Категория Архиви: Христина Панджаридис

Куче-костенурка

 

Разказ от Христина Панджаридис

 

– Здравей! Идвам с новина! Свалих си Свилен! – Соня плясва с ръце като получило близалка дете, а гласът ѝ сякащ прави съвършен кръг над нейната глава. Сигурно си представя, че вече е с ореол! Доволна от себе си и още повече от въздействието на новината върху Ивета. Роклята с цвят на тиква подчертава закръглеността ѝ, която никак не я смущава.
Жената, приела информацията, се смалява, а лицето ѝ пребледнява. Спомня си, че със Соня се разбираха. Приятелки не доживяха да станат, но по отделни теми обединяваха силите си. Преди три или четири години именно Соня ѝ препоръча адвокат по бракоразводните дела и човекът излезе факир. Раздели я със съпруга бързо и по най-безболезнения начин. Соня я запозна и с директора на медицинския център, който я нае за консултант и редовно я викаше за мнение. Така припечелваше парици за растящите синове.
Ивета се отплащаше с мерене на кръвното на зимуващите в четиристайното жилище родители на Соня. Чудеше се, но не търсеше отговор, как познатата ѝ, една обикновена продавачка в магазин за модни дрехи, успява да познава такива важни за ежедневието хора. Соня показваше умения на олимпийски шампион по плуване в замърсени от битови и промишлени отпадъци води.

Продължи четенето… →

ЖУЛИЕТА

 

От Христина Панджаридис

 

Откакто побеля след преживяно земетресение в Япония, надеждите ѝ се състариха. Продължи да играе, изпълнявайки роли на възрастни дами.

Боядисваше косата си, но режисьорите я възприемаха като зряла.

“Презряла”, добявяше иронично в ума си. “Кога ли ще сбъдна мечтата да съм Жулиета?” не мирясваше актрисата.

Едно малко театрално дяволче се разкиха от прахта и се озова в кабинета на важно място. Вмъкна се в главата на неостаряващ симпатяга.

Той реши да направят театрална група и за нейн ръководител покани актрисата. Беше я гледал в ролята на Клеопатра,  Дездемона, Гертруда. Шекспир заслужаваше да огрее и сцената на техния град.

Актрисата се развълнува. Предложението ѝ зазвуча като “Танц със саби” и си наля три пръста уиски.

Те искаха да сформира състава. Кандидатите чакаха. Надяваха се да започнат с “Ромео и Жулиета”, естествено. Старите умираха за любов, а младите не я познаваха.

Театралният грим изяде бръчките и старческите петънца по лицето ѝ. Дрехата откри величието на фигурата й. Огледалата се умълчаха. Тя, тя си беше Жулиета. Само тя!

Раздадоха мъжките роли. Ромео щеше да е високият, красив мъж, по професия хирург.

Дали щеше да я спаси?

В почивката я потърси една от кандидатките за градска слава.

– Познавате ме, нали? До преди година играех в столицата. След операция на сърцето ме избутаха навън. Време е да помисля за себе си. Искам ролята на Жулиета!

Отвътре я заля топла вода, но се държеше. Тази беше поне с двайсет години по-млада от нея. Защо мечтите остават девствени?

Желанието ѝ беше по-силно от нея. Монтеки и Капулети се дуелираха под езика ѝ.

Когато минаваше покрай гримьорните някакви пъпчиви гласчета я блъснаха от небето на земята:

– Я, бабата на Жулиета!

 

ЛЮБОВНИ УДАРИ

 

Разказ от Христина Панджаридис

 

Удрям и приливът на енергия потича по ръката ми като придошла река. Шефът ме разпъва всекидневно на кръст. Умирам и възкръсвам.

–         За разпокъсаната ми на пет части годишна отпуска!

–         За поредното ми неповишение!

Пак замахване. Опа! Попадение от класа. Тренировките си ги бива.

–         За неаргументираната ти критика на едноседмичната ми работа – включително събота и неделя, – пред началниците от другите отдели!

–         За отказа ти да ме пуснеш два часа по-рано от работа. Щях да се явявам на друго интервю. А сега пак оставам в твоя развъдник на пирани!

–         За крокодилската ти уста, дето няма насищане да бълва грубости!

–         За премията, която отиде при Милева, чията пола е къса като мозъка ѝ!

–         За служебното ми място на паркинга, което ти все заемаш и после вдигаш рамене: „Колежке, вие сте оправна!“

–         За петното от соса за спагети, което дори и в химическо чистене не смогнаха да отстранят. Ти знаеше, че блузката ми е нова и нарочно ме окапа! От неизтриваеми сосове по дрехите си да не се отървеш! На!

Ударите не отслабваха. Звънна телефонът, но само го погледнах. Гледай си работата. Ако е спешно ще ме потърсят пак. Поех си дъх. Изгълтах чаша вода за освежаване на мисълта.

–         За изчезналата от бюрото ми саксия с разцъфналата в лилави тонове орхидея!

–         За анонимните картички, пускани под вратата на стаята на всяко осмо число – рождения ми ден!

–         За блокирането на асансьора при нежеланието ми да ти стана асистентка!

–         За бонуса „уикенд за двама“, който се падна на мен при тегленето, а ти анулира резултата с довода, че съм родена късметлийка!

–         За погледа ти дето кръжи, кръжи около мен и накрая каца върху изрусената!

–         За пъстрите ти очи, в които кафявото ме притиска в ъгъла, зелено дръпва завесата, а жълтото ме разсъблича!

–         За зачервените ивици на лявата ти буза от маникюра… о, не искам и да знам! – Чу се звук „плок“ и топката тесто отброи стотния удар. Най-хубава питка става след сто удара в земята.

 

Песен с продължение

Разказ от Христина Панджаридис

 

Баба пееше една песен. Всеки ден. От сутрин я носеше със себе си до заспиване. И все я дооправяше – като кърпата на главата си.

Наблюдавах я с любопитство, а като голяма – тайно. Сваляше кърпата, изглаждаше я и пак я завързваше. След час действията й се повтаряха. Все едно чрез кърпата оставяше някакви тайнствени знаци из дома или на околните.

Песента й също се раздвижваше. Текстът добавяше нови думи. Помнех пет куплета. Учеше ме на разни песни, но никога на нейната си.

Едно лято, след смъртта на най-малкия й син, баба добави нов куплет. Звучеше най-тъжно от другите. Сякаш някой тропаше на вратата, но ключът го нямаше и започваше търсене.

Песента ѝ набъбваше с всяка година. С ражданията на внуци или правнуци изнамираше радостни думи, след ходене на погребение вмъкваше тъга. Песента беше историята на живота й. Шарена, но с преобладаващи тъмни тонове.

Продължи четенето… →

… И ще дойде златната вода…

Откъс от романа „Ничия“  на Христина Панджаридис

 

* * *
Слънцето свиваше гнезда в есенните клони и не
бързаше да си ходи. Тополите, останали почти без
листа, приличаха на скелети за изучаване на човеш-
кото тяло. Някъде светлееха още десетина жълти и
попарени от сланите тъмнозелени, но повечето вятъ-
рът бе съборил на земята и ги трупаше. Преспи от
шума. Пролетната и лятна премяна на есента.
В паметта – изранен остров на нерадостта, се бе
настанило лицето на Милена. Не й се отгатваше въз-
растта на жената, но големият й син спомена, че той е
на четиридесет и една. Значи са връстници – Доротея
и той.
Изглеждаше свеж, отпочинал и с лице на бебе.
Висок като някогашен фабричен комин, със започна-
ло да се оформя коремче.
Косите на Милена падаха на леки и закачливи
букли, черни, набиващо се черни. Не личеше намеса
на химия. Лицето продълговато, но симетрично.
Синът позвъни и я помоли да им помогне. Били
пред полицията, но после се поправи, нека да дойде
до статуята на мечето и дървото, символа на Мадрид.

Продължи четенето… →

Ключът на Хуанита

 

Откъс от новия роман на Христина Панджаридис „Ничия“

(Заглавието на откъса е само за тази публикация – б.р.)

 

1 1 .

Дъщерята на Фернандо, Хуанита задържа дъха

на присъстващите. Разговорите спряха, потропвани-

ята на вилици и ножове запазиха минутно мълчание.

Високата млада жена, с леко матов тен и сини очи,

примамливо сини, подаде ръка на татко си. Той я

прие от възпитание и заради Доротея. Бялата рокля

до коленете контрастираше с черната дълга рокля на

приятелката й Натали.

Момичето – крехко, чупливо, стройно, с поне

двайсетина сантиметра по-ниско, се усмихна и без из-

лишни формалности седна до искрящите сини очи.

Хуанита развяваше дълги почти до кръста изру-

сени коси, прихванати на опашка, с втъкани пет мар-

гаритки. Получаваше се игрива жълто-бяла лента.

Другата носеше кестенявите си коси разпуснати по

раменете. И двете гримирани леко, с едва докоснало

устните розово червило.

Започнаха с гаспачо и прясно изпечени хлебче-

та. Натали и Фернандо се спряха на патладжани, пъл-

нени с месо, а Доротея и Хуанита поискаха ризото

с морски дарове. Подправките насищаха обонянието

със слънце и подклаждаха апетита на масата.

Виното беше повече от думите през вечерта.

Кестенявата Натали измести започналата да дразни

тишина на четворката, подобно препълнен пепелник,

който стои, а келнерите минават и не забелязват.

– Отидохме до музея Прадо, отдавна планувах

да му посветя цял ден от живота си, да видя платната

на Веласкес, Ел Греко и Гоя. Каква разсеяност! Както

много други музеи по света, и той в понеделник не ра-

ботеше! – започна Натали. – Разгледахме катедралата,

кръстена на покровителката на Мадрид, не й запом-

них името… – погледна с очакване приятелката си.

– Алмудена. Катедралата Алмудена.

– Да! Отвън е впечатляваща, но отвътре… не

искам да ви обидя, но я намирам твърде семпла, не-

запомняща се. Бяхме и в Барселона, и наистина съм

съгласна, че градът е едно безценно съкровище! Пре-

ди време гледах филм и в него героинята твърдеше,

че мечтае да живее в Барселона – най-красивия град

на света. Запомних казаното и отидохме да проверим

истина или реклама са мечтите й.

Продължи четенето… →

Лавандула

Разказ от Христина Панджаридис

 

   Двете приятелки пристигнаха на гости. Високи и приятно закръглени. Само някой на диета би видял петънца за изстъргване по ханша и по бедрата. Приличаха на майка и дъщеря. Загледаш ли ги повече от десет секунди, установяваш, че носът на по-младата е гърбав, но придава дързък вид на лицето ѝ.

   По-възрастната имаше личице на манекенка, забравена от публиката.

   Когато двете се поглеждаха – огледалото се пукаше от завист. Смееха се и личеше, че се разбират без думи.

   Гърбавият нос беше омъжена за Антоан, планински водач и любител на чашката. Живееше в село, където вечерите, поради липса на кой знае какви развлечения, хората се отдаваха на пиенето. Умерено, замезено със сирене и надлъгваници.
   Тя се казваше Анна, а другата – Стела.

Продължи четенето… →

Реката

 

 От Христина Панджаридис

Денят бил горещ. Юлско небе без капчица милост. Сухи треви, като ръцете на бабите.

Реката се подразнила от шума на детските тела и си е взела своето. Двете ѝ момиченца. На десет и на седем години. Добри плувкини, но деца. Малката почнала да се дави. Голямата скочила да я спасява и реката вместо да направи избор – грабнала и двете.

Реката, в която тя се научи да плува! Реката, където за първи път се съблече гола и се остави да бъде прелъстена.

Обичаше да се разхожда край тишината на върбите и да си обещава най-чудатите неща на света! Ще порасне, ще обича, ще стане треньор, ще е щастлива! Ще…

Продължи четенето… →

Картини от едно погребение

От Христина Панджаридис

 

   Студена неделя. Страшен час. Пътят към гробището още по-студен и дълъг. Подобно сто въздишки. Сълзите замръзват и сърцата им от сол тупват в краката. А те бързат. Януарският ден е кратък на светлина и щедър на вятър. И най-топлият шал се вледенява по този тъжен маршрут.

   Следобедът –  празна, с използвани вече бои, палитра.

Снегът дразнеше с белотата си. Очите се присвиваха от безразличието на ширналото се, излъскано до блясък, поле. Черните дървета дращеха с клоните си върху чистия пейзаж.

Белота и насред нея сенките на орехи. Ледена графика. Мъртвият би я оценил. Но вече правото му да рисува преминаваше в други ръце.

Продължи четенето… →

Лихварят

 

   От Христина Панджаридис

  Сутринта беше като мокра риза. Вятърът се опитваше да я изсуши и тъкмо изглеждаше, че ще успее, дъждът пак се заиграваше с него.
  
“Валят звезди”, пошегува се винаги усмихнатата продавачка на вестници. Тя си изкарваше парите предимно с продажбата на чорапи, цигари и запалки, печатните издания бяха на последно място, но не беше недоволна. Или пък се беше родила с усмивка върху матовото, продълговато лице, на което отиваха леко прошарените дълги и чупливи коси.
  
Обувките ми пропускаха, особено десния на палеца и на петата, и мушнах найлоново пликче върху чорапа. В колата нямаше да се намокрят, но след паркинга в индустриалната зона, до фирмата, където щях да си подавам документите за секретаркаa се извиваше пешеходна алея. Достатъчно дълга да започнеш и да свършиш рецитирането на “Опълченците на Шипка”. Сетих се точно за него, защото преди седмица видях в читалнята на градската библиотека един французин да чете поезията на Иван Вазов и в очите му грееха червени рози. Надявах се и от моите да си набера рози и да ги натопя в празната си от поне хиляда дни ваза, когато ме приемат на работа. Между парите за букет и бензин избирах да си откъсна по тъмно тайничко едно цвете от обществените градинки. Ама в последно време там не вирееха цветя, а неподдържана трева и найлонови пликчета в различни цветове.

Продължи четенето… →