Категория Архиви: Ружа Велчева

Ружа ВЕЛЧЕВА – биография

Родена съм на 22 август 1946 г. в гр.Павликени от комбинацията на два рода, свързани дълбоко с българската история. По майчина линия-кореняци търновци, по бащина линия – кореняци габровци.От странната комбинация между болярски и балканжийски гени се е получила една лъвица, която винаги върви през годините с гордо изправена глава, въпреки раните, битките и загубите…Като се прибави и това, че прадядо ми Петър по майчина линия е родом от сърцето на Странджа, от с.Кости, светилище на нестинарите, генетичната сплав става още по-взривоопасна!..Бунтарството, боголюбието и патриотизма са отличителни черти в характера ми от дете!…

VLUU L100, M100 / Samsung L100, M100

Дядо ми по майчина линия е участник в железничарските стачки през 1918-1919 г. За да се спаси от гоненията след потушаване на стачката, отива в Бачковския манастир, завършва там семинария и когато го ръкополагат за свещеник, се оженва за 16-годишната ми баба Донка, красива търновка…Умира твърде млад, на 33 години…От него съм наследила сините очи, обичта към поезията, рисуването и българската история…Баба ми по бащина линия Ружа, на която съм кръстена,беше отлична шивачка, член на църковното настоятелство на църквата в Павликени и един от основните гласове в църковния хор…Дядо ми Васил по бащина линия заедно с брат си Георги са държали най-престижната гостилница на времето в Габрово „Игото“, където са отсядали всички знатни гости на града. В един момент братята решават да разделят капитала си и тогава дядо ми наема ресторант-градина близо до ж.п. гарата в Павликени.този ми дядо е участвал преди да се захване с гостилничарството във всичките войни -от Балканската до Първата световна война като кашавар в армията, защото е бил дюстабанлия и не е ставал за пешак…, но това не му е пречило да проявява истинска храброст в решителни моменти, например при превземането на Одрин, където се е бил с оръжие ,заедно с всички български храбреци там и за което е получил сребърен и бронзов медали за храброст.

VLUU L100, M100 / Samsung L100, M100

Семействата на баща ми и майка ми за определен период от време се оказват с Павликени и затова съм се появила там на бял свят. От 1956 г. обаче надделява желанието на майка ми да се върнат в красивото Търново и вече 61 години съм жител на този прекрасен град, където през 1964 г. завърших гимназия, а  през 1972 г- електроника в Техническия университет в Габрово и 33 години работих като инженер, от които 29 години в системата на техническия контрол на Българската телекомуникационна компания. От 1 септември 2004 г. се влях с редиците на шастливците, които са успели да се пенсионират. След това наблегнах на писането, като поработвах какво ли не допълнително-гледах внуци и чужди дечица, грижех се за една възрастна дама и дори за едно куче…

Продължи четенето… →

НЕВЕРОЯТНИЯТ ТОНИ

Разказ от Ружа Велчева

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най- красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в разлимни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време…

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме…

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там… Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финест, който издаваше потеклото!…След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София!…След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна бюлов, докато срътта ги раздели…Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия!….

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни!…Това разбрах по-късно, след срещата…

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка…Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна съппун и вода…Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони…

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен…

Внимателко преглътнах изумлението си, Нещо болезнено беше покосило невероятния накога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни…

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели!…Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край….

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Каво повече от това можеше да искаме от съдбата?!…“

Красива приказка за невероятна любов и съдба!

„ Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда…Гаснеше не с дни, с часове…От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност…Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото…напуснах работа и останах с нея до края…Умирах заедно с нея, ден след ден…Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог!…Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни бездушен свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края…Волята ми, душата ми умря заедно с нея!…“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка…И неговата болка преля в мен…

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго…И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща! Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот…

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари…Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него…Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й…

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка….

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на позаря за купим шише  ракия-менте…“По-евтино е, а ефектът е задоволителен…“- промълви Тони. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент…“Обявил съм го за продан, дано получа добра цена- засега няма купувачи…Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси…“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо…Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер…“ – вместо оправдание промълви той.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава булонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език…“Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата невероятна любов и раздяла….“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши…

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено…Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на душека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце!…

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка… И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху душека. Люси се сви в краката му, и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато Тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше и най-богатият човек, който съм срещала, защото  е можал да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта…

Мечтател

От Ружа Велчева
Генади си е такъв! Мечтател! Още от дете.
Първо мечтаеше да стане световна футболна звезда. Стигна само до махленския отбор. Здраве да е, си каза и продължи да мечтае.
По-късно се записа в професионално училище, а си мечтаеше за научна кариера. Стигна до стругар 7-ми разряд в завода. Здраве да е, си каза и продължи с мечтите.
Сега мечтаеше да работи дълго и щастливо в завода и да се пенсионира в него с прилична пенсия. Да го удари на живот с нея! Е, през демократичната вихрушка продадоха завода на една мутра за 1 лев и него го съкратиха. Здраве да е, си каза и продължи нататък. Не се отказа да мечтае!
След 5 години охрана в една мелница доплава до заветната пенсия! Сега ще го ударя на живот, си каза и пак се размечта!…
Сега мечтаеше да стане богат! Е, не кой знае колко много, но да има достатъчно пари да се храни, да си плаща сметките и лекарствата, а в неделя да си купува и по една биричка!… Мечтателят си е мечтател!
Соня, засуканата вдовица от втория етаж на кооперацията, често се хвалеше, че си допълвала по една пенсия от градското бинго. Реши и той да опита. Днес като разпредели парите от мършавата си пенсия до стотинка, задели пари и за по един хляб и кофичка кисело мляко на ден, напазарува скромно боб, леща, ориз и картофи и видя, че за фонд “и аз съм човек“ останаха 5 лева. Реши да си опита късмета и той.
Залата на бингото беше пълна с пенсионери. Видя и Соня, свежа и усмихната, да отпива бавно от безплатното пенсионерско кафе. Кимна й и седна на съседната маса.
Първата игра беше безплатна. Печалбата – 30 лв. Колко много неща можеше да си купи с тях!… Цяло пиле на грил, кило банани, двулитрова бутилка бира, даже и фъстъци за мезе, мечтаеше си Генади.
Не спечели. Здраве да е, си каза и продължи да мечтае.
В следващата игра печалбата беше скромна, но достатъчна за печено пиле и кило маслини, от по-евтините…
Не спечели.
Зареди последните стотинки, защото печалбата си струваше да помечтае дълго, дълго…. Отпи от безплатното кафе и сърцето му тупкаше от вълнение, аха-аха да излети навън… Птиче, готово да полети след мечтата си!
Загуби.
Здраве да е, си каза, нали си помечтах на воля! А и кафе пих! Кимна незабележимо към Соня и бавно излезе навън.
Навън слънцето му намигна приятелски и той бавно продължи към автобусната спирка.
Мечтател!…

Резултати от конкурса за антикапиталистическа и социална сатира – 2017

 

В конкурса за съвременна антикапиталистическа и социална сатира, организиран от „Червеният ездач“ и проведен през октомври 2016 – януари 2017 година, участваха 20 автори с 29 произведения.

РЕЗУЛТАТИ:

Първо отличие – Стоян Вълев „ Франзелата

Второ отличие – Борис Борисов „ Епиграми и афоризми

Трето отличие – Ели Елинова „ Как започнах да се смея

Отличие „Избор на читателите“ – Десислава Стоянова „ Талант
Грамота за художествено майсторство:
Антоанета Александрова „ Бизнесменът
Владимир Георгиев „ Държавникът и мухата
Галина Москова „ Песента на петела
Генка Богданова „ Милосърден гост
Дони Колева „ Епиграми
Иван Георгиев „ Кметски избори
Марин Тачков „ Парите миришат
Павлина Петкова „ От яйцето на прехода
Руген „ Чакалнята
Ружа Велчева „ Мечтател
„Червеният ездач“ благодари на всички участници и им пожелава нови творчески успехи!

Съществуват сега и в миналото две непримирими култури, едната господстваща, завладяла цялото ни зрително поле и друга идваща от нашия живот, често забранявана или изопачавана. На тази страница ще бъде дадена думата на дейци на културата от три столетия, борци за по-човечен и справедлив свят.

„Червеният ездач“ е надпартийно, зависещо по съдържание само от редактора и участващите автори издание за култура с девиз – „Културата в стремеж към по-справедлив и човечен свят“.

Червеният ездач http://revcultbg.blogspot.bg/
Конкурси проведени от Червеният ездач http://socpoetrybg.blogspot.bg/
Фейсбук страница https://www.facebook.com/RevCult
Е-Поща revcult.bg@gmail.com

Ружа Велчева получи званието „Книжовник“

 

Със званието „Книжовник“ за съхраняване на възрожденския дух, проява на родолюбие и принос към българското писмено наследство бе удостоена Ружа ВЕЛЧЕВА,  която неотдавна навърши седемдесет години. Тя получи Почетен знак на НРБ „П.Р. Славейков“, както и Поздравителен адрес от кмета на Велико Търново Даниел Панов.

Връчването на отличията бе съчетано с представянето напоследните и книги в читалнята на библиотеката, където бяха се събрали нейни приятели и почитатели на литературата. Премиерата на „Нестинарка“, в която като в своеобразна авторова антология бяха включени 70 стихотворения, и сборника с 48 разказа „Блажени нищи“ (в две части – “ Щастливи на дъното“ и „Морга за изгубени души“) праедизвика интереса на присъстващите. За Ружа Велчева и битието и на личност и творец говориха редакторите на последните ѝ книги Владимир Шумелов и Миролюб Влахов.  Юбилярката  прочете два от разказите си и представи рецитал от любими свои стихове. Дори спирането на електрическия ток за повече от половин час  не повлия на настроението и атмосферата и мероприятието продължи на свещ и светлината на фенерчета от мобилен телефон.

 

 

 

Представяне на новите книги на РУЖА ВЕЛЧЕВА

 

Регионална библиотека „П. Р. Славейков“

Велико Търново

Ви кани на представянето

на новите книги на

РУЖА   ВЕЛЧЕВА

 

 

Нестинарка“  и  „ Блажени нищите“

 

на 10 ноември 2016 г. /четвъртък/ – 17. 30 ч.

в читалнята на библиотеката

 

 

         Двете книги ще бъдат представени от авторката и редакторите им писателите Владимир Шумелов и Миролюб Влахов.

ЖЕГА

 

Разказ от Ружа Велчева

Побързах да се спася от обедната жега в селската кръчма. Почти бях привършила работата си в близката поща и чаках колегите, за да се приберем в областния град.

Обгърна ме приятна хладина, мирис на прясно изпечена скара и оня необясним дъх на отминали времена, патина, която придаваше особено очарование на белите перденца, портрета на Сталин между бутилките ракия и китката ружи, които се усмихваха загадъчно от медното котле в края на бара.

Имаше само двама клиенти освен мен. Възпълен мъж на средна възраст с градски дрехи и дребничка, стара жена, пребрадена с кърпа. Бяха на съседната маса. Толкова близо, че чувах даже дишането им.

Пред мъжа имаше огромна порция мешена скара и халба бира, а пред жената – две самотни кебапчета и лимонада. Почти не разговаряха. Мъжът ядеше лакомо и настървено, сякаш пред него е последната храна преди свършека на света. Старата жена едва побутваше кебапчетата, явно липсата на зъби или нещо друго й пречеше да изпита обикновеното човешко удоволствие от яденето. Омел чинията си до троха, мъжът се уригна без притеснение и посегна към едното кебапче. „Мамо, сигурно добре ви хранят в дома…Не си ядеш кебапчетата…“ „Хапни си, сине, аз не съм гладна…“- и жената посегна към лимонадата. Гледаше огромния си син и от избелелите й като лятно небе очи капеше мека синева направо върху бялата покривка. Личеше си, че много се гордее със своето момче…

Скоро на масата им нямаше вече нищо за ядене. Доволен, синът извади портфейла си, но се сети за нещо и не побърза да извади пари.

„Мамо, ти нали днес взе пенсията. Не я дръж в себе си, че току виж, ти я опипали онези дъртофели в старческия дом. Нали знаеш, при мен парите ти ще са на сигурно място!…“И се засмя сам на шегата си с пълно гърло.

Старата жена бръкна в олющената си чанта, внимателно извади голяма мъжка носна кърпа с четири възела и бавно ги развърза. Извади парите и ги подаде на сина си. Той ги преброи и отдели 5 лева. Подаде й ги с думите : “Да имаш за лимонада!…“, после отдели и за сметката. Останалите прибра в джоба си. Плати и тръгнаха към вратата. Той напред, след него, прегърбена, кротка и щастлива, майка му.

Кръчмарят почисти мълчаливо масата им и дълго гледа след тях. Въздъхна и по-скоро на себе, отколкото на мен, прошепна: „Лешояди…Идват обикновено в деня, когато изплащат пенсиите на старците… Колкото да им приберат парите…И така, докато над тях се смили Господ и си ги прибере горе!…“

Отместих непобутната порция пред мен, платих мълчаливо и излязох навън, където в лятната жега се отдалечаваха бавно към старческия дом синът и неговата майка.

Буцата, заседнала в гърлото ми тогава, я нося в душата си и сега, години след онази юнска жега в село Стоките…

 

„Танцувам още с огнени коси…“

 

Рецензия от Владимир Шумелов

(Ружа Велчева на 70 години)

 

С тази стихосбирка Ружа Велчева отбелязва своята 70-годишнина. Дори първоначалното и именуване бе просто 70 (визиращо както преходното време, така и броя на творбите в книгата с избрани стихове). Мисля, че „Нестинарка“ е наистина подходящото заглавие за стихосбирката, събрала избрани произведения от предишните й книги. А връзката й с нестинарството – този древен езически култ, свързан донякъде с мистиката и с онова, което остава невидимо за човешките сетива, е и съвсем естествена при Ружа, чийто прадядо по майчина линия е от един от Странджанските нестинарски центрове, с. Кости. Метафората с нестинарите, играещи върху жарава в транс, пронизва стихосбирката, свързва стиховете и им придава дълбочина. Както повечето антологични книги, и тази е разнопосочна откъм теми, идеи, образи, още повече, че стихотворенията не са отделени в цикли: тук ще намерим признателността към рода, отечеството и родното място („Малка балада за баща ми“, „Признание“, „Гложенският манастир“), към българските творци („Закъснял реквием“, „На Николай Колев“); морето, с което неразривно е свързана поетесата (виждаме ясно очертана цяла стихотворна група от „морската“ книга на Ружа „Вън от рая“), този блян по юга и слънцето, който се слива с един друг водещ мотив в стихосбирката – любовта (особено видима в заглавия като „Епитафия за една любов“, „Любов“, „Устните ти…“, „Докосване“, „Серенада“, „Няма те“, „Ревност“, „Годеница“, „Слънчева любов“, „Романс за сребърната луна“, „Защото те обичам“), тук е и любимата й Латинска Америка чрез „Полетът на кондора“ („Песента на кондора“, „Любов по време на холера“, „Боливийска балада за Че Гевара“, „Балада“, „Златната градина на Куско“, „Любовен танц“, „Този странник вятърът“), а екзотиката и преклонението пред природата и героизма на революционерите кореспондират със социално ангажираните й стихове (от книгата й „Не отвръщай лице, Господи“: „Меню за бездомници“, „Битие – 2009“, „Селските гробища“, „Псалм“, „Болка“, „Карма“); разбира се, тази острорефлексивна към социума лирика се появи след завръщането на Ружа от Америка след началото от световната финансова криза, след няколко нейни знакови книги с поезия и проза (една от които антологийната „Пустинята на времето“), книги, които са белязали и настоящата „Нестинарка“ с различните творчески търсения на Ружа Велчева през годините – от екзистенциалната, през носталгично-споменната проблематика, до приближаването и приобщаването към християнството не толкова като религиозност, колкото като търсене на смирението и вярата, прозрението: „И само Бог/
да бъде твоят съдник!…“

            Поезия с изчистена форма, директност на изказа, недоизказаност, бягаща от игривото метафорично въображение, което обаче присъства като асоциативно докосване до спомените за минали „белези“ от живота, но най-вече заровени в настоящето, задаващи реторични въпроси. Стихове без злоба, но импулсивни. Ето такива:

 

Сезоните оставяха следи

            по тялото – душата пощадиха.

            Танцувам още, с огнени коси –

            за глътка лудост болката смених

(„Нестинарка“)

 

Както пише в предговорните си думи големият писател маринист и духовен гуру на Ружа Никола Радев: „Нейното вдъхновение е импулсивно, но изстрадано и чрез страданието става промислено“. Толкова вярно. Никола Радев си отиде от този свят преди два месеца и не успя да види тази книга като книжно тяло.

 

Ружа Велчева. Нестинарка. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2016.

 

Ружа ВЕЛЧЕВА на 70 години

 

СРОДНИ  ДУШИ

 

Писателят Гълъб Сиромахов затвори и последното преровено чекмедже, отпусна се уморено на стола и въздъхна с такава безнадежност, че чак котката на дивана го погледна стреснато и жално измяука.

Няма и няма. Прерови всички джобове, кутии, чекмеджета и не откри нито стотинка.

Не беше ял и пушил от вчера. Нямаше никаква надежда за чудо. Пари щеше да има чак утре. В кварталното магазинче „сметката „ му беше достигнала допустимия лимит и нямаше никаква надежда да получи нещо на вересия. Момичетата, които работеха там, бяха интелигентни и със слънчеви души, първите читатели на книгите му и затова му правеха такава услуга, но и те работеха за заплата и имаха шеф над себе си – не можеше да им създава проблеми.

И аптекарят от квартала ценеше творчеството му. Затова и той  му даваше допустима „сметка“ за лекарства.

Имаше приятели, мило семейство, които му помагаха често с краткосрочни заеми, но и те не бяха много цъфнали и завързали, и тях ги мореше безпаричието, та нямаше как да ги притеснява днес.

Продължи четенето… →

Ружа ВЕЛЧЕВА на 70 години

 

ИЗКУШЕНИЕТО

 

Баба Мария отдавна нямаше котка. Последната я напусна, тихо угасвайки на преклонна за посестримите си възраст и от години лежи под ружите в края на двора.  Трудно преболедува смъртта й и повече не прибра животинка до себе си – знаеше, че при следващата не тя, а котката ще тъгува за нея. Дните на баба Мария са вече преброени и тя не искаше нейното успение да ръзкъса любящото сърце на котката.

Понякога минаваше покрай магазинчето за домашни любимци в квартала. Дълго се любуваше на породистите котенца, но погледът й се задържаше най-вече на лъскавите реклами…Познаваше ги и от телевизора. Най-вкусните реклами, които е гледала през дългия си живот!…

Често сънуваше един и същи греховен сън – похапват си с покойната писана едри, сочни, ароматни хапки на Уискас, а цялата махала зависливо преглъщат зад перденцето на кухничката й…

Баба Мария притеснено се оглеждаше, мислено се прощаваше с изкушението си и припряно, с подтичване, се отдалечаваше от магазинчето…И така, всеки път.

Днес беше по-различен ден. Усети го още със събуждането си. Бръкна под дюшека и напипа халвяната кутия, в която всеки месец събираше стотинките, останали от пенсията. Капка по капка – язовир пълни…Преброи ги и остана доволна.

Скоро ситнеше вече към магазинчето. Преди да влезе се огледа за любопитни съседски погледи и бързо хлътна вътре.

Дълго разглежда щанда с лъскавите кутийки. Избра си заешко със зеленчуци, телешко с моркови и, разбира се, пиле с ориз и зеленчуци. „Котката ми е голяма лакомница, умира си за тези вкусотии – и тя гледа телевизия….“ – обясни притеснено на продавача, плати и пак с оглеждане напусна магазина.

Прибра се направо вкъщи. Заключи след себе си и придърпа перденцето на кухничката.

Защитена от любопитните очи на света около нея, баба Мария отвори кутията със заешкото месо, изсипа го много внимателно в алуминиевата чиния и завъртя ключа на котлона.

Скоро стаичката се изпълни с неповторими аромати и след минути баба Мария се отдаде на изкушението си изцяло…