Категория Архиви: Отзиви, рецензии

Уверено в търсенето на глобална стратегия за човешкото оцеляване

От Борислав Гърдев

 

Тази книга е писана три години.С голяма амбиция и много любов.

Темпераментно и страстно.

Тя е дело на човек, минал през редица житейски перипетии и превращения – журналист, шеф на кинокомплекс, общински съветник, зам. – областен управител.

Но преди всичко човек на словото.

Той си го признава ясно и категорично – „Трябваше да минат толкова години, за да разбера, че целта в живота ми е да чета и пиша.“

А той пише вече четвърт век – от времето на чиракуването му в Общинско кабелно радио – Велико Търново  и радио „Резонанс“ Горна Оряховица  и кореспонденциите му за „Отечествен фронт“ и „Демокрация“.

Помня, че настоящият магистър по история и икономика  пишеше ясно, категорично и твърдо защитаваше позициите си.

Още оттогава – от 90 – те години на миналия век –  е  предизвикателен , радикален и винаги на острието на бръснача.

Не всеки можеше да си позволи лукса като водещ на предаване в общинско радио, подчинено на  комунистическата кметска  управа да започва новините с информация за поредното заседание на Координационния съвет на СДС.

И за да свърша с екскурзията в миналото – той единствен от „сините“ фактори дойде да ме подкрепи по време на гладната ми стачка през юни  1995 г. по един подобаващ начин – с бутилка  водка и касета на култовия филм“ Харли  Дейвидсън и Марлборо мен“( 1991) на Саймън Уинскър, а след приключването й ме покани на пространно интервю.

Разбира се, за тези 25 години и авторът изживя еволюция, преоцени много от възгледите си, работи всеотдайно в политиката, настъпи момент на катарзис и преоценка, на отдръпване.

Продължи четенето… →

„Краят“ – роман сингуларност

От Яна Ленова-Димитрова

 

Тук ще стане дума за един текст, подготвен паралелно с цялата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ и излязъл като откъс в бр. 13 („М“) на алманах „Света гора“ през 2015 г., а цялата версия – в диска с приложения към него в рубриката „Перо“/„Библиотека“ под заглавието „The End“. Преминал през различни редакции и варианти на публикации, той се появява като литературен „етюд“ в литературнокритическата книга на Владимир Шумелов „Ще чакам дъгата“*.

Текстовият масив (независимо как ще го определим – „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“, нещо, клонящо към епифанията или под.) е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. „Все пак мисля – казва авторът, – че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.“

Етюдът завършва автоцитатно с последните думи от разказа „Потопът“ (особено добре визуализиран от корицата на книгата):

„Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

Продължи четенето… →

За една обикновена история на Йордан Нихризов

От Борислав Гърдев

Четвъртият романа Йордан Нихризов е обикновена камерна история.

Обхваща годините на прехода и се вглежда внимателно в съдбата на две сестри – Ана и Мария.

Това е първият  по – сериозен опит на автора да осмисли ежедневието ни и неговите проблеми през женския поглед – рискована и трудно осъществима задача, която той с ентусиазма на неофит, все пак осъществява на  прилично ниво.

Както и в останалите романи и особено „Минало незабравимо“, и в „Обикновена история“ личи културата, подготовката, усета, умението, хигиената на духа, с които Нихризов разработва своя сюжет и извайва образите от натура.

Продължи четенето… →

КОМУНИКАТИВНО-ИЗРЕЧЕНСКИ АСПЕКТИ В РАЗКАЗИТЕ НА ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

От Кирил Попов

През соцреализма писателите работеха като редактори или на относително високи обществени постове. Днес работят всичко, познавам не един и двама, припечелващи пари за издаването на книгите си и за живота си като пастири, охранители, амбулантни търговци и даже придружители на инвалиди…

В том I на „Стилуети“ включихме статия за писателя Владимир Шумелов. Повече като нейно продължение все в един по-определен езиково-стилов аспект поместваме в том II и настоящия текст, отнасящ се до предпочитанието на писателя към динамичната проза с артистистична употреба и преупотреба на глаголни форми от всякакъв вид, време и наклонение… И с емоционално-оценъчна, експресивна и функционална характеристика на действия и герои. Винаги в зависимост от естеството на комуникацията, както и от нагласата и способността за диалог у реципиента на текста. А в науката битува твърдението, че предаваната между субектите информация, „ако не е нова в денотативно отношение, тя има стойност на новост в конотативно“1.

Ярък художествен историк на своето съвремие, писателят Владимир Шумелов познава отлично тематичното и стилово-образно разнообразие в езиковото и поведенческото общуване между младите хора – „жизнени непукисти“, участници в Движението за натуракратично общество (разказа „Движението“), и в своите разкази и новели показва майсторско изобразяване и отразяване на така наречената модалност2 в характеристиката на героите и развитието на действието. А тъй като героите на този писател в преобладаващата си част са погълнати в образователния процес, техният език от една страна е когнитивно натоварен, а от друга, изразява различна степен на достоверност, молба, желание, убеждение, чувство, идея…

Продължи четенето… →

„Повесма“ на Снежана Иванова – да превърнеш мита в мистерия*

От Владимир Шумелов

 

Характеристики на поетическото у Снежана Иванова

Винаги съм се питал коя от всичките 15 книги на Снежана Иванова е най-добра. Писал съм за много от тях и досега нямам отговор на този въпрос.

За „Пролуки“ (2010): Много от мотивите, образите и темите в поезията на Снежана Иванова са с библейски корени или са свързани с общочовешката митология – изгнание, изход, завръщане, страдание, жертвоприношение, страх, свобода, лишеност, смърт, прераждане; Тайната вечеря, Възнесение (Спасовден); образи от Старозаветните легенди, от фолклора, философски термини, или конкретни обекти и реалии от действителността – Хаити („Хаити“), Демир Баба („Светилище“), краен квартал („Краен квартал“), квартира („Квартири“). И „Пролуки“, както всички поетически книги на Снежа Иванова е единна, монолитна откъм форма и съдържание, словесно прецизна, дори фина, но и „една много твърда и дори монументална поетика […] поетика на крайните обобщения, на законодателните обобщения“ (М. Бодаков).

Марин Бодаков (в първото представяне на антологията „Преодоляване на страха“ пред публика във В. Търново, 2009 г.) е убеден, че „нейната поетика е като вакуумирана: Снежана има ограничен – това ни най-малко не означава беден – речник. Нещо повече, този речник безкомпромисно се самоограничава, защото той се стреми да бъде изграден от основополагащи понятия“. И още: „Тя връща Словото назад, свива го, присвива го болезнено – до една изначална точка на езикова и мисловна компресия, от която единственият изход е лирическият взрив“. […] „… чрез този подход Снежана не пише книга, не, тя гради храм на кота нула“.

Разбира се, в линейния ход на тази антология ще усетите един преход от по-традиционна (като форма и изказ) поезия към по-нетрадиционна (по-„формотворческа“), от поезия, залагаща на енигмата и философски експлицираща идеи, образи и символи (нощта, смъртта, числата, огледалото, съня, луната, олтара, пустинята-нивата, пътя, гроба, майката, бащата, Господ), към поезия със същите символи и образи, но вече натоварени с нови смисли и реминисценции от действителността, облъхнати чрез емпатията на Аза.

Ако все пак трябва да тръгнем отнякъде, това са ин­те­ре­си­те на поетесата в об­ласт­та на срав­ни­тел­но­то ре­ли­ги­оз­на­ние и древ­ни­те езо­те­рич­ни уче­ния, част от които реализирани в есеистичните й книги. И най-вече началото – първите й стихосбирки, в които намираме трайното й увлечение към йероглифи, клинописи, формули, числа, древните сакрални азбуки, като начини на гадаене и философско-поетическо осмисляне на света.

Продължи четенето… →

„Смисълът“ – между фантастичния екшън и популярната лекция по астрофизика

От Борислав Гърдев

„Смисълът“ е продължение на търсенията на Людмила Филипова , които помним от „Мастилениятлабиринт“ и „Където се раждат ангелите“.

Тя се утвърди като  създател на фантастично – прогностичния екшън и смята, че там трябва да затвърди завоюваните позиции.

Личното ми мнение, което съм споделял и преди е, че нейната сила е в пресъздаването на лично преживени драматични събития и осмислянето на сложния делник, в който живеем и който все повече се отдалечава от представите ни за нормално битие.

Тя доказа, че може да го претвори убедително в „Анатомия на илюзиите“.

Тъжното е, че спря до „Стъклени съдби“ и „Червено злато“ и се насочи директно към фентъзито и приключенските екшъни.

Постигна голям успех, стана много популярна, но същевременно започна да боксува в креативните си търсения.

Заредиха се поредица от книги, кои от кои по – амбициозни и мащабни, в които образи, конфликти и сюжетни конструкции започнаха да се повтарят, да напомнят нещо вече четено, гледано, познато.

Продължи четенето… →

НОВИЯТ БРОЙ НА ГОДИШНИК „ЛЮБОСЛОВ“ – ЧИКАГО

От Владимир Шумелов

През февруари 2018 г. от печат излезе новият брой на литературния годишник „Любослов“, орган на Съюза на българските писатели в САЩ  и по света. Писателският съюз в САЩ съществува от 2010 г. и е базиран в Чикаго. Регистриран е по всички закони на щата Илинойс и Федералните закони на САЩ, а основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи. Първият алманах на Съюза излиза през 2012 г. под името „Българско слово и багри от САЩ и света“ с подкрепата на Агенцията за българите в чужбина, като е посрещнат с голям интерес от читателите и критиката. Вторият  годишник със заглавието „Любослов“ е публикуван през 2013 г. и с това заглавие изданието следва стриктно своята периодика през следващите години.

Новият шести брой на периодичното издание за 2017 г. е подготвен от екип: редактори и съставители Виолина Б. Иванова и Симеон Гаспаров; графика и предпечат – Нели Иванова-Кехайова; художник на корицата – Иво Рафаилов. Според екипа на „Любослов“ още преди шест години изданието е приело и следва три основни принципа. Единият е да се откриват пишещите на български автори навсякъде по света. Другият е са се търси разнообразието в текстовете – поезия, проза, пътепис, очерк и т.н. И третият е да се откриват млади автори и да им се дава творчески път, стимул да пишат и мечтаят. В годишника са включени 45 български автори, живеещи и работещи в родината си и извън нея. На страниците на алманаха са включени и текстове Сияна Василева – 19-годишна ученичка от България. В новия брой има също творби на поети с китари (между които и Васко Кръпката), известни и не толкова известни имена на поети и писатели от страната и чужбина. Те участват с поезия, разкази, пътеписи, откъс от автобиографичната книга „Падение и спасение“ на журналистката от bТВ Весела Тотева, за това как се е преборила с хероиновата зависимост.

Продължи четенето… →

В търсене на житейския ориентир

От Борислав Гърдев

„Посоки“ е добър филм , разказващ за трудния живот  хората  в България.

Те всички  се въртят като в омагьосан кръг – независимо дали са бедни или богати, дали вегетират в столицата или бягат в чужбина – обикновено Австрия и Германия.

Отчаяно търсят ориентир и насока, в която да се движат.Не им е лесно, защото обикновено животът не предлага много опции за избор – тук и сега, у нас, в столицата , в рамките на едно денонощие.

Шест истории за таксиметрови шофьори и клиенти, смешно – тъжни, на моменти страшни, съссвежи персонажи, убедителна операторска работа на Веселин Христов, заснел всеки сегмент в един кадър, което си е голямо постижение, добра драматургична основа, дело на Стефан Командарев и Симеон Венциславов, която е житейски достоверна и грабваща, тъй като сценаристите добре познават средата, която описват.

Интересен сюжет, стегнат в рамките на 103 минути , късове родна действителност, пресъздадена с любов и нежност, с болка и тъга.

Филм, пълен с цинизми и насилие и същевременно не мрачно – черноглед.

В който има място и  за доброта, и за съчувствие, и за помощ на изпадналия в беда.

Продължи четенето… →

Думи за новата книга на Светла Андреева

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Светла Андреева „Добри, красиви, зли“, както и предишните й книги, е обърната отново към българското съвремие. Определена от авторката като роман, но всъщност повече разгърната повест, тя разчита на ясни, просто разказани истории на ограничен  кръг герои от българското съвремие, един наратив, който по традиция включваме в потока на т.нар. психологическа проза. Романите й от първото и второто десетилетие на XXI век отразяват конкретни исторически моменти от Прехода на страната ни след 1989 г., ситуирани обикновено във фиктивни провинциални градове (градчета, села), които заедно със системата от герои са „разпознаваеми“ от българския читател. Вероятно този интерес е донякъде следствие от вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й (доскоро) занимания с асоциални типажи, които й дават необходимата база от фактология.

Основните сюжетни линии в „Паяци и пеперуди“ са две: едната е около т.нар. новобогаташи (Жана, Евгения Миланска), а другата е свързана с местната интелигенция – поетите Михаил Андреев, Бела Снежина, Славей Яворов, писателката Блага Стефанова и др. Тези линии се пресичат по различни поводи (в основата им, разбира се, са парите и всичко, свързано с тях), а развръзката на повечето от конфликтите в разказа е предвидима, позната от подобни ситуации, лансирани в масмедиите. Макар и камерна като сюжет, в книгата художествената интерпретация на факти и явления надгражда суровия материал от действителността, личи усет към епичния наратив и обобщението, а рутината и годините на писане са шлифовали фразата стилово, композиционно текстът е хармоничен и изграден върху най-добрите ни разказвачески традиции.

            Наред с наученото от големите имена на българската белетристика още от 80-те години на миналия век, когато Светла Андреева дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (1984), не можем да не забележим, че тя непрекъснато обогатява своя жизнен и творчески опит, черпейки от практиката на сериозната най-нова западноевропейска и американска белетристика, а всяка нейна нова книга разширява периметъра на авторските й търсения – като сюжети, герои, актуални социално-обществени проблеми. Новата й книга залага не толкова на сюжетна динамика и шокиращи обрати в сюжетните линии, а е съсредоточена в демонстрация на умението да създава интересен третоличен разказ, разчитащ на добросъвестното боравене с фактология и личното отношение към описваните факти и събития. Успехът и тук, както и в предишните книги на Светла Андреева, се състои в това, че описвайки картини от разпада на социалния живот в българската провинциална действителност, тя ги претворява в живи образи и ситуации в развитие, анализира екзистенциалните дилеми на своите герои, прави нужните социално-психологически внушения. В текста ще се срещнем с проблемите на хората на бизнеса и психологията на т.нар. средна възраст и кугарите, с творческите проблеми и зависимости на писателите в извънстоличната среда, техните падения и успехи, ролята на социума върху всички тях…

Игри между интелигентни и добри, злочести и озлобени хора, в които губещи и печеливши няма, защото в крайна сметка внушението е, че житейската логика е желязна: трябва стъпка по стъпка да търсим хармонията в човешките отношения, справедливостта, свободата… За да направим своя най-добър личен житейски и професионален избор.

Светла Андреева. Добри, красиви, зли. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2017.

 

За дебютната книга „Провокатор на въображения“ от Генчо Генчев

От Владимир Шумелов

Тридесет и два основно кратки разкази е събрал между кориците си дебютният сборник на Генчо Генчев. Някои от тях звучат хумористично, други притчово, трети есеистично. Свързани с най-новото време, тематиката им е разнопосочна, без точни темпорални и териториални лимити. Все пак селото – този отдавна отстранен от българското писателско око образ – се появява по-често. Именно селото, но и малкото селище, покрайнините на държавата, предградията на живота са ония топоси, на които се натъкваш постоянно в текстовете. Написани като аз-повествование, на разговорен, преплетен с жаргон език, те пресъздават „живия живот“, но не езикът е основното тук. Не и сюжетът. Щрихи от днешния живот, по-често битови, но и също толкова често обърнати към миналото. Понякога дидактично-поучителни и клатещи пръст, понякога заразяващи със смях или тъга. Но винаги добронамерени. И въпреки това тези текстове са разкази. Не са експеримент, но заразяват с искреност, ако можем дори да добавим щипка „нов автентизъм“ (Пл. Дойнов), граничеща с наивитет на моменти или излишна описателност, но във всички случаи увличащи, провокиращи въображението.

Разбира се, разказът непременно трябва да е „провокатор на въображения“, независимо за какво става дума в него. Макар че, както забелязва разказвачът в едноименния текст, по-голям провокатор от живота няма – нещо, което „осъзнаваш по-късно, когато животът се е посмял на твой гръб и си си научил урока“. Все пак това е в основата на творчеството, на креативността – въображението, създаването на ония реално-фантазмени образи и картини, които провокират/асоциират в съзнанието ни нови необичайни, невъзможни образи, представи или идеи. Задачата на Генчо Генчев в дебютния сборник в това отношение е била доста трудна, особено когато е формулирана като заглавие. В голяма част от текстовете авторът не разказва небивалици, не фантазира, а с един спокоен, ведър тон реди семпли епизоди от ежедневието около нас. Героите му също не са надарени с необикновени качества, не страдат от нелечими филии и фобии, не живеят на други планети, а са между нас, те са ние. Разбира се, понякога авторовото въображение прескача реалността („Птичка“) и тогава децата говорят с птици; друг път то ни води по пътя на някоя „легенда за черните магии“ (едноименният разказ) или ни разказва „как живеят мислите“ (едноименният разказ), как детето поема към голямото изкуство („Подаръкът“), как обикновеният човек се превръща в известен богат художник („Абстракция“). В повечето случаи фантазменото, съновидението се преплита с реалното, иронията/самоиронията прелива в хумор, а хуморът в горчилка или тъга, което донякъде дава втори план на разказа и в което е неговата ценност, а обикновеният човек (герой) се превръща в уникален вид, благодарение на вроденото си любопитство и чувството за хумор  („Позитивно мислене“, „Алфа мъжкар“, „Ловджията“, „Как познах „кърската любов“, „Летящи катерички през зимата“, „Запуснат двор“, но и мн. др.). Във финалния текст „The Secret“ бай Стоян параджията завършва своята изповед така: „За днес стига. Утре пак търсете – в любопитството е прогресът“. Любопитството, но и позитивизмът, хуманизмът и всички ония дребни добродетели, които ни правят повече хора, са в тъканта на тези текстове. В основата на ред разкази е споменът, предаден като разказ в разказа или авторова рефлексия от някого, от нещо, незначителен или случаен детайл – стъпало на дървена стълба („Стълбата“), книга със забравени 17 лева на 52 страница („Различен ъгъл“)… Като (да припомня края на „Различен ъгъл“) старият виц за бабата, която изнасилвали…, но то било преди 50 години. „Е защо викаш чак сега? Ми хубаво мий да си спомням – въздъхнала бабата.“

Продължи четенето… →