отвори врати, нахлу студен въздух, влезе митничар с куче. Кучето се шмугна навътре, заскимтя, сигурно му замириса на русенско варено и се изниза. Митничарят обмени някакви пакети с шофьора и ни кимна за довиждане
– Сиуки – исках да помахам аз на моя приятел, но той беше дръпнал пердето
Може би не искаше да виждам, че му капят сълзи. Или може би някой му е направил забележка, че пречи.
Ако се покаже, ще го питам: Ходиш ли още по мачове. И ще му го обясня, като му покажа как се чоплят семки. Може сега и там да ходи, ако му липсват всякакви други забавления. Въпреки че, ако е геодезист, сигурно е станал интелигентен мъж и едва ли си губи времето с мачове, ама кой знае. Карай. Все някога може да пием с него по едно пиене…
Автобусът потегли. Аз се обърнах рязко и видях, че той ми маха с всичка сила, като откачен. И аз понечих да му помахам, но вече бяхме отминали и навлязохме в ничията земя между България и Сърбия.
Радиото превключи на югославски турбо-фолк. Отдясно ни оставаха баирите Три уши, дето моя прапрадедо и на Сиука прапрадедото са били сърбите…

Аз съм си тук, ходя на пазар в Сърбия за зарзават, че ние такъв вече не произвеждаме. Минавам през КПП-то, с половината митничари се познаваме лично от разни разпивки. Е, тях ги разместват, де, но общата ни далавера не спира. Толкова си е хубаво тука, че ми иде да тегля една майна на Сиукса, за когото понякога се сещам, като видя автобус с индиански роми, тръгнал нататъка…
Зелени нос е бил някога междинна спирка на търговците на роби, но сега е независима република с много демократично управление и е притегателна точка за свободолюбиви хора и творчески натури, каквито, ако се замислите, и ние с вас бихме могли да сме, ако не си бяхме избрали да сме доволни прасета в собствената си кочинка. Айде за вас да не правя прибързани заключения де, може да сте друг животински вид. А може и да не сме от тука и да сме за малко. Че то колко е един човешки живот? Докато мигнеш и си станал на русенско варено.
А ония дяволи, Дедал и Икар, нали и те са се разпльокали на Земята, след свободен полет, като им се разтопил восъка на крилете. Аман от непрокопсали архитектони, като тези двоицата

Продължи четенето… →

Константи обскури

 

Бай Марин стана по изключение късно, щото цяла заран се бил въртял в кревата в своята камера обскура (тъмна стаичка), измъчван от тежък казус, но нямаше с кого, освен с мен, да сподели терзанията си, камо ли да поиска съвет. Не че немаше и други апапи из махалата, ама те, извън лакърдиите за лов и риболов, коли трета и жени н’ам коя ръка, други теми трудно асимилираха. Те иначе можеха да си ги предъвкват, де, колкото да разтягат протяжното времето, ма така некой да ти даде акъл, тцъ, хич ги немаше.
– Нема кво и да им се сърдя – разсъждаваше на глас Марин, докато джвакахме жежки мекици в кухнята им – това са хора без устои. А нямаш ли устои, нищо немаш – и се катурваш право у урвата.
– Това е верно, темелите поддържат къщата – обади се жена му, която всяка неделя ни пържи мекици и е строителна техничка – а ти, ако не съм яс, да те крепа, досега да си затънал у блатото, а може даже и да си се нагълтал с вода.
– Мене ме крепи жената едно, – потвърди бай Марин – премиерът, че е наш човек, народен, две и Началника – Господ, той често най-добре знае с кой как да се разпореди, три. Това е всичко и друго нема. А и да има, яс не съм го усетил.

Продължи четенето… →

Роден на 14 февруари

Из бележките на Ивелин Любенов

Голема проклетия е да си роден на 14 февруари, хич не ща и да си отварям устата.

Докторите в родилното били запразнили вече Зарезан и забравили за майка ми, как съм изскочил – един Господ знае. И айде, изскочил съм – изскочил, ма една акушерка да вземе да ме тури на отворен прозорец, как изобщо съм оцелял, няма никакво научно обяснение. Единственото неминуемо следствие е, че и до ден днешен съм много зиморничав. И най-малкото течение го усещам, схваща ми се врата и мозъкът ми отказва да функционира. А това ми е създавало доста проблеми през годините. Така например и да искам, аз северно от 42-рия паралел не мога да емигрирам, студено ми е. Затова, когато все пак реших да емигрирам, щото тук останаха само инвалидите и най-големите ахмаци, поех на юг и стигнах до нулевия паралел. Ей, може да е юг, може да е жега, ама си духа, мамка му и прасе и това си е. Даже още по-зле – че едва даяниш в жегата и като те близне коварно един леко по-малко жежък ветрец, значи студена пот те избива. Не е живот това.

Другата неприятност е, че не умея да пия. Виното ме отвращава, може би винените пари от устата на неонатолога или някоя винарка в отделението ми е разказала играта. Ама ти разбираш ли, че имам органична непоносимост към виното и спиртните напитки, усещам всеки микрограм алкохол.

И един приятел ни вика: „Абе знаеш ли, че такъв човек ни трябва, – вика – за енолог! Ти си подходящ, щот улавяш дори и недоловимото…“

И ме назначиха в една изба. Като казвам изба – модерна дупка, няма миризми, няма плъхове, няма хлебарки. Чиста работа, европейска, постоянна температура, постоянна влажност на въздуха, рахат и релакс… И най-важното – никакво течение. Нищо не се отваря и затваря, освен когато се товари за износ, но аз тогава съм в съседното помещение, при ликьорите.

Моят приятел е много доволен, вика: „Куче-зомби да бяхме турили, и то щеше да излочи поне една чинийка винце с надробена попара, а ти, вика от една капка ще хвърлиш топа.“

Ма аз кво да правя, мигар си го па сакам?

Да ви кажа – добри пари се изкарват под земята, стига да има къде да ги харчиш горе. А аз не мога – в магазини не влизам – там, хич да не си алергичен, комбинацията от толкова фалшиви химикали, може да ти отвинти вестибуларния апарат. В ресторант да не говорим – та аз още от 200 метра разпознавам колко пъти е пържено с олиото им и с какъв препарат е мит фритюрника им и даже кога е мит за последно. Може да ви е смешно, но един път така и бас спечелих, викам: „От 14 февруари 2000 година грилът не е стърган!“. А приятелите ми се хилят – ама, както се оказа, прав съм бил, че и отгоре, ам да мълча, че не е някоя безизвестна верига…

Същите тия приятели не ме оставят изобщо на спокойствие. „Възползвай се, – сръчкват ме те – че си роден на такъв виден празник и стани сърцеразбивач. Гледаш ли – вика – колко розови сърчица висят по кукичките и ти отправят безмълвен зов за любов?“ А те изобщо не предполагат какъв любовчия съм, мога да ги скрия в малкия ми джоб! Само че пак с една особеност – никога не се събличам, както съм увит като пашкул, така и осъществявам всички дейности, не само тази. Ама ще ме попитате как си намирам партньорки ли? Не е това, което си мислите. И втората ви мисъл е грешна. И третият път не познахте.

Мога да ви разкажа, но само до определена степен, щото съм положил обет за мълчание.

И така, мнозина от вас са се срещали с „Теорията за кухата Земя“ и не са й обърнали никакво внимание или даже преднамерено са я игнорирали. И са сгрешили. Аз доказателства няма да ви привеждам, само ще ви кажа, че цивилизацията, която е от опакото, е несравнимо по-цветуща от нашата. Примерно там няма два лагера (и двата лоши) – там всичко е едно – едно вътрешно Слънце, един Океан, един Бог, един Райх, един Щурмфюрер, ако изобщо сте в час с терминологията. Ако не сте, съжалявам, вероятно сте от по-низшата раса, за която ви предупредих, че не биваше да упоменавам. Но все пак, за малцината светнати ще кажа, че и жените им са на друго еволюционно стъпало. И именно с тях осъществявам сношения, каквито не сте си представяли и в най-романтичните си сънища. Но за това – ще ви разправям на друг Свети Валентин, сега не ми е до самохвалство.

Знам, знам, какво ще ме питате, аз ли слизам при тях – в Рая или те се качват при мен. Абе те и така се избиват за мен, а сляза ли долу – ще ме разкъсат в разюздания си екстаз, както менадите са разкъсали Дионис. А проблемът ми е, че все по-малко неща ме свързват с тук и ми иде да вляза в един тунел към подземното царство и да не се вясна повече отсам. Страх ме е само, че може да духа в тунела. Ето това е единственото, което засега ме възпира. Щото знаете, учили сте, като от оня край е отворен излазът, какво завихряне става във фунията. Виж, ако има начин да ме телепортират, изобщо няма да се замислям. То начин не може да няма, ама при мене, разбираш ли, не долита някоя инженерка на летящата си чиния, ами се влачат само разни шантонерки, щото ви е ясно, че те държат тунелите и магистралите към мира сего.

А аз мога ли да разчитам, че тия няма да объркат някой лост и да ме телепортират в някое гадно място – на вечен плач и скърцане със зъби. Та малко ли ми е по нашенско?

 

Е, предната нощ имах гостенка. „Ти, – вика – като не изпълзяваш от това мазе, имаш ли поглед върху събитията, имаш ли визия за бъдещето, искаш ли да надзърнеш в някое потайно кътче?“ Викам си на акъла: „Аз толкова се пазя от събитията, à вкарай ми ги зорлем в оазиса.“ Тя разправя: „Чакай, – вика – ще ти дам през ей тоз кристал – вика – да надзърнеш – вика – в далееечното бъдеще“

Що ми трябваше ли?! Амче аз га го вѝдях туй бъдаще и осъзнах колко съм щастлиФТ, задет’ съм роден в настоящето, бе! Дни честити, славно време! И на вас ви казвам, радуйте ся и веселите ся и празнувайте всичко наред, чада мои, щото… туу, и тук нямам право да издавам. Абе, носите си новите дрехи с две думи, който ги има, а който няма – да грабва от Second hаnd-a или от контейнера и хич да не придиря, щот ще съжалява, дет не ме е послушал.

А един приятел вика: „Ама ти верно ли, – вика – имаш контакт, а никога не си слизал долу?“

Сега, аз как да му обясня свръхтехнологични чудеса, като той нема вътъка да схване друго, освен алхимическата формула на неговата марка евтино пенливо вино (макар да го е нарекъл претенциозно Шампанско). Не ща ви обременявам и вас с винà, oт които така или иначе цепи зверски глава, а ще ви кажа как се озовах долу, за Свети Панталеймон, миналата година. Значи ходих, връщах се, пак ходих, само че с астралното тяло. Ма още по-добре да ви кажа – бързо, леко, комфортно, безопасно, все едно че си в малайзийските авиолинии. И какво съм видял там ли? Ма недейте ме пита, бе джанъм, à си отворих устата, à цялата ви цивилизационна парадигма се изпарява яко дим. Ами трайте си и си яжте лоените кюфтета и не си пъхайте гагата във фуния, която, ако ви засмуче, няма връщане.

Хубавото на моите среднощни гостенки е, че и те не ме разпитват много-много, ам тъй де, иначе к‘во да им кажа, не, айде кажете, с какво да им се похваля аз. À похвалете се вие, па аз ще им предам, без да подсилвам за ефект. Няма, нали? Има ли? Има? Нема? „Има-нема, море има, има, как да нема. Море, нема-нема, само лажеш!“ Е, оти лажете? Нали божем сме празник, поне на празнико не мойте!

 

Не, чуйте сега, някой да не остане с впечатление, че съм расист, щото игнорирам чуждите празници – нищо подобно – искам само да ви привлека вниманието върху предположението ви, а то иначе си е факт, че между двата свята снове непрекъснато, макар и в друго измерение, една гадна рептилска раса – и тук прави зулуми, и долу! Вие може да сте ги виждали на живо, аз не съм, щот нали не излизам, но ги зърнах в оня кристал и да ви призная – тръпки ме побиха!

Тия хванат ли юздите на управлението – и празниците ще ви забранят, да знаете. Ще копате само в мините и ще викате“ Ура, да живей труда!“

Не нагнетявам напрежение, а още един път да оценим, че не знаем колко печелим, като сме се родили точно тук и сега, та ако ще да е не на течение, а на кръстопът ако ще да сме подхвърлени!

Найдохте ли надежда, hope of deliverance? Хоп!

 

Довечера ще имам купон в избата, смелчаците да заповядат! Mадами, от ония, съм подсигурил, мезе има, вино няма, но пък халюциногени съм подбрал и най-важното – кварцови планински кристалчета за по-скептичните и един череп на съдбата в естествен размер – за по-напредналите. Зяпайте си на воля – минало, бъдеще, к’вот ви кеф, само се пазете някой пиян ацтек да не ви съсече с някое мачете, хич и не може да предполагате от кое измерение ще ви изненадат. Казвам го неслучайно, щото всяка година има изненадани и даваме свидни жертви бадева. Дионис-Загрей ни е патрон и след втората лула е обещал да се яви лично да изрецитира приветствие! (После ще отскочи до Индия!)

Такъв купон ще бъде, че ще си миксирате сами всички празници и ще влизате и излизате през порталите, като топка във вратата на бразилците от последния мондиал.

Свети, свети, колко да са свети този Трифон и този Валентин, като са все мъченици! Това ли е вашият идеал, не нали? Ами като не е, при мен се слиза от бомбоубежището на квартал 14, блок две, вход петнайсти (14.02.15). Това е и кодът. Паролата е: „Трифон“. Отговорът е:….? Не е „Зарезан“. „Иванов“* е!

 

 

*Трифон Иванов, на Мондиал 2014 г. бе сравняван с Дявола 😉

 

П.П. Мезето е: „Еленски бут“ от Петър Бончев, „Жили по горнооряховски“ от Лазар Любенов и „Вратна пържола по ацтекски“ от Станимир Радулов!

 

Катаджии

 

Шофирах вече 19 часа и очите ми бяха станали на понички. Като влязохме на Видин, мислех, че вече ще караме само по равно, не съм предполагал, че са такива баири и такива разнебитени пътища. Цяла нощ пресичахме някакви призрачни села. Бех гладен, но не смеех да се отбием у кръчма, че не знам кви пияндурници и пустиняци са тука, може да направим некой търкал, а баш сега не ми е до това. По едно време взе да се съмва, а аз, колкото и да се щипех, почти заспивах. Колегата ту захъркваше, ту се събуждаше и продължаваше да разправя всякакви щуротии от завода. Знаеш ли колко ми е зор баш сега, кво бил казал Фриц и кво му отговорил Ханс. Загубена работа, гурбетчийска. И точно тогава, за зла участ, на един разклон ни махнаха катаджии.
– Мислеше, че ше ми избегаш, нали? – рече полицаят, като се надвеси над прозореца ми – Старши сержант Борисов. Познах те веднага! Вади документите и глей кво стаа!
– Ма чакай бе човек, ние се влачим едва-едва, дали има и с 40! – намеси се колегата възмутен
– Той е – посочи ме с глава на другия полицай първият полицай, като беше впил поглед в книжката ми – Не съм се припознал!
– Кой бе? Оня? Не е той! – категоричен бе вторият полицай
– Не оня бе, кой ти приказва за оня. Той е!
– Да не бъркате нещо – промълвих и аз – аз съм си аз
– Е да де, това казвам. Откога те дебна!
– Не е възможно, ние се връщаме от Германия – каза колегата – други сте дебИли
– Кой е дебил бе? – сопна се вторият полицай – Все ние сме дебилете, па вие не сте
– Че аз да не те чакам от снощи, бе! – переше се първият полицай
– Ма нас 4 години ни нема, и за Коледа не сме си идвали. Претоварили сме колата, знам, – рече колегата – тя е на мое име, още е нова, стара е демек, ма сме с временни номера, ма сме си извадихме ТЮВ де, кък си му е редо

Продължи четенето… →

Милозливите Петровци

 

От Ивелин Любенов

Седим с Пепи, мой приятел и набор, кръстен на дедо си Петър от Урвене, и за кaкво да си приказваме – пак за емиграция.

– То, – вика той – баце, имам чувството, че ние, българете, сме вечни емигранти. И моя деда Петър се е пробвал да бега, ама тè – врънал се е. И ясдече баш като него напраих. (Пепи наскоро се върна от Испания, уж завинаги. А си приказваме на нашия роден диалект, що така ни е най-благо, па то и без това нема с кого другиго да ползваме омайната си родна реч.)

 

Около Димитровден на 1949 г. двама младежи николапетковисти – Петър, на Пепи дедо му, и Павел, напускат скришно селото и оттатък Берковица, където границата ни се вклинява най-навътре в територията ни, преминават браздата.

– Бехме вече отвъде, я си отварам ушите за всеко шумканье. Бре, дече има некой позади назе. Коги са обръщам – наш Петър ръдза, та чак ша са задави. „Брайно бе, к’во ти е, бе?“ А он не може да промъца. Натиснах го надоле и му викам: „Проминахме веке, не бой са, съземи са!“ А он едва успе да си земе въздух и рече: „Мале ма! Свидно ми е за макя ми!“ Разрева са със глас и побегна бръже нандзаде. Не беше ербап човек, милозлив беше, въобще не става за емигрант! – това ми го обясни лично дедо Павел, миналата година, като идва у нас – Заряза ме да се блъскам сам. Шест месеца ме прехвърляха по бежански лагери, докато доплавахме до пустата й Америка.

След толкова десетилетия дедо Павел беше запазил стародавния си говор такъв, какъвто го е запомнил от своето детство, добре че, нали ви казвам, и аз го поназнайвам.

Продължи четенето… →

Самаритрофия*

 

Из бележките на Ивелин Любенов

 

Имах един приятел баварец, дойде да бачка в България, хем за повече пари, хем пък тук много му хареса.

„Айде, – вика – в неделите да си правим кулинарни фестове. Ще ти покажа баварски специалитети, а ти ще ми сготвиш нещо ваше и така ще опозная по-добре вашата култура.“

Викам: „То, нашата култура, щеш не щеш, я опознаваш на всяка крачка! Пък аз съм и малко вегетарианец, не ща баварски вурстчета.“

Той вика: „Хайде, хайде, тази седмица съм аз, другата ти“.

Чудих се, чудих се к‘во, к‘во – па реших да му приготвя качамак с пръжки.

 

Помня, може да е било към 1975 г., баба ми ми разказваше, как яли едно време само просеник и качамак.

„Абе дете, – присети се тя – ти опитвал ли си въобще качамак?“

„Тцъ“

„Мале, кък съм се изложила така! Че ти какво ще знаеш за нас, ако не знаеш к‘во сме яли, когато сме яли, че иначе и доста сме гладували!“

„Ами, дè направи ми ма бабо, качамак!“

Тя вика: „То е за срамотите, ма ще се наложи да купувам кукуруз‘но брàшно от магазин. Боже, кък се измениха времената!“

На баба й беше терсене да влиза в магазин, щото нали беше свикнала всичко да си прозвеждаме – и храна, и дрехи, но напоследък не месеше вече хляба, а го купуваше… С ужасно ниската си пенсия.

„3 стотинки на трудоден ни даваха нам – изпъша тя – Знаеш ли колко са три стотинки? Една жълта и още една жълта по-големшка.“

Баба ми беше неграмотна. Монетите ги разпознаваше по големината и цвета. Тя е ходила само в първо отделение и не знам там какво са ги учили, но цифрите не познаваше. Знаеше само едно, две, три и много. Знаеше, че е родена третата година, но какво е имало преди това – не знаеше. Тя обичаше училище и учените глави, но какво да направи, бедното дете, като е останала кръгъл сирак.

Продължи четенето… →

На кьосето брадата

 

Из бележките на Ивелин Любенов

(Преработена бележка от януари 2011 г.)

Хубавото на народните мъдрости е, че взаимно си противоречат, а понякога дори и изключват. Tака за всяка ситуация може да се намери подходящ лаф, а ако си от другата страна на барикадата – и противоположния му. Аз затова стигнах самостоятелно до извода, че всяко нещо съдържа в себе си едновременно и своята противоположност (но не помня как стигнах до този постулат, може и да съм го извлякъл наготово от етера). Та, ако съм откровен, моят партиен бос например ползва само една-единствена сентенция, ама и тя му е мултифунционална: „Не казвай ”хоп”, преди да си скочил”. С течение на годините шефът така се е изпедепцал да я употребява точно на място, че сума непосредствени ползи си е докарал, благодарение на този един-единствен коз.

(И да беше само Босът! Има и още по-високопоставени люде, които са прочели само една книга (става въпрос за „Винету“, разбира се), дори не Книгата (Библията), и пак са съумели отлично да си осребрят усилията.)

Моята бивша секретарка Бети пък, по време на злополучния си брак, знаела да прави само едно ястие – яйца по панагюрски. По тази причина мъжът й, мой втори братовчед, оставен само на една жена, с едни само яйца (в добавка с малко луканка и повечко ракийка от домашния казан), успя да си скъси целия един живот. Така ненадейно една пролет Бети остана весела вдовица, завалийката, само с едното тлъсто наследство от братовчеда (е, и с ле-ек бакенбард де, но съм убеден, че това вече никой не й го броеше).

Продължи четенето… →

Статуи

 

Из бележките на Ивелин Любенов
Обичах да поливам доматите. Благодатна е почвата по нашия край, ражда от всичко по много. Най- ми беше хубаво, ако и баба се навърта покрай мене. Веднъж й викам:
– Бабо, много ни стаа сочен домато. Аресва ми
А тя, която е работила дълги години и в консервна фабрика, ми отговори:
– Макя! Мани ти таа работа. Ние сме прости хора, не знаеме да го отгледаме. Какви торове са измислили хората, а ние торим още с оборска тор.
– Така е по-вкусно – възразявах й аз
– Ни па са сещаме с кво да пръскаме, коги са измислени какви ли не отрови за буболечки, наръсваш и край – яж си убав домат и се не бой
– Мен така са си ми по-благи.
– После ние не моем и да консервиргваме. Варим там, минува през огино, ама не е като да му сложиш оня ти ми препарат, баш натамънен и докаран от другия край на свето.

Продължи четенето… →

Дървесен храм

Из бележките на Ивелин Любенов

Дървото в празния двор е дуд (черница, morus nigra).

То би трябвало да е издънка на онзи стар дуд, по който се катерехме като деца.

Докато теглел дървените подпори на къщата, завързани със стоманени въжета, багерът зачобръснал дървото и то, вече кухо, съвсем било осакатено. А после някой е издебнал и го е отсякъл за огрев. Не можех да го браня, по онова време то беше вече ничие, в отчуждения парцел на нашите комшии, които изчезнаха и повече никога не видях.

Но ето че и самите му издънки за толкова години са вече с достатъчно дебели стволове.

Едно време врачани са садили повсеместно черници, заради копринените буби.

Продължи четенето… →