Категория Архиви: Отзиви, рецензии

За една обикновена история на Йордан Нихризов

От Борислав Гърдев

Четвъртият романа Йордан Нихризов е обикновена камерна история.

Обхваща годините на прехода и се вглежда внимателно в съдбата на две сестри – Ана и Мария.

Това е първият  по – сериозен опит на автора да осмисли ежедневието ни и неговите проблеми през женския поглед – рискована и трудно осъществима задача, която той с ентусиазма на неофит, все пак осъществява на  прилично ниво.

Както и в останалите романи и особено „Минало незабравимо“, и в „Обикновена история“ личи културата, подготовката, усета, умението, хигиената на духа, с които Нихризов разработва своя сюжет и извайва образите от натура.

Продължи четенето… →

КОМУНИКАТИВНО-ИЗРЕЧЕНСКИ АСПЕКТИ В РАЗКАЗИТЕ НА ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

От Кирил Попов

През соцреализма писателите работеха като редактори или на относително високи обществени постове. Днес работят всичко, познавам не един и двама, припечелващи пари за издаването на книгите си и за живота си като пастири, охранители, амбулантни търговци и даже придружители на инвалиди…

В том I на „Стилуети“ включихме статия за писателя Владимир Шумелов. Повече като нейно продължение все в един по-определен езиково-стилов аспект поместваме в том II и настоящия текст, отнасящ се до предпочитанието на писателя към динамичната проза с артистистична употреба и преупотреба на глаголни форми от всякакъв вид, време и наклонение… И с емоционално-оценъчна, експресивна и функционална характеристика на действия и герои. Винаги в зависимост от естеството на комуникацията, както и от нагласата и способността за диалог у реципиента на текста. А в науката битува твърдението, че предаваната между субектите информация, „ако не е нова в денотативно отношение, тя има стойност на новост в конотативно“1.

Ярък художествен историк на своето съвремие, писателят Владимир Шумелов познава отлично тематичното и стилово-образно разнообразие в езиковото и поведенческото общуване между младите хора – „жизнени непукисти“, участници в Движението за натуракратично общество (разказа „Движението“), и в своите разкази и новели показва майсторско изобразяване и отразяване на така наречената модалност2 в характеристиката на героите и развитието на действието. А тъй като героите на този писател в преобладаващата си част са погълнати в образователния процес, техният език от една страна е когнитивно натоварен, а от друга, изразява различна степен на достоверност, молба, желание, убеждение, чувство, идея…

Продължи четенето… →

„Повесма“ на Снежана Иванова – да превърнеш мита в мистерия*

От Владимир Шумелов

 

Характеристики на поетическото у Снежана Иванова

Винаги съм се питал коя от всичките 15 книги на Снежана Иванова е най-добра. Писал съм за много от тях и досега нямам отговор на този въпрос.

За „Пролуки“ (2010): Много от мотивите, образите и темите в поезията на Снежана Иванова са с библейски корени или са свързани с общочовешката митология – изгнание, изход, завръщане, страдание, жертвоприношение, страх, свобода, лишеност, смърт, прераждане; Тайната вечеря, Възнесение (Спасовден); образи от Старозаветните легенди, от фолклора, философски термини, или конкретни обекти и реалии от действителността – Хаити („Хаити“), Демир Баба („Светилище“), краен квартал („Краен квартал“), квартира („Квартири“). И „Пролуки“, както всички поетически книги на Снежа Иванова е единна, монолитна откъм форма и съдържание, словесно прецизна, дори фина, но и „една много твърда и дори монументална поетика […] поетика на крайните обобщения, на законодателните обобщения“ (М. Бодаков).

Марин Бодаков (в първото представяне на антологията „Преодоляване на страха“ пред публика във В. Търново, 2009 г.) е убеден, че „нейната поетика е като вакуумирана: Снежана има ограничен – това ни най-малко не означава беден – речник. Нещо повече, този речник безкомпромисно се самоограничава, защото той се стреми да бъде изграден от основополагащи понятия“. И още: „Тя връща Словото назад, свива го, присвива го болезнено – до една изначална точка на езикова и мисловна компресия, от която единственият изход е лирическият взрив“. […] „… чрез този подход Снежана не пише книга, не, тя гради храм на кота нула“.

Разбира се, в линейния ход на тази антология ще усетите един преход от по-традиционна (като форма и изказ) поезия към по-нетрадиционна (по-„формотворческа“), от поезия, залагаща на енигмата и философски експлицираща идеи, образи и символи (нощта, смъртта, числата, огледалото, съня, луната, олтара, пустинята-нивата, пътя, гроба, майката, бащата, Господ), към поезия със същите символи и образи, но вече натоварени с нови смисли и реминисценции от действителността, облъхнати чрез емпатията на Аза.

Ако все пак трябва да тръгнем отнякъде, това са ин­те­ре­си­те на поетесата в об­ласт­та на срав­ни­тел­но­то ре­ли­ги­оз­на­ние и древ­ни­те езо­те­рич­ни уче­ния, част от които реализирани в есеистичните й книги. И най-вече началото – първите й стихосбирки, в които намираме трайното й увлечение към йероглифи, клинописи, формули, числа, древните сакрални азбуки, като начини на гадаене и философско-поетическо осмисляне на света.

Продължи четенето… →

„Смисълът“ – между фантастичния екшън и популярната лекция по астрофизика

От Борислав Гърдев

„Смисълът“ е продължение на търсенията на Людмила Филипова , които помним от „Мастилениятлабиринт“ и „Където се раждат ангелите“.

Тя се утвърди като  създател на фантастично – прогностичния екшън и смята, че там трябва да затвърди завоюваните позиции.

Личното ми мнение, което съм споделял и преди е, че нейната сила е в пресъздаването на лично преживени драматични събития и осмислянето на сложния делник, в който живеем и който все повече се отдалечава от представите ни за нормално битие.

Тя доказа, че може да го претвори убедително в „Анатомия на илюзиите“.

Тъжното е, че спря до „Стъклени съдби“ и „Червено злато“ и се насочи директно към фентъзито и приключенските екшъни.

Постигна голям успех, стана много популярна, но същевременно започна да боксува в креативните си търсения.

Заредиха се поредица от книги, кои от кои по – амбициозни и мащабни, в които образи, конфликти и сюжетни конструкции започнаха да се повтарят, да напомнят нещо вече четено, гледано, познато.

Продължи четенето… →

НОВИЯТ БРОЙ НА ГОДИШНИК „ЛЮБОСЛОВ“ – ЧИКАГО

От Владимир Шумелов

През февруари 2018 г. от печат излезе новият брой на литературния годишник „Любослов“, орган на Съюза на българските писатели в САЩ  и по света. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. и е базиран в Чикаго. Регистриран е по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на САЩ, а основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи. Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина, като е посрещнат с голям интерес от читателите и критиката. Вторият  годишник със заглавието „Любослов“ е публикуван през 2013 г. и с това заглавие изданието следва стриктно своята периодика през следващите години.

Новият шести брой на периодичното издание за 2017 г. е подготвен от екип: редактори и съставители Виолина Б. Иванова и Симеон Гаспаров; графика и предпечат – Нели Иванова-Кехайова; художник на корицата – Иво Рафаилов. Според екипа на „Любослов“ още преди шест години изданието е приело и следва три основни принципа. Единият е да се откриват пишещите на български автори навсякъде по света. Другият е са се търси разнообразието в текстовете – поезия, проза, пътепис, очерк и т.н. И третият е да се откриват млади автори и да им се дава творчески път, стимул да пишат и мечтаят. В годишника са включени 45 български автори, живеещи и работещи в родината си и извън нея. На страниците на алманаха са включени и текстове Сияна Василева – 19-годишна ученичка от България. В новия брой има също творби на поети с китари (между които и Васко Кръпката), известни и не толкова известни имена на поети и писатели от страната и чужбина. Те участват с поезия, разкази, пътеписи, откъс от автобиографичната книга „Падение и спасение“ на журналистката от bТВ Весела Тотева, за това как се е преборила с хероиновата зависимост.

Продължи четенето… →

В търсене на житейския ориентир

От Борислав Гърдев

„Посоки“ е добър филм , разказващ за трудния живот  хората  в България.

Те всички  се въртят като в омагьосан кръг – независимо дали са бедни или богати, дали вегетират в столицата или бягат в чужбина – обикновено Австрия и Германия.

Отчаяно търсят ориентир и насока, в която да се движат.Не им е лесно, защото обикновено животът не предлага много опции за избор – тук и сега, у нас, в столицата , в рамките на едно денонощие.

Шест истории за таксиметрови шофьори и клиенти, смешно – тъжни, на моменти страшни, съссвежи персонажи, убедителна операторска работа на Веселин Христов, заснел всеки сегмент в един кадър, което си е голямо постижение, добра драматургична основа, дело на Стефан Командарев и Симеон Венциславов, която е житейски достоверна и грабваща, тъй като сценаристите добре познават средата, която описват.

Интересен сюжет, стегнат в рамките на 103 минути , късове родна действителност, пресъздадена с любов и нежност, с болка и тъга.

Филм, пълен с цинизми и насилие и същевременно не мрачно – черноглед.

В който има място и  за доброта, и за съчувствие, и за помощ на изпадналия в беда.

Продължи четенето… →

Думи за новата книга на Светла Андреева

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Светла Андреева „Добри, красиви, зли“, както и предишните й книги, е обърната отново към българското съвремие. Определена от авторката като роман, но всъщност повече разгърната повест, тя разчита на ясни, просто разказани истории на ограничен  кръг герои от българското съвремие, един наратив, който по традиция включваме в потока на т.нар. психологическа проза. Романите й от първото и второто десетилетие на XXI век отразяват конкретни исторически моменти от Прехода на страната ни след 1989 г., ситуирани обикновено във фиктивни провинциални градове (градчета, села), които заедно със системата от герои са „разпознаваеми“ от българския читател. Вероятно този интерес е донякъде следствие от вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й (доскоро) занимания с асоциални типажи, които й дават необходимата база от фактология.

Основните сюжетни линии в „Паяци и пеперуди“ са две: едната е около т.нар. новобогаташи (Жана, Евгения Миланска), а другата е свързана с местната интелигенция – поетите Михаил Андреев, Бела Снежина, Славей Яворов, писателката Блага Стефанова и др. Тези линии се пресичат по различни поводи (в основата им, разбира се, са парите и всичко, свързано с тях), а развръзката на повечето от конфликтите в разказа е предвидима, позната от подобни ситуации, лансирани в масмедиите. Макар и камерна като сюжет, в книгата художествената интерпретация на факти и явления надгражда суровия материал от действителността, личи усет към епичния наратив и обобщението, а рутината и годините на писане са шлифовали фразата стилово, композиционно текстът е хармоничен и изграден върху най-добрите ни разказвачески традиции.

            Наред с наученото от големите имена на българската белетристика още от 80-те години на миналия век, когато Светла Андреева дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (1984), не можем да не забележим, че тя непрекъснато обогатява своя жизнен и творчески опит, черпейки от практиката на сериозната най-нова западноевропейска и американска белетристика, а всяка нейна нова книга разширява периметъра на авторските й търсения – като сюжети, герои, актуални социално-обществени проблеми. Новата й книга залага не толкова на сюжетна динамика и шокиращи обрати в сюжетните линии, а е съсредоточена в демонстрация на умението да създава интересен третоличен разказ, разчитащ на добросъвестното боравене с фактология и личното отношение към описваните факти и събития. Успехът и тук, както и в предишните книги на Светла Андреева, се състои в това, че описвайки картини от разпада на социалния живот в българската провинциална действителност, тя ги претворява в живи образи и ситуации в развитие, анализира екзистенциалните дилеми на своите герои, прави нужните социално-психологически внушения. В текста ще се срещнем с проблемите на хората на бизнеса и психологията на т.нар. средна възраст и кугарите, с творческите проблеми и зависимости на писателите в извънстоличната среда, техните падения и успехи, ролята на социума върху всички тях…

Игри между интелигентни и добри, злочести и озлобени хора, в които губещи и печеливши няма, защото в крайна сметка внушението е, че житейската логика е желязна: трябва стъпка по стъпка да търсим хармонията в човешките отношения, справедливостта, свободата… За да направим своя най-добър личен житейски и професионален избор.

Светла Андреева. Добри, красиви, зли. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2017.

 

За дебютната книга „Провокатор на въображения“ от Генчо Генчев

От Владимир Шумелов

Тридесет и два основно кратки разкази е събрал между кориците си дебютният сборник на Генчо Генчев. Някои от тях звучат хумористично, други притчово, трети есеистично. Свързани с най-новото време, тематиката им е разнопосочна, без точни темпорални и териториални лимити. Все пак селото – този отдавна отстранен от българското писателско око образ – се появява по-често. Именно селото, но и малкото селище, покрайнините на държавата, предградията на живота са ония топоси, на които се натъкваш постоянно в текстовете. Написани като аз-повествование, на разговорен, преплетен с жаргон език, те пресъздават „живия живот“, но не езикът е основното тук. Не и сюжетът. Щрихи от днешния живот, по-често битови, но и също толкова често обърнати към миналото. Понякога дидактично-поучителни и клатещи пръст, понякога заразяващи със смях или тъга. Но винаги добронамерени. И въпреки това тези текстове са разкази. Не са експеримент, но заразяват с искреност, ако можем дори да добавим щипка „нов автентизъм“ (Пл. Дойнов), граничеща с наивитет на моменти или излишна описателност, но във всички случаи увличащи, провокиращи въображението.

Разбира се, разказът непременно трябва да е „провокатор на въображения“, независимо за какво става дума в него. Макар че, както забелязва разказвачът в едноименния текст, по-голям провокатор от живота няма – нещо, което „осъзнаваш по-късно, когато животът се е посмял на твой гръб и си си научил урока“. Все пак това е в основата на творчеството, на креативността – въображението, създаването на ония реално-фантазмени образи и картини, които провокират/асоциират в съзнанието ни нови необичайни, невъзможни образи, представи или идеи. Задачата на Генчо Генчев в дебютния сборник в това отношение е била доста трудна, особено когато е формулирана като заглавие. В голяма част от текстовете авторът не разказва небивалици, не фантазира, а с един спокоен, ведър тон реди семпли епизоди от ежедневието около нас. Героите му също не са надарени с необикновени качества, не страдат от нелечими филии и фобии, не живеят на други планети, а са между нас, те са ние. Разбира се, понякога авторовото въображение прескача реалността („Птичка“) и тогава децата говорят с птици; друг път то ни води по пътя на някоя „легенда за черните магии“ (едноименният разказ) или ни разказва „как живеят мислите“ (едноименният разказ), как детето поема към голямото изкуство („Подаръкът“), как обикновеният човек се превръща в известен богат художник („Абстракция“). В повечето случаи фантазменото, съновидението се преплита с реалното, иронията/самоиронията прелива в хумор, а хуморът в горчилка или тъга, което донякъде дава втори план на разказа и в което е неговата ценност, а обикновеният човек (герой) се превръща в уникален вид, благодарение на вроденото си любопитство и чувството за хумор  („Позитивно мислене“, „Алфа мъжкар“, „Ловджията“, „Как познах „кърската любов“, „Летящи катерички през зимата“, „Запуснат двор“, но и мн. др.). Във финалния текст „The Secret“ бай Стоян параджията завършва своята изповед така: „За днес стига. Утре пак търсете – в любопитството е прогресът“. Любопитството, но и позитивизмът, хуманизмът и всички ония дребни добродетели, които ни правят повече хора, са в тъканта на тези текстове. В основата на ред разкази е споменът, предаден като разказ в разказа или авторова рефлексия от някого, от нещо, незначителен или случаен детайл – стъпало на дървена стълба („Стълбата“), книга със забравени 17 лева на 52 страница („Различен ъгъл“)… Като (да припомня края на „Различен ъгъл“) старият виц за бабата, която изнасилвали…, но то било преди 50 години. „Е защо викаш чак сега? Ми хубаво мий да си спомням – въздъхнала бабата.“

Продължи четенето… →

„ТАКЪВ-ОНАКЪВ“ НА НЕНКО МАРОВ

От Владимир Шумелов

След книгите на Панайот Димитров-Понката, това е книжно тяло от втори достоен търновски скулптор, с което се запознах и чрез което Ненко Маров се завръща чрез спомените за своето и българското минало към равносметката и оценката на свършеното. Мемоарната книга „Такъв-онакъв“ е шеста поред и излиза посмъртно за проф. Ненко Маров (1933 – 2011). Тя продължава поредицата от творби под заглавието „Властелините на Копса“, като се налага уточнението, че Копс е едно от тракийските имена на Подбалкана, което днес знаем като Розовата долина. Сам авторът е роден в с. Каравелово, Карловско, а в книгата си той е уловил духа на това място чрез пресъздаване на времето, хората и събитията от близкото минало (разказът му започва от детството, преминава през годините, та до студентството в София); и тази наистина талантлива художествена проза често се опира на нови факти, на истории и митове, герои и съдби, свързани с Копса, която той никога не беше напускал и се стремеше винаги да се завръща там, в своята Итака.

Все пак, големият скулптор Ненко Маров завършва Художествена академия в София при проф. Иван Фунев, а от 1966 г. е преподавател по скулптура във Великотърновския университет и няколко поколения скулптори, завършили Факултета по изобразително изкуство (ФИИ) в старопрестолния град, са горди, че са били негови ученици. Той е сред основателите на ФИИ и катедра „Скулптура“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Стилът му е декоративно-монументален, а предпочитаните материали – бронз, дърво и камък. Тематиката, в която се изявява, е от времето на Втората Българска държава и Възраждането. През годините участва активно в наши и международни изложби, получава престижни награди за своите творби, а като негови най-известни работи можем да определим декоративния монумент „Лъвът“ на входа на Царевец, фигурално-портретните паметници на Никола Пиколо, Стефан Стамболов във В. Търново, подпоясен паметник на Васил Левски в с. Орешак и др. Работи и малка пластика, в която се усещат много добре необременените му и освободени от творчески и идейни задръжки пориви.

 

Ненко Маров. Такъв-онакъв. Изд. „Ивис“, В. Търново, 2015.

РОДЕН ТАЛАНТ

Борислав Гърдев за Милен Русков и новия му роман „Чамкория“

Милен Русков е явление в българската литература. Много талантлив, маниакално  амбициозен и същевременно мнителен и чувствителен на тема качество и значимост на предлагания литературен продукт. Той може да си позволи лукса да спори с  критици от ранга на Милена Кирова и Владимир Трендафилов и директно да засегне болния проблем в литературния ни живот, свързан с приятелски групи и умишленото налагане на авторитети: „Когато журналистите започнат да повтарят за някоя посредствена сантиментална преструвка: „Ах, колко е хубава тази книга!“, читателите може отначало да се учудят защо толкова се харесва това нещо. Но когато многократно им кажат, че тази посредственост е висока литература, те самите ще започнат да го говорят, защото смятат, че така заемат авторитетна позиция.  Това е един от начините да се манипулира общественото мнение – като започнете от политиката и свършите с литературата“.

Милен Русков е със самочувствие на призван и значим творец, но има и покритие за подобно поведение. Знае цената на славата, но държи преимуществено на въздействието и силата на своите книги.

Пише бавно, упоително, увлекателно, атрактивно, постмодерно. Издава само когато е сигурен, че предлаганото е от най-висока класа – разкази („Американски поети“, 2001, „Монетата на Амундсен“, 2006 ), есета („Балканский лев“, 2006, „За случайните съвпадения“, 2013), преводи („Бежовите ръкавици“, на Джеръм К. Джеръм, 2006), новели („Сбогуване с платониците“, 2008 – един шлифован бисер, посветен на раждането на христовата вяра), романи. Публикувал е малко книги, но всяка от тях е събитие в литературата ни, чете се с интерес  и като откровение. Колкото и да са намалели и обеднели читателите в България, те имат сетива и могат да открият истинския талант. А Русков има автентична  впечатляваща дарба. Като Мирослав Пенков и Радослав Парушев. Прилича ми  по характер и поведение много  на киномага Станли Кубрик.

Живее в усамотение, не парадира с присъствието си, издава през 4 – 5 години и винаги написаното от него е събитие, което взривява литературния ни живот. Нито една от книгите му не прилича на предходната и сякаш с всяка се опитва „да затвори жанра, слагайки точка над и-то“. Затова и печели куп награди. Оценен е, не може да бъде заобиколен или премълчан. Вече.

„Джобната енциклопедия на мистериите“ (2004) ме впечатли и изненада като структура, замисъл,  реализация. Тя издава ерудит, майстор, словесен еквилибрист. Написана като справочник, речник и енциклопедия, тя си остава постмодерен роман със сюжет, герои и послание. Едновременно надниква в сенчестите години на късното Средновековие, но и разкрива амбициите и  постиженията на алхимици, астролози, гностици, мистици, тамплиери, кабалисти, розенкройцери. Сред тях неизбежно знаково присъстват Алесандро Ескалатор, Игнаций Бърд, слугата му Джон, търговецът Флойд Бъргър и германският джентълмен Хенрих Агрипа. Докато настъпи страшната чума от 1348 г., покосила Европа, но и дала старта на Новото време. Сега се чудя кой друг съвременен роден писател може да напише подобен опус и да твърди уверено, че Ренесансът идва след страшния смерч, вървейки по стъпките на Бокачо?

„Захвърлен в природата“ (2008, второ издание 2012), е вече не толкова експериментален като структура и реализация. Романът се чете с любопитство и увлечение. Насочва се към ренесансова Испания и осмисля в дълбочина феномена тютюн като лечебно средство и  възможност за бизнес. Като панацея, но не и  средство  за управление на държавата. Затова аз не споделям хрумването на Светлозар Игов да диря сянката на Димитър Димов във втория роман на Русков. Защото авторската амбиция е много по – голяма и сериозна. Той не търси съизмерване с Димов, а направо със Сервантес, Бен Джонсън и Лопе де Вега, които всъщност и присъстват в сюжета на „Захвърлен в природата“. А като креативна находка посочвам плодотворното лансиране на двойката д-р  Монардес – Гимараеш да Силва, която е ярко и атрактивно съответствие на Дон Кихот и Санчо Панса. (Същият модел ще експлоатира и във „Възвишение“ с прекрасните и колоритни образи на Гичо и Асенчо.) За разлика от безсмъртната класика на Сервантес, в „Захвърлен в природата“ Санчо Панса  не се донкихотизира. Гимараеш като помощник-лекар на Монардес търпеливо търпи обидите и критиките на своя ментор, но и усвоява занаята, хазартно  тръгва да прави бизнес с т.н. хранителен тютюн, а на финала – след смъртта на доктора, дори присвоява лекарската практика на своя патрон, смятайки да продължи делото му, но със своето име и неговата клиентела. От къщата му в Севиля, която вече възприемаме като официално седалище на неговата фирмена организация, в която ще помага  верният слуга Хесус. Каква метаморфоза преживява  португалецът да Силва – от примерен помощник и сянка на своенравния си наставник, до изчистване в движение на робско-слугинските петна по себе си и превръщането му в господар на живота и съдбата си!

Темата за човешката метаморфоза присъства отчетливо и във „Възвишение“ (2011), най-силният и стойностен български роман през последните десетилетия. Гичо и Асенчо са обикновени разбойници, хайдути в лошия смисъл на думата, излезли от народните низини. Гичо има самочувствието на призван лидер. Той познава Димитър Общи, боготвори го, търси контакт – безуспешен и пародийно поднесен в текста – колко е неуловим и неоткриваем Апостола! – със самия Левски, смята се за народен водач с мисия. Пише дори „Обръщение към болгарскому народу“! Повествованието се точи упоително и протяжно като тежка народна песен, със сказов замах и колоритен език, напомнящ достиженията на Георги  Раковски,  пълно с неподражаем хумор, абсурдни и ярки сюжетни обрати, с колоритни и запомнящи се образи и точно когато почва да ни додява и доскучава, Русков гръмва от засада –„Хванали Общия!“ Мигновено сюжетът придобива друг облик и от пародийно-характерологично наблюдение върху негримирания народен живот от последните години на османското  робство у нас, се превръща в съкровено и убийствено ефективно послание за ПРОМЯНАТА човешка, когато  вследствие глупавото и наивно продажно предателство  на Асенчо Гичо дораства до мисълта за съзнателния избор – да направи прехода от разбойник-егоист  до герой, жертвал се за свободата на своя народ „с другаря си Колта“ и тогава „ Ти ще ми кажеш кой – кой е?“. Едно дългоочаквано и неподправено возвишение!

Милен Русков е зрял майстор на словото и сладкодумен разказвач. Такъв е и в новия си роман „Чамкория“. Личи, че познава детайлно епохата, действащите лица, скритите механизми, движещи българската драма. Същевременно използва митологичен дискурс, чрез който смила времето, позволявайки си лукса да допусне волно или неволно някои дребни фактологически неточности (Събитията, независимо дали са се случили около или след времевия отрязък 1925 – 1929 г., протичат като несекващ динамичен процес).

Русков е запознат със създадените преди него образци, но ги преосмисля критично – спрямо „По дирята на безследно изчезналите“ на Николай Христозов, уличавайки индиректно автора в гаф – пъпешът, подарен от цар Борис на премиера Стамболийски на  8 юни 1923 г., узрява по–късно и по отношение на „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – шофьорът Славе вози от Сливен за София майката на поета Гео Милев Анастасия … И въпреки това се впуска смело в състезанието с амбицията да спечели и бъде първи. При това разработва трудна материя, без да търси най-малкото съпротивление. Той не пише конюнктурен или пропаганден роман, а създава проникновена психологическа драма за човешкото прозрение и поредното трудно , опасно, но необходимо „возвишение“. Монологът на главния герой е структурно  определящият мотор на повествованието. Самият писател цени най-много в „Чамкория“ героя и сюжета и аз напълно съм солидарен с него. Той умело вкарва в разказа и цинизми, които по своему звучат атрактивно (Култово ще остане признанието на Славе – „Ебеш ли, ти се преебаваш!“), но са с мотивирано присъствие в текста и са всъщност усвоен опит от англоезичната литература, от която Русков превежда успешно. Всеки чел двата му последни романа ще си признае, че сянката на „Възвишение“ тегне и над „Чамкория“. Но Милен Русков е създал силна  и стойностна  книга, която не би трябвало сляпо да се съпоставя с предишния му шедьовър, тъй като този подход е принципно контрапродуктивен. Славе Желязков привидно прилича, но и доста се различава от прословутия Гичо. Най-малкото защото не е хайдутин и революционер и не е тръгнал да ограбва държавната хазна. Славе е новият Андрешко. С изключително устойчив характер, който трябва да оцелее в кърваво и сурово време, „насред бъркотия, бедност и неоправия“. Мисля си, че романът може да има още две подзаглавия. Едното  – „Изкуството да оцеляваш“. Защото Славе Желязков олицетворява трагикомичната българска орис. Той е витален, изобретателен, упорит, бори се с проблемите, които го връхлитат – малко ли е да преживееш покушение срещу монарха и атентат в „Света неделя“?, грижи се за петчленното си семейство, мечтае за по-добри дни. Той е хитър и вироглав, но притежава достойнство и чест и животът му наистина прилича на кутия с шарени бонбони.

Когато се налага си вади Бедна книжка и ползва нейните облаги в Градската баня и Народната  кухня, дългът си за вода към общината плаща с облигации по съвет на финансовия гений Алеко Новаков, подкупва с 10 000 лева агента от Обществена безопасност Ангелов и си спасява кожата, накрая приема лептата на Алекси Джина от 200 000 лева – като отплата за помощта и мълчанието му, с които смята да  плати лизинга на своя омнибус, обслужващ линията София – Чамкория. Същевременно Славе  е и нашенският Форест Гъмп. С лекота и непринуденост снове между основните герои на епохата – от проф. Балан и доктор Москов от Александровска болница до шоумена Миленков, от царския адютант Коста Панов и прорицателя Любомир Лулчев до шефа на военния отдел на ЦК на БКП Коста Янков, който дори му пише препоръка за постъпване на работа като шофьор в полицията; от шефа на пожарникарите Захарчук и столичният кмет Паскалев до самия цар Борис III, комуто спасява живота при Арабаконашкото покушение на 14 април 1925 година. Само с легендарната Соня – Цола Драгойчева, не успява да се сблъска, но за сметка на това много прилежно чете показанията й пред полицията, излезли като брошура, благодарение на които, а и заради щастливо стеклите се впоследствие обстоятелства, прочутата комунистка запазва живота си. Милен Русков храни особен пиетет  и към Арабаконак – този  прословут проход, герой на два негови романа и място на съдбоносни за българската история събития от 1872 и 1925 година… Другото подзаглавие на книгата би следвало да бъде „Дългото пътуване към Чамкория и изчезналата България“. Защото пътуването до прочутия курорт е сякаш безкрайно и обсебва цялостния сюжет на  Русковия епос. Това е пътуване колкото към изчезналата, изгубената България – какво говори топосът Чамкория на днешната читателска публика?, толкова и към избавлението. Славе получава от Джина необходимите му за лизинга на омнибуса 200 000 лева, но попада в лапите на двамата агенти на Обществената безопасност и когато всичко изглежда за него погубено и той предусеща как ще изгние в полицейските подземия, подхвърлената от Джина жълта чанта, пълна с експлозив, се явява неговият последен шанс – за спасение и изкупление. Признавам си, този финал е не само разтърсващ, той е блестящ и невероятен!

„Чамкория“ е българският „Рагтайм“. Това го заявявам смело и отговорно. Семейството на Славе напълно се припокрива с онази толкова типична нюйоркска  фамилия на Таткото, Майката, Момчето, Дядото и Малкия брат на Майката от шедьовъра на Едгар Лорънс Доктороу от 1975 г., и от това ми става и интересно, и забавно. Скрупольозно е пресъздадена епохата на стабилизация на страната при Андрей Ляпчев, след преживените кървави кошмари при Цанков. Настъпва умиротворение и относително благоденствие. Направо завидях на шопинга на Славе, при който той обикаля за един ден най-представителните магазини в центъра на София и с предоставените му от Джина 5000 лева не само облича жената и трите си деца, но и ги нахранва обилно, поръчва им боза и накрая дори ги води всички на представление на цирк  „Колизеум“! Господи, каква необикновена Аркадия е била страната ни преди деветдесет години! Основната, съдбоносната среща на Славе Желязков е с Алекси Джина, нашенският Робин Худ, анархистът със златното сърце, двойникът на Митьо Ганев. Андрешко и бандитът се съюзяват срещу предизвикателствата на времето, в името на собственото си оцеляване и справяне с клопките на съдбата.

Колко са различни, как се допълват и каква необикновена двойка са!

За разлика от Асенчо от „Възвишение“ Славе не мисли за предателство – напротив и в най-критичната ситуация се стреми да помогне на своя приятел. Диалозите между двамата са истинска наслада за читателя, диспутите им разкриват интересни образи и житейски стратегии. Експонирайки двата модела на адаптация и оживяване в преломните и тежки години между 1925 и 1929-а. На дребния тарикатлък и комбинативност от една страна и на присвояването чрез насилие в името на имагинерната анархистична правда от друга. Най-ценното достижение в романа на Русков е ясното разграничение на враждуващите фактори в България – Демократическият сговор, военни, полиция, банкери и ВМРО срещу БКП, БЗНС и анархистите. Двете могъщи структури влизат кървав и безпощаден сблъсък, гонейки егоистичните си интереси  и е въпрос на майсторство да лавираш между тях. Да оцелееш, като запазиш достойнството си. Славе владее до съвършенство този фокус.

Широка душа, широк социалист по убеждение, въжеиграч и конформист, когато се налага. Случайно ли  Димо Казасов му е кумир и пример за подражание? Славе Желязков, симпатягата от снимката на корицата на романа, още един от знаковите образи на изгубената България…

Досущ като в шедьовъра на Доктороу и Милен Русков изследва корените на недъзите, измъчващи обществото ни вече толкова десетилетия. Оказва се, че днешна България по нищо не се различава от тази от Цанковата или Ляпчевата! Същите дрязги, сблъсъци, жертви, измами, вендети, същата нетърпимост, омраза и нетолерантност. И излиза, че шансът на малкия човек – независимо дали е Славе Желязков, Комуната или Пане, е да знае как да си живее живота, да следва своите  приоритети, но и да не се завира в миша дупка, странейки от обществените проблеми, защото те рано  или късно го намират, връхлитайки винаги неочаквано болезнено като щорм и бумеранг.

За мен „Чамкория“ се очертава да е едно от литературните събития на 2017 година. Милен Русков демонстрира завидна творческа креативност. Той умее да контролира сюжета на епоса си, знае как да го разработи, в какъв темпоритъм да го експонира, с какви герои и конфликти да го запълни. Романът „Чамкория“ е прецизно обмислен и достойно  осъществен проект. Не гадая дали ще повтори успеха на „Възвишение“ – искрено му го пожелавам, но съм сигурен, че е наложително и  неговото филмиране.

 

Борислав Гърдев