Категория Архиви: Разкази

СНЕЖНА БАЛАДА

Разказ от Виолета Бончева

Бяла  Варна или  по-скоро – ледена. Централният площад е  синкав  от зáмръза,  а от няколко минути върху него вече падат нови снежинки. Те са леки и сухи, спускат се бавно и поднебесните пространства  изглеждат омотани в една възторжена , неземна дантела. Тази гледка е толкова красива, че не изисква нищо друго, освен дълбока тишина… придружена с благодарност, към  Всевишния за това, че обитаваш умерения географски пояс, богат със своите четири сезона. И кой е най-красивият от тях – и ти  не знаеш…

Кафето е двойно и дълго, защото и моят престой в заведението ще бъде поне час. Леденият пейзаж постепенно се населва с хора, защото е краят на работния ден. Те се движат внимателно по площада, като в бавен кадър – всеки в своята посока, сякаш този снежен порив е нещо обичайно за града. Наистина, поредната зима донесе сибирски студ и само защото исках да видя как изглежда морето в прегръдката му, се навих да придружа Калин по време на служебното му пътуване до тук. Чакат ни повече от триста километра обратно път през нощта. Сега съм и  изправена срещу морето, не мисля за трудностите, които евентуално трябва да преодоляваме. Всичките ми усилия са насочени към това със затворени очи да  „боядисам” вълните в синьо, да призова слънцето и бриза, както и летните спомени… Защото никога не бях си представяла днешния му зимен цвят – посребрено сиво, в което потъват снежните небеса… Зимният морски пейзаж ме покорява, прониква в мен, както и нещото, което в този момент  ме изпълва, е усещането за безпокойство. Вероятно заради  далечен спомен от минал живот, от епохата на русалките, които днес обитават океанските дълбини на някой далечен край по света…а може би и някогашното кристално дъно на Черно море, в което днес, под 30 метра  дълбочина е мъртвило.

Продължи четенето… →

МАЙЧИНАТА ДУША

Разказ на Стоян ВЪЛЕВ

На Емилия С.

От детството всички си спомнят майките си, а аз баба си. Не че не помня майка си, тя беше прекрасна, като  всяка една майка.

Но баба беше нещо удивително.

Докато бях дете само го усещах, а като пораснах започнах да го проумявам.

Сега, когато остарях вече и го осъзнавам.

Тази жена, баба ми, беше  обикновена, като съдба и орисия българка, – каквото са преживявали другите, това и тя. Когато избухнало въстанието през  23-та година , дядо ми една вечер грабнал пушката и тъкмо да се стопи тихомълком в мрака, баба ми, тогава млада жена с двегодишно дете на ръце, г о погледнала тъжно  от прага и само рекла:

  • Не мога да те спра, но, заклевам те – върни се жив!

Дядо се спасил, сякаш Съдбата го закриляла – търкал наровете по полицейски участъци и затвори, докато накрай го освободили.

Тогава баба сигурно повярвала, че мъжът й се е върнал жив, тъй като тя го е заклела…

Върнал се в къщи жив, а детето му вече поотраснало.

Дошло време за разказване – по цели дни и нощи.

Така синът тръгнал по пътя на баща си и когато станал студент вече бил дълбоко убeден в идеите, които изповядвал баща му.

Да, но тогава битката била крайно ожесточена и когато полицията заловила студента, осъдили го. Властта действала трескаво – бързо го осъдили на смърт, веднага изпълнили присъдата.

Когато баба отишла на свиждане на арестувания си  син й връчили й едно вързопче с дрехите му. Тя била изумена и попитала:

  • Вчера ли сте го убили?

Дежурният офицер потвърдил.

  • Значи на осми февруари?- дежурният офицер пак потвърдил.
  • И аз на този ден ще дойда при теб, синко! – заклела се майката и се прекръстила.
  • Моля те, Господи, помогни ми!.. – изплакала тя.

Сетне, с течение на годините, всяка година на осми февруари очаквала да се пресели на оня свят и там да срещне сина си – осъдения на смърт, разстреляния.

Живите й деца започнали да крият календара, но тя винаги на този ден била готова за срещата със сина си, разстреляния.

Когато бях дете родителите ми ме водеха денем при баба, докато бяха на работа и аз имах отличната възможност да я наблюдавам.

Една година точно на този ден- осми февруари, вече десетилетия след разстрела, тя ми каза:

  • Излез и си играй с децата отвънка, аз днеска ще умирам вече.- целуна ме и ме отблъсна от себе си.

Аз изтръпнах и тръгнах, но не излязох на двора, а застанах до гардероба, откъдето можах да наблюдавам.

Гледах как баба умираше.

Умираше бавно, достолепно, така както живя.

Взирах се в лицето й – в един миг то се озари- дали мъртвата ми вече баба бе срещнала сина си? Не знам, но лицето й така си остана – щастливо….

Как успя точно в този ден да спре жизнените си процеси баба, това и до днес не мога да си обясня.

Питах, разпитвах, казваха ми -научно обяснение няма.

Но майчината душа не може научно да бъде обяснена.

Нали?

Не всичко е любов

Из бележките на Ивелин Любенов

Никога не съм твърдял, че „не всичко е любов”, обаче вече мисля да хвана да почна да го твърдя, щото не е като да няма никакъв резон, ако ме разбирате от пръв път?

Отидохме на рожден ден на бившето й гадже. Тя много държеше настоящите да одобряват бившите, щото и те са бъдещи бивши, а самите бивши да поддържат приятелски отношения помежду си и известна здравословна конкуренция и да се надяват, че са потенциални бъдещи. Това си е нейна стратегия, не че я разбирам напълно. Напомня ми онова бъдеще време в миналото, дето все не мога да го зацепя, аз, дето.. айде да не казвам, па камо ли вие или моята по-оскъдно капираща (итал. Схващаща) Гертруде.
Вън на паркинга някакъв най-любезно ме помоли:
– Бихте ли препаркирал, че сте заели две паркоместа
Аз съм много вежлив и спокоен. Или по-точно с течение на времето се успокоих, откакто бизнесът ми толкова си потръгна сам, че изобщо не се налага моята намеса. По цял ден с Гертруде си разменяхме любезности, а ако ни доскучаеше, почвахме да си разказваме стари вицове (старите са с по-дълбок хумор, не са толкова лесносмилаеми, разбирате ли, ако сте забелязали)
– Ама, разбира се, прав сте, извинявам се, любезни Господине, много сте любезен, благодаря Ви! – ведро отговорих аз и си врътнах ключовете на пръстчето
– Щото не е фер все пак, нали, ако ме разбирате – продължи да важничи Господинът
– Разбира се, че ви разбирам, говорите ясно и разбираемо – усмихвах се аз
– Да, разбрах Ви! – контрира той – Щото най- не обичам да правя забележки на хора, дето не разбират от забележки
– Аз не бях забелязал, впрочем, че това е, забележи, разделителна, да я наречем, линия, та, затова, извинете, ей сега ще я преместя – и наистина щях да преместя колата одмах, разбираш ли
– Това е архитектурен дизайнер – похвали се моето гадже с мен и се опита да ме хване под мишница – много разбира от паркинги, рампи и цялостна вертикална планировка
– Да, разбирам, което не го прави по-малко куц в паркирането – сопна се раздразнено господинът
– Но той не е куц… – изненадано парира Гертруде и бюстът й видимо се изду от изненадващата доза напрежение
– Така де, сакат исках да кажа, ако ме разбирате – продължаваше да повишава децибелите онзи и сякаш да търси стълкновение
– Ама, не ме разбрахте, явно! Не е инвалид просто, редовен си е, разбирате ли – опитваше се да ме защитава вярната ми спътница Гертруде, без да се усети, че онзи точно от такива скандали си подхранва накърненото самочувствие
– Ама разберете бе хора – настояваше той – всички се инвалидизираме. Жените не толкова, че природата ви пази, но мъжете са амортизирани още на 40
– Ма той е на 30! – тропна Гери с краче – Няма и толко! (Шшшшт, бях на 33, но й бях излязъл с номер, че съм на 28, да й галя егото)
– Още по-зле! Гледай кво нещо, значи, иди и разбери! Природата не прощава никому. Тцъ-тцъ – извърна се той невярващо и тръгна да се прибира в кабинката си. Аз още се колебаех дали да се ядосам, но Гери, кой знае защо, го изгледа победоносно и ме хвана над китката
– Момент! Може ли да влезем все пак, разбираш ли? – малко надменно понечи да тръгне тя към бариерата. Къщата беше в дъното на двора, потънала в пинии и обляна в светлините на елитарното художествено осветление. А защо такава спретната къщурка, аз очаквах, честно казано, някой по-гъзарски замък, и се бях барнал в изискан старомоден костюм, с папионка на кръстосани рапири.
– Ако сте за партито, да, би могло, евентуално – поспря се видимо изненадан от настоятелността ни разсилният – въпреки че, ако питате мен, не ви препоръчвам да настоявате да влизате непоканени.
– Е, как така, непоканени, Гери! – издразних се аз – Излъга ли ме, че си канена?
– Ние сме канени от самия Хер Гутман, – натърти Гертруде и заплашително си извади мобилния – мож да му позвъним заедно, ако се налага. На бас, че ме е канил, аз да не съм някоя парясница, да ходя неканена! И искаше лично да се запознае с Хер Либхер, негова милост, който, освен че ми е временен спътник, е и, поне засега, даровит дизайнер с международен размах.
– И с куп още недоразвити потенции – допълних я аз досежно себе си
– Май не се разбираме, уважаеми – въздъхна тежко служителят – на хохдойч (литературен немски, а не на трудноразбираем диалект, както повечето) ви говоря, Хер Гутман има частно парти именно с покани и моля, без да се лъжем на дребно и да се докачаме на потенциал
– Е, добре де, ние сме поканени, то е ясно, и с официална покана, хартиена, печатна, така де, принтирана, и мисля, че е в чантата, разберете… – ровеше Гертруде из фамозната си чанта, която й бях закупил още на миналия Свети Валентин, (колко бързо лети времето!) – и ми правеше знаци да не се нервирам
– Не ви разбирам, съжалявам, Хер Гутман има рожден ден, може би от последните… Не е юбилей, но все пак, малко такт….
– Ами дааа, – Гертруде усети, че насреща си има лек противник – за рождения ден сме, ако не сте разбрал, и носим подарък, е, малко е миниатюрен, не ме карайте да ровя из чантата точно сега, но е много изискан и е сравнително скъп, бих казала, дори за милионер – и Гертруде победоносно извади подаръка
– Мултимилионер! – натърти икономът – Хер Гутман има активи от порядъка на стотици милиони дойче марки, както наследени, така и придобити в собственото кариерно развитие
– Аз за него не говоря! Прекрасно знам как се въртят милиони! Но, – Гери посочи към мен – той е млад милионер, не чак толкова опитен и дотам схватлив, затова и малко трудно се нави да купим толкова скъп подарък за моя скъп Фриц! Нали, Шатц!
– Рожден ден, казвам, – видимо се разсърди Икономът, при все че с очите си видя собственоръчно подписаната от бившия на моята покана – само с бивши гаджета… – и икономът разпери ръце
– Кой, той ли? Ма ние разбрахме идеята, разбрахме, не помня как разбрахме, но знаем, знаем, няма страшно, има виц в цялата идея, чували сме за такива идеи, идейно си е, нали шатц, аз затова те поканих и теб, да оцениш идеята
Аз не знам как бихме се забавлявали в компанията на двайсет-трийсет бивши, особено, след като някои сме и баджанаци, при все че тук не използват думата баджанак, ами си викат роднини. Но ако сме кръстосани роднини, това си е чисто кръвосмешение, а аз не обичам особено кръстоските, щото все някой накрая дава фира. Може да е последният, като мен, а може и да е някой, който най-малко е заслужил, пак като мен
– Ми как искате да се разберем? Господинът – и той кимна с брадичка към мен – да не е дегизирана дама?
– Кой? Иво? Иво си е Иво, що да се дигизира, той не е от ъндърграунда, аз не мога да ви разбера, той е от Камарата на архитектурните дизайнери на Обербайерн, Либхер, архитект Либхер, с диплом от престижен български университет
– Е, аз пък не мога да го разбера кво иска – шепнех й аз – опитай се ти да го разбереш! Нали си му бивша, все някак би трябвало да сте се разбирали
– На тоя ли бе? – опули очи тя – не го ли виждаш какъв е пуяк
– Не, бе, шатц (нем. – съкровище), на оня, на дъртия инвалид, как беше, Финк
– Не е Финк, а Фриц
Уж шепнехме, но оня ни чул и държеше да натърти:
– Хер Гутман не е Финк, Фриц е
– И аз това викам, – реши да вземе инициативата Гери – затова, ако може, се отместете вече или ни пропуснете. Хер Либхер е с мен и влиза с мен, макар и да е хер! Тук не пише изрично женско парти – И тя отново размаха разпечатката на поканата
– Клекни бе Гери, мини под тая пуста рампа, егати, да не е берлинска стена
– Да му клекна, на този! – Гери имаше достойнство и държеше да влезе като изискана дама през парадния вход, ако не и да бъде посрещната с фанфари
– Госпожо ще се повторя, последно, това е парти, първо, първо по рода си, казвам, и надявам се не последно, е за бившите му гаджета, капиши? Мадами, секси, яки, натокани, разголофендрени. Умни, успешни, бизнес лейдис… Съжалявам, уважаеми Либхер!
– Хер не знам кой си – намесих се авторитетно аз, щото мисля, че го разбрах накъде бие – Извинете, моля ви се, нима достойната ми спътница не е достатъчно разголо.. – и кимнах с глава към обидно огромното й деколте
– Даааа, – сведущо кимна на свой ред Портиерът, а във взора му прочетох тъга – не съм казал такова нещо, моля ви, в никакъв случай, разголо… си е, Госпожо, много приятно за окото сте си се раазголо…, блазе му на Хер Иво, но не сте, вие не сте … не е, тя е е… – почна да заеква той
– Руса съм – троснато отвърна моята и му показа подлакътник – на, виж, леко набождат, да, загледай се, то си личи
– Признавам, – учудено каза любезният Господин – добра епилация, но не сте, ако сте, извинете, но смятам, че не сте…. нали ме разбирате…!
– Кой, аз? – разбра го тя и се ядоса – Не съм му бивша?
– Кой, тя? – това вече ме ядоса. Не стига, че идвах по принуда при бившия й, ами трябваше и да търпя съмненията му
– Добре де, може да е съгрешавал всякак, ма по-отдавна, сега му знам вкуса, различен е – – изстреля отривисто като бундесвер-офицер фарфаронът
– Ба, различен е – обиди се тя окончателно – Цицоман си беше и цицоман ще си остане до гроб. И тоя е същият – посочи ме тя
– Боя се, че не се разбираме, при все че измествате темата. Хер Гутман харесва колоездачки и полоездачки, с малки, стегнати бюстове, както се разбира от последните му завоевания, в това число не влизат изключенията, но там не става дума за любов, ако ме разбирате, щото то не всичко е любов на днешно време
– Хахаххаха – избухнахме спонтанно в смях ние – това е абсурд. Тук има някакъв скеч, някаква уловка…
– Съвсем не – почеса се Господинът – намирам дамата ви за твърде привлекателна, Господине, при това и предизвикателна, но това не съответства на профила на бившите на Хер Гутман, освен ако не си покажете ….
– Ма не я ли видяхте, разбираш ли, тя покана бе господине, ти не му я показа ясно преди малко, бе, Гери – не се стърпях аз – докажи му, че си му била гадже, знам ли там колко, месец ли си била, година ли, знам ли
– Не, не казвам, че не сте му била, да не ме разберете погрешно – опитваше се да смекчи тона Господинът – вероятно сте му била. Поне до доказване на противното. Не съм упълномощен да питам коя колко – месец, два, три, рекорд, негова воля
– Е кво тогава – действително не разбираше Гери, както в онзи момент междувпрочем, дори и аз – Тогава кво?
– Е кво тогава – рекох и аз, но като мълния ми просветна, че вероятно Икономът е забелязал, че Гертруде не е достатъчно, за да не кажем никак… ей, дявол да го вземе, набито око има този дъртофелник., И е деликатен, не й го казва в очите
– Господа, разберете се помежду си, – обърна ни гол гърб Гери – аз вече звъня, ето, звъня, вдига ми, мисля, че няма проблем. Ало, Фриц…
– Тъпичко ти е гаджето, пич – изстреля Онзи – Фриц никога не си е падал по такива! А теб не са те канили!
Не че не ща да те пусна, ма кво ще правиш в оня кокошарник вътре със силиконови гърли
– Разбрах ви, веднага разбрах за какво иде реч – благодарно му прошушнах аз – И аз бях против, впрочем, да идваме на такива мероприятия, но късно реагирах
И наистина беше късно, щот се зададе Финк, пардон Фриц, дъртия мултимилионер, под ръка с две бивши руси красавици, запазили до известна степен някаква част от някогашния си чар и весело ни подвикна:
– Ама влизайте, бе, хора! Нали не съм пропуснал да те поканя, Гретхен! – цунка той моята целеотдадена Гертруде – това ли е настоящият приятел? Приятно ми е, чувал съм за вас, много разчупена архитектура сте направил на многоетажния паркинг. Когато успея, винаги паркирам там. До покрива трудно въртя по рампите, имам световъртеж, шемет един вид, но подземните нива ги преодолявам криво-ляво. Първоначално се чудех защо сте насадили там колоните, но вече им свикнах, пък и не ходя толкова често, де. Добре сте ми дошли
– Хело, хело – чуруликаха и бившите гърлфрендки на бившия френд на моята настояща
– Хер Гутман – намеси се авторитетно икономът – разбрах молбата Ви да не допускам нул ахт фуфцен (нем. – 0815, т.е. с нищо незапомнящо се, скучновато), затова ги задържах
– Хо-хо – хихикаха коконите – и подрусваха закачливо онова, що беше преляло над квадратните им баварски деколтета
– Нул ахт фуфцен? – изпищя на фалцет Гертруде – разбра ли сега – със зловещо изражение се обърна тя към мене – намерила съм си нул ахт фуфцен! Или само нул?! Реагирай му!
– Не съм те намирал никъде – подразних й се аз – ти ме намери по обява в сайт за запознанства
– Там пишеше ли, че търся нул ахт фюнфцеен или кръгла нул? Или то си е по дифолт?
– Не се карайте на партито, хора – весело ни подканяше Фриц – аз съм имал всякакви гаджета, разбира се, дори и нул ахт фуфцен, това не може да се избегне
– Именно – потвърдих и аз
– Трябваше да се костюмирам като нул ахт фюнфцен ли? – още се ядосваше Гертруд – пише ли го в поканата, а, пише ли, че е маскен бал, а? Къде е оригиналната версия на поканата? А, шъ въ.. р’зираш ли!
– Спокойно, шатц, – авторитетно се опитвах да внеса архитектурен порядък аз – господин икономът се шегува неуместно, нали, Господине и е уволнен предполагам, нали, уважаеми Господин Гутман
– Ееее, по-ларж, моля, парти тайм е – се смееше Фриц – хората се шегуват с всичко. Готина е, нали? – намигна Фриц на дъртите си шафрантии, визирайки Гери
– Хи-хи – буботеха те и дори я сочеха някак неособено неприлично с пръст, сякаш току-що леко са попрекалили с подпийването
– Заслужавам ли аз нул ахт фуфцен? – недоумяваше тя – Или може би, ах, Боже мой, самата аз съм… Разбирате ли?!
– Коя година бяхме с теб? – закачливо я питаше Фриц, като я подкара пред себе си, а тя весело извръщаше глава зад рамо и ехидно стрелкаше другите бивши с поглед – Не се сърди, но съм забравил, разбираш ли, щото годините летят, разбирате ли?
Ние двамата с иконома вървяхме отзад по красивата алея и аз злобно процедих през зъби:
– Тъпанар!
– Ти си тъпанар – рече той – щом си й се вързал!
– Тя не е тъпа!
– О да бе, хич!
– Не може, разбираш ли, да съдиш хората от един повърхностен пръв поглед
– Не казвам това, разбираш ли – прокашля се той – Но през далечната 2001 година…
– Баджанаци ли сме? – бързо зацепих аз
– Опасявам се, че има резон в съмнението Ви
Признавам, че за малко не ми се подкосиха краката, но се хванах за сламка:
– Но тя не Ви позна?
– Кой, Хилдегард ли?
– Гери, Гертруде е тя, не Хилдегард?
– Хилдерард ли е Гертруде?
– Не, Гертруде си е Гертруде! Както аз съм Иво, анадън му? А ти кой си, впрочем, да се разберем?
– Франк съм аз! Франк. Но не съм франк (игра на думи, франк е народност), баварец съм си. А и франк не съм (франк – френска парична единица)
– Ето, видаш ли. А аз съм лев! Лъв! Булгар! Полов атлет!
– Няма начин, разбитам те, при тази нимфоманка… – съчувствено ме потупа той по гърба
– Кой, Гери ли, Гертруде е божа кравичка, разбираш ли! Аз кви бивши съм имал….
– Ама кви? Баварки ли или българки?
– Е, кво значение, всякакви, даже и баварски българки
– Ооо, да, знаем ги тях, ма те не са ли български циганки?
– Айде сега, ще се обиждаме ли, все едно аз да кажа, че Господарят ти прави парти за дегизирани баварски циганки!
– Унгарски, това са оригинални унгарски циганки, какъвто е и той!
– Не е ли евреин?
– Нееее! А Ваша милост?
– Аз? Нали ти казах, че съм булгар, бе!
– Е булгар какви са в крайна сметка?
– Еба ли го, Велики са и това си е!

Партито мина в много спокойна и дружеска атмосфера и всички момичета много се забавляваха. Ние бяхме само тримата баджанаци, други не се вяснаха, разбираш ли, не че нямаме такива, но Портиерът нали пусна бариерата и спря да пуска… И Гери твърди, поне от миналия Свети Валентин, че е спряла да пуска, и аз се правя, че й вярвам, а всъщност, ако ме разбирате правилно, не ми дреме, щото тя е просто момиче, от обява, не е някоя еврейска аристократка да речеш, или да е като бившата ми официална съпруга, която беше, Бог да я прости, както скромно съм отбелязвал мимоходом, двойно „Фон” (фон и по баща и по първи съпруг), а и няма чувство за хумор или поне не разбира моя. А заслужава ли си да се опитваш да си приспособяваш вродените чувства спрямо някакво чуждо телО, та било то и на бивша знаменитост и парти-стар!
Мене всички на това пусто парти, разбира се, ме одобриха безусловно, едно щото съм млад, убав и умен милионер, друго щото, поне вие би трябвало да ме разберете, съм булгарский лев, лъв същий!
И тия три дни яли, пили и се веселили, (на нас ни доскуча почти веднага) и тоя се прави на Крез! Аз когато, ако, правя фирмено парти, откарваме поне по една седмица, ако не и повече, бетер циганска сватба у Солипиново! Това разбирам аз под купон! Щото то или се прави тихичко любов или се дъдне по цели недели да огърмиш нахията! Да, не всичко е любов. Любовта е кът и аз си я пазя и ще си я пазя до последно за сетния си земен миг, няма да си я пилея по сайтовете за запознанства и фейсбук, я!
Хилдегард, ква е па тая Хилдегард, разбираш ли, не беше ли някаква светица!? Сега пък кво е искал да ми каже тоя, ей, Богу, не зацепвам!
…. (Може да се чете дотук) ….
Държа да внеса един нюанс в повествованието, като за финал, и да ви споделя размишленията си, че хората не се делят на схватливи и тъпи, бедни и богати духом и джобом, и т.н. и т.н., а чисто и просто на повече или по-малко реализирали потенциала си, щото всички имат потенциал. Лошото е, че тия с малкия потенциал го реализират напълно, че и отгоре, а ние с големия, все се мъчим и накрая все излиза, че сме непрокопсаници. Което, сами разбирате, че няма как да е така.
А всъщност за коя любов говорехме, щото според древните гърци, които вероятно са го копи-пейстнали от булгар, има 7 вида любов, да не ги изброявам всичките. Аз, който съм ги реализирал, мога вече доста по-категорично да твърдя, че не всичко е любов! … Да довърша ли? Има и подаяния! Но кой би желал да живее от подаяния?! Освен от подаянията на Всевишния. Но за тях трябва да отдадете безусловна любов, каквато, разбира се, не притежавате. Трудно ще ме разберете, щото смесвам различни първоизточници, измежду бившите и настоящите ми гурута, но, надявам се все пак частично да ме разберете, та да постигнете частична житейска удовлетвореност. То пълно щастие няма. Ако си реализираш напълно потенциала, пак казвам, се обръща пясъчния часовник и ставаш празен като кимвал, що дрънка! Ма айде вие като напреднете с КПД-то, може да се обадите и да ви направим пътна карта по хюмън дизайн, както казва голямата наука на Оня Университет.
Безплатно, бе! Не ви ща пукнатите франкове!
* Обявата на Гертруде още си стои в оня сайт за запознанства, пропуснали са да я махнат. Но, виж, аз, ако взема да махна Гери, разбираш ли, то тогава тя, обявата имам предвид, пак ще придобие актуалност. Забелязвате ли ква въртележка? На това ли му викат кръговрат? Оставям ви, че си има и друга работа, на вас ви дай вечно парти! Е, нема! То има, де, ама само във вечните ловни полета! А вие не сте за там, ако ме разбирате! Ба, разбирате вие!

 

Владимир Шумелов с Втора награда от Петнадесетия конкурс за кратка проза на електронните издания за литература LiterNet & eRunsMagazine ’2017

На 1 септември 2017 г. бяха оповестени резултатите от Петнадесетото издание на конкурса за Кратка проза на авторитетните литературни електронни издания LiterNet  от България и американо-канадското eRunsMagazine. Второто място е отредено за Владимир Шумелов от В. Търново за разказа „Фотографията“ / „The photograph“, заедно с Красимира Зафирова (Перник, 1957)  за „Великите сили“ / „The Great Powers“, първото е за „Тренировка / Training“ на Мариета Йовчева, а третото си поделят Оля Стоянова (София, 1977) с „Чудесата на крайните квартали“ / „Miracles on the outskirts of the city“ и Силвия Маврикова (1978) със  „Смехът“ / „The laughter“.

Според регламента конкурсът е анонимен. Кратките разкази трябва да бъдат в обем до 1800 знака. Журито, оценявало текстовете е в състав: Николай Фенерски, Веселин Веселинов и Георги Чобански. Кратката проза на Владимир Шумелов печели за втори път конкурса след Второто място за „Майната ви“ / „Fuck you“ през 2012 г. Всички наградени текстове са преведени на английски език и публикувани в ЕС LiterNet и eRunsMagazine. Предстои издаването на електронен двуезичен сборник с кратка проза, в който ще бъдат включени всички текстове, наградени през 15-те години, откакто съществува Конкурса за кратка проза.

През годините в него призьори са били млади и известни български творци от различни поколения: Петър Чухов, Валери Стефанов, Христо Карастоянов, Владислав Василев, Тони Теллалов, Ясен Василев, Калин Василев и др.

 

САША

Разказ от Виолета Бончева

След шест години срещата със Саша беше удавена във възторзи, прегръдки, малко сълзи и много възклицания.  Боже, какви преживявания, колко смях, надежди и разочарования през годините… Светли спомени пазя и от детството, от обиколките ни на квартала с шарени сурвакници  по Коледа, от гергьовските походи за лепка в близката гора и шеметните люлки под нашия орех…

Когато бяхме вече в гимназията, оставахме до късно през нощта на скамейката пред дома ни и споделяхме всичките си преживявания и мечти, четяхме писма от гаджетата, разглеждахме снимки… Саша обичаше да импровизира – на момента съчиняваше текст и мелодия, стига да има зададена тема. Експериментирали сме безкрайно с тази забава, заливали сме се от смях, до задушаване, ако трябва да съм точна. А по едно време бяхме започнали всеки ден, без изключение, да фризьорстваме – поливаме косите си с вода от попарена орехова шума, за да променим оттенъка им. После пък си направихме момчешки подстрижки, заради които бяхме наругани в първия учебен ден след лятната ваканция… И още много, много спомени от младежки щуротии… По-късно Саша започна да се занимава със скално катерене, аз се хванах да уча езици и пътищата ни се раздалечиха за известен период от време. Но и той отмина и приятелството продължи да ни носи радост и бурни емоции…

Когато вълнението ни от срещата ни утихна и седнахме да пием кафе, Саша, чийто часовник още беше все още с един час назад, започна да разказва за преживелиците си – шест години в Италия, които нямаше да се поберат в една среща…

– Ако сега ме питаш дали бих се върнала обратно, ще се подвоумя, но когато заминах още първия път, не се замислих нито за миг, защото ми трябваха пари. Тогава, вече екс съпругът, беше се забъркал в една иманярска история, заради която животът му висеше на косъм. Наложи се да продадем апартамента, за да спаси той кожата си и изведнъж се озовахме на улицата. Наемът, за който се спазарихме след наемането на гарсониера, не беше толкова непосилен, но при положение, че и двамата бяхме безработни – нямаше как да умувам над каквото и да било. И заминах… Сега ще ти кажа едно име, което искам да се огласява сред близки и познати, за да не се хванат на въдицата на един мошеник, както се хванах аз. Бивш военен, мръсник и използвач номер едно… Бай Ганьо би го нарекъл „мазен”, но по-точната дума е лицемер и наглец. Обясняваше ми надълго и широко за „файдата” от заработеното в чужбина, за това как ако му дам една определена сума той ще ми намери най-подходящата работа и т.н. Не разполагах с време за дълги уговорки, съгласих се на всичките му условия и един ден поех с още две жени в посока към Ботуша…

Предварително знаехме, че ще прекараме няколко дни в хотел в Рим, докато се уточнят подробностите около бъдещата ни работа. Бяхме платили предварително за храна и престой.

Господи, само като си спомня за така наречения „хотел” – тръпки ме побиват… Това беше нещо неописуемо… В стара къща, в помещение голямо, колкото конюшня, на походни легла бяха „настанени” българки, подгонени от безработицата и мизерията. Те всеки ден се молеха на съдбата да се намери каквато и да е работа, заради която бяха дали последните си пари, за да припечелят малко. Сервираха два пъти дневно боб и макарони. Който обича друго – да си купи, но как?! Нали и последното петаче беше вече похарчено…

Дни наред си спомнях хитрите очички на онзи Кръстев, който нагло лъжеше и обещаваше всичко, само за да прилапа на всяка от нас по петстотин евро за път и още двеста такса за хотелска такса… Ако имах някаква сила – бих го удавила в капка вода…

В този измислен хотел нямаше дори вентилатор, при непоносимата жега, която вилнееше. Обливахме се в пот, едва дишахме от миризмата. Нареждахме по перваза на прозорците пластмасови бутилки с вода, с които да се облеем в тоалетната, баня нямаше…

След десетина дни, когато започнах да си мисля за края на света, дойде предложение за мен. Трябваше да се грижа за семейство инвалиди, които се придвижваха на колички. Представих си как трябва да действам,  но не се запитах дали бих могла, защото исках час по-скоро да се измъкна от вмирисания, мизерен лагер…

 

Двамата идиоти на неопределена възраст, ме посрещнаха високомерно. Казвам идиоти, ще разбереш защо… Трябваше да се настаня в стая без врата, от която се виждаше целият коридор. Изискването беше да ги наблюдавам денонощно и да им оказвам помощ по всяко време. Кога ще почивам и ще спя – това си е моя работа и единственото, за което започнах да се моля, бе сънят им да е дълбок и спокоен… И наистина, първата и втората нощ успях да си почина. През третата обаче,  се събудих от лек шум и когато отворих очи – видях как съпругът, Карло, ме гледа втренчено, отметнал завесата. Скочих стресната и го попитах с изразителни жестове: какво има? Той посочи чатала си, за да разбера, че трябва да му помогна да уринира. Разтреперих се, но можех ли да направя нещо друго, освен да действам… Изтиках инвалидната количка до тоалетната, сложих си медицински ръкавици и разкопчах панталона му, обръщайки глава встрани … Ерекцията му ме хвърли в дълбок смут, но помислих, че е провокирана от насъбралото се напрежение в пикочния мехур.  Тя обаче,  не изчезна и след като оня тип се облекчи. Понечих да дръпна количката назад, за да го изкарам от банята, но той хвана ръката ми и ми показа с движение какво трябва да направя с нея, за да не се издува нощницата му отпред…

Сега не мога да кажа какво първо изпитах – отврат, омерзение или унижение, или страх да не изгубя работата си, а може би и ужас от мисълта, че трябва да се върна в миризливата римска конюшня за ново разпределение… Въпреки всичко, отидох  в „стаята” си, притичвайки по коридора и започнах веднага да събирам малкото си дрехи в чантите, с които пристигнах. Оня нещастник остана в банята… Когато видя какво се каня да направя, „мъченикът” дойде и събра длани на гърдите си, шепнейки думи, с които ме молеше да не си отивам, разбрах го, беше ясно. Едновременно с това, слагаше показалеца на устата си и сочеше с ръка към семейната спалня, т.е.: не казвай нищо на жена ми, умолявам те… И тази сцена можеше да продължи до сутринта, докато не обещая, че няма да си тръгна, а той с жестове ми показваше, че никога „онова” няма да се повтори.

Следващите дни минаха сравнително по-спокойно. Не обръщах почти никакво внимание на двамата, но стриктно изпълнявах задълженията си да готвя и чистя, да ги придвижвам от едно място на друго. В неделя, денят, в който трябваше да изляза навън, всъщност моя почивен ден, те изрично ме помолиха да ги изкъпя. Не успях да се ядосам много, защото ме очакваше глътка въздух  и свобода.

Въведох в банята първо Карло и го облях с душа така, както си беше, по шорти. Той не възрази, но когато го покрих с хавлията и започнах да нахлузвам панталоните му под нея, не исках изобщо да го виждам, той посегна към деколтето ми и вкопчи сакатите си пръсти в него… Дори не извиках – просто го хванах с две ръце за врата и започнах да го душа, както си беше седнал на инвалидния стол за баня. Никаква друга мисъл не прекоси съзнанието ми, освен мисълта за голямото унижение, което отново се стовари  върху мен…

Ухапа ме мръсникът, зверски ме ухапа и добре че го направи, защото иначе последствията можеха да бъдат и фатални. И за двамата.

 

Грациела ме следеше с тесните си черни очи през цялото време, докато я настанявах и събличах. Сякаш искаше да улови погледа ми без да назовава името ми –очакваше да я погледна в очите, такова усещане имах… Поиска да я сапунисам във ваната. Това съоръжение беше специално направено за инвалиди – едната от тесните страни беше с подвижна стена и влизането във водата се оказа повече от удобно и лесно. Потопих гъбата в ароматен шампоан и с бавни и внимателни движения започнах да сапунисвам изкривеното тяло. В един момент Грациела хвана ръката ми и ми обясни, че трябва да упражня натиск. Стиснах здраво шампоанираната дунапренова „роза” и ускорих движенията си. Тогава тя ме дръпна рязко и ръката ми попадна под венериния й хълм. „Си, си, форте, форте!” – цвилеше развилнялата се жена, докато през това време аз се превръщах в жив  камък…

За няколко мига проумях, че нямаше да издържа на това изпитание. Бавно и старателно сгънах дрешките си, и без да знам на къде – тръгнах…Когато усетих, че чантите ще скъсат раменете ми – седнах на една скамейка в някаква квартална градинка – накъде?  Не знаех… В джоба си имах само сто евро, които онези ми платиха…Изпих няколко кафета, пуших цигара от цигара, но и това не помагаше – къде можех да намеря изхода? Как Бог щеше да ми помогне? И дали можеше някой да ми помогне?

Никога не се съмнявай , че Небето е всесилно, когато се нуждаеш от милостта му – ти само се помоли. Направих го и аз. Господи, казах си, ако това да осъмна на скамейката под небето за мен ще е добре – нека да бъде волята ти,  посочи ми път, осени ме с мисъл… И изведнъж ми просветна да отида до някоя църква, помислих си, че само там мога да намеря  разрешение на въпроса – как точно – не знаех, но се отправих в посоката, която ме отведе на място…

Близо до оградата имаше табло, на което висяха различни обяви, а някои от тях бяха изписани направо на шперплатовата дъска. От една такава разбрах, че българката Жулиета С. си търси съквартирантка, за да намали стойността на наема за квартира. Набрах изписания в обявата телефонен номер и отсреща ми отговори самата Жулиета. Приех всичките й условия, защото рискувах да остана в студената нощ под небето и оцеляването ми беше под въпрос.

Тя пристигна с кола, която шофираше Джани, нейният италиански приятел. Хвърлихме саковете в багажника и потеглихме. Озовахме се след около половин час в квартирата й, и тя  беше безкрайно  любезна да ми помогне  да се настаня. После излезе… Когато останах сама, поисках да се разплача, да извикам, да говоря с някого… Но най-много ми се искаше да размажа физиономията на  комарджията, мъжа ми, заради когото понасях всичко това…

Мотах се около две седмици, в очакване на някаква работа, за която Джани гарантира. Времето летеше, джобовете ми се опразниха съвсем, а дългоочакваната новина за ангажимент се бавеше идиотски дълго… В крайна сметка разбрах, че ако искам да изкарам някакви пари заедно с  Жулиета, трябва да стана компаньонка…Категорично отказах и тя още по-категорично ме изгони на улицата…

Не знам дали ме прокълна, заради парите, които й дължах за подслона. Но най-вероятно сърцето й се е смилило, защото когато бях на края на надеждите си, когато смятах, че всичко е свършено и се е задал краят на света, до мен се изправи висок и белокос господин, елегантно облечен, с мека пролетна шапка. Започна да ми говори нещо – може би ме попита от къде съм и какво правя така безпътна, седнала върху два сака с багаж, не знам… Не бях в състояние да отроня нито дума, но дълбокият ми пресентиман  за спасение вероятно е мобилизирал цялото ми същество, което е излъчвало уплаха, обърканост и несигурност.

Човекът разбра, че нищо не схващам от неговия напевен език. Но  продължа да приказва, сякаш разбирах всичко. По едно време ме хвана за ръка и ми кимна така, че да го разбера: тръгни с мен, сякаш казваше, аз съм твоето спасение…

И се озовах в дома на Стефано Браво. Бивш офицер, на 86 години, все още с бистри сини очи, с гъсти сребристи коси. Излъчваше изисканост и достолепие, и аз нито за миг не се усъмних в положителното продължение на нашето случайно познанство…

Три години в неговия дом бяха като три дни. Търпеливо ме научи на азбуката, после на най-важните глаголи и думи, докато един ден почти свободно започнах да комуникирам с него, макар и на елементарно ниво. Разбирахме се прекрасно…Макар и високо интелигентен, призна, че не знае много за България. Или потискаше темата с вроденото високомерие, което се забелязва почти у всички италианци. Разказвах му  славната ни история, после той потърси информация в интернет… Но не само това беше мотив, за да ме уважава и подкрепя във всичките ми усилия. Чувстваше ме като негова дъщеря, може би защото неговата истинска беше много заета, почти нямаше време да го навестява или да телефонира често… После се разболя тежко. Почти не спях, бдях над него и над живота му, молех се да оздравее и дълго да живее още. Почивах си до леглото му на един удобен фотьойл до онзи ден, в който се уверих, че беше напълно възстановен…

Саша  издърпа ципа на дамската си чанта и измъкна от там кутия с шоколадови рулца:

– Искам да изядеш всичко от кутията – погледна тя към мен и забелязах, че погледът й беше влажен и неспокоен.

– Не трябваше да ми разказваш нищо на първата среща, виж как се разстрои… Всъщност, ти през цялото време си била при Стефано, нали?

– Да – кимна Саша. – Внасяше заплатата ми по сметка  в банката, а  преди да тръгна му дадох честната си дума, че ще се върна отново.

– И какво – ще се върнеш ли? – попитах.

– Ако се върна – няма да отида вече при Стефано…

– Допреди малко говореше друго…

– Така е… Днес му позвъних, за да го поздравя за рождения му ден. Отговори ми дъщеря му, каза, че снощи внезапно е починал, получил е инфаркт…- Саша стисна ръката ми – аз съм виновна, не трябваше да го оставям сам…

После отново побутна кутията с шоколадовите рулца към мен:

– Яж, не се щади и без това няма да отслабнеш– подкани ме тя с тъжна усмивка.Очите й бяха с огромни сенки, сухи и много тъжни.  – Това беше любимият десерт на Стефано…

 

 

ГЛАСЪТ НА МАРИЯ

Разказ от Миро Владим

За всичко, което се случи с Арчи, мнозина обвиняваха мен – някои твърде откровено и отмъстително, на моменти остро, даже злобно. Дълго опитвах да избягна обясненията. И да си прав,  колкото и последователно да отстояваш това, в края на краищата винаги настъпва момент, след който всичко вече изглежда абсурдно. Знаех, че не мога да избягна отговора, но за да съм искрена, трябваше аз самата да съм наясно с нещата повече от всеки друг, дори от самия Арчи. А не бях.

Не издържах обаче когато Николай заяви, че съм суетна и глупава и че не знае кое от двете ми идва в повече. Отвърнах му, че суетата никога не съществува сама за себе си – поне моята не беше такава – и че Арчи заслужава суетата на една жена, дори ако заради нея се бе изправил пред собственото си саморазрушение.

– Ти дължиш на всички ни това обяснение – настояваше Николай. – Няма да ти позволя да се измъкнеш.

– Не съм си го и помисляла дори.

– Не можеш непрекъснато да превръщаш всичко около себе си в декор.

– Не ме разбра правилно. Не мисля, че Арчи е рухнал, на мен не ми изглежда така.

– Не се измъквай. Наясно си за какво говоря.

Беше смутен, но си мислеше, че не забелязвам неговата несигурност, която се дължеше повече на гнева и порива му за реванш, отколкото на някакво колебание или съмнение в правотата му. Изглежда обаче изобщо не си даваше сметка за това. Този разговор му струваше усилие, но бе против същността му да си  го признае. И той ще ми говори за суета.

– Няма проблеми – изрекох бавно, почти съскащо. – Не дължа обаче никакви обяснения. Във всеки случай, не само аз дължа такива, ако въобще някой трябва да дължи нещо на някого. Нима останалите нямат вина! Ти и Поля също ли нямате? Къде бяхте преди да откриете, че трябва да има виновен и че  най-удобно е това да съм аз? Обяснявайте се помежду си, мен оставете на мира.

Разбира се, не ме оставиха.

Не понасям, ако някой се бърка в живота на другите с претенцията, че е гуру. И съдник, и мярка. Съгласна съм, че хората имат нужда от помощ дори ако те самите не го осъзнават, но винаги на някаква граница трябва да се спре. Зад нея душата е табу  и за най-скъпия приятел. Доста от нас дори не подозират, че се нуждаят от помощ. Това не означава, че не трябва да им се помага. Спазването на границата обаче важи за всички. По-трудно е да се определи къде е тя. Николай е от ония, които се втурват да действат късно – когато на човек може да се помогне вече единствено само с мълчание. Но за него е трудно да проумее това, съмнявам се дали някога изобщо ще успее. Всъщност суетният е той, Поля – значително по-малко.

Можех да му кажа, че е ревлив ревнивец и да го принудя да млъкне. Можех да го нарека глиган или съсел. Той не умее да говори с обиди, приема ги за истина. Всъщност истината е, че Николай никога няма да може да ми прости, задето го отнех от Поля. Ревността изобщо не влиза в сметката – той е твърде принципен, за да си позволи такова опустошително чувство да го завладее и направлява. Станалото с Арчи е само повод да ми отмъсти. Мисля, че дълго преди това не бе наясно как точно да го направи. А нямаше и време. Беше в началото на лятото и всички очакваха развръзката.

За разлика от тях, аз бях спокойна. Бях сигурна, че вече не обичам Арчи. И може би никога не бях го обичала. Не можех да се чувствам виновна в изневяра към отдавна отминала и неосъществена любов. Николай, Поля и другите не можаха да ми простят тъкмо това – оттеглянето от нещо, което обещаваше да бъде толкова сантиментално и романтично. Бях ги лишила от това преживяване. Дълбоко в себе си всеки има нужда от една такава история, която да му е достатъчно позната и лична, за да му вдъхва увереност, че любовта си струва жертвата или обратно. Историята бе моя и аз си я взех без да се интересувам от потребността им да я имат и те.

Сега се чувствам достатъчно уверена. Единственото, което можех да направя за тях и Арчи, бе да се извиня. Бих го сторила, защото има значение и за мен. Спря ме това, че моето извинение щеше да им донесе усещане за превъзходство и правота, не толкова удовлетворение. Те го очакваха едва ли не като парчето виенска торта, което увенчаваше сбирките ни в сладкарница „Еделвайс” срещу старите хали. Не можех да им позволя да се почувстват победители. Това бе моя битка и те нямаха отношение към победата в нея. Аз самата не знаех, че е битка, преди да разбера, че всъщност вече е късно да я избегна, не ми се виждаше толкова жестока…

… Отдавна бях изгубила следите на Арчи и когато миналата година го видях толкова променен, няколко минути стоях с мисълта, че не е трябвало да го срещам отново. Почувствах се възнаградена. Не ми се говореше, не знаех дали това е радост, макар винаги да съм била сигурна, че ще се срещнем отново. Това радостно чувство ме смути, може би беше малко подло, че ме обзема в такъв момент, породено именно от появата на Арчи. Не бях го виждала повече от две години.

Тогава мраморният плочник опустя от внезапния дъжд. Неколцина притичаха и се свряха под тясната козирка на аулата. Изведнъж видях Арчи. Не забелязах откъде се появи. И той бързаше към крехката сушинка. Всъщност едва креташе, защото бе с бастун и куцаше силно подсечено с десния крак, усилията му отиваха не само да пази равновесие, а и да не оставя впечатление на човек, който се мъчи в недъга си, може би повече заради второто. Ония под стряхата, се сместиха да му направят място, несъмнено някои го познаваха. Беше мокър до кости, от фоайето на втория етаж на ректората виждах, че дрехите са полепнали по тялото му. Стряхата не вършеше работа. Дъждът продължаваше да плющи…

Наистина бе Арчи, не бях се излъгала. Слязох на партера, разпънах чадъра и тръгнах към аулата. След няколко стъпки и аз бях мокра. Този дъжд бе любовник.

– Здравей, Арчи.

Очаквах, че няма да ме познае. Отвърна ми, но бе озадачен, мисля не особено приятно. Сигурна съм, че в оня момент ме взе за натрапница.

– Забравил си ме – подхвърлих аз, надявайки се да го успокоя, и се засмях. – Казвам се Мария. Сега спомни ли си?

Не, той не ме помнеше и се извини. Беше искрен, но все пак го оставих да се чувства виновен. Всеки би се чувствал виновен, ако не ме помни. Вече валеше по-слабо. Около нас се правеха на разсеяни, но със сигурност, въпреки клокота на улуците, ни слушаха внимателно.

– За града ли си? Мога да те придружа.

– Не, за махалата.

– Няма значение, с чадър съм. Мога да те придружа навсякъде, особено ако вали.

Исках да се пошегувам, но той остана сериозен и все още незаинтересован.  Дъждът продължаваше да ни мокри, бяхме подгизнали от главата до петите. Изобщо не си давах сметка, че с този крак ще му е трудно да върви в пороя. Стоях и го гледах доброжелателно, докато той се опитваше да си спомни откъде ме познава. Разбира се, не успя.

Странно е, че противно на характера си, Поля също прояви враждебност към мен. Не мисля, че бяха се наговорили с Николай. Трудно е да се предвидят реакциите на Поля. Тя е чувствителна и съзерцателна и рядко предприема нещо по своя инициатива в отношенията си с другите. Голямото ú достойнство е, че умее да слуша търпеливо. Около нея винаги се върти някой, който има нужда да бъде изслушан. Но повече от съчувствие от Поля не може да се очаква, поне аз не очаквам. Тя ме обвини, че съм била жестока към Арчи. Независимо от мотивите ми, всичко приличало на отмъщение. Държала съм се като гадна мръсница, макар че тя изобщо не употреби тези думи – не знам как успяваше да каже нещо, което разбираш именно така, докато ти говори за съвсем различни неща. Предпочитала да ми го каже в очите, защото повече не можела да мълчи и защото все още ме уважавала.

По онова време повечето от тях очакваха да се случи нещо. Появата на Арчи между нас и в моя живот ги завари неподготвени, мислеха, че е временна прищявка или случайност. Арчи остана – аз го задържах. Поля го прие първа, без да скрива възхищението си от самарянството ми. Точно това подчерта тя тогава: „Никога не съм допускала, че си самарянка.”

По-късно обаче често ме питаше не ми ли се струва, че така само усложнявам нещата. Арчи имал достойнство и било най-малкото нетактично да се държа с него като с дете. Той бил мъж и подобно обгрижване, ако не е любов, му носело болка. Обикновено оставям въпросите на Поля без отговор. Каквото и да кажа, след няколко дни тя ще го забрави и пак ще се върне на същата тема. Всъщност нейното търпение е също чиста проба самарянство, не по-малко вредно от моето. Изглежда всеки от нас се нуждае от някаква подобна позиция, нещо като резервен и много сигурно защитен редут, на която да се връща след всичко, което му се случва.

Свалих Николай, защото исках да го унизя. Винаги е приятно да унизиш ограничеността. Той в много неща е твърде блестящ, за да бъде естествен, а това си е ограниченост. Признавам, че не очаквах да лапне толкова бързо. Дотогава не се отделяше от Поля, беше здраво лепнат за нея. Изглежда тъкмо  това ме провокира. Обичам да поставям другите на колене. За мен това означава да се нуждаят от присъствието ми. Приятно ми е да ги виждам объркани, послушни, предани. Поля не скриваше, че е влюбена в Николай, той – в нея. Бяха си измислили една любов, за която имаха нужда да говорят. Мисълта, че са влюбени, ги упояваше. Поля не можа да ми прости, че разбих илюзиите ú. Очаквах, че ще потърси веднага обяснение или че ще изпадне в истерия. Тя се държа като мъченица, донякъде бе смешно да я наблюдаваш отстрани, дори жалко.

– Аз наистина го обичах, Мария – каза ми един ден тя, не без усилие.

– Но ти загуби!

– Защото го подмами.

– В любовта никой няма право да губи. Не разбирам за какво се сърдиш, Поля!

Тя бе подготвена за дълъг разговор, но аз не исках обяснения.

– Ти не се нуждаеш от него, той ще ти омръзне.

– Ще изчакам. Обещавам, че ако си права, ще ти го върна.

Малко след това се появи Арчи в дъжда. Поля долови промяната в мен и не се отдръпна, остана до Николай и другите. Арчи ги смущаваше, поне в началото, защото с недъга си откровено им напомняше, че са напълно нормални. Парадоксално е, но почти всеки е готов да се обиди, ако му кажат, че е нормален. Арчи ги дразнеше и с друго  – той не искаше нищо от тях и по този начин ги лишаваше от възможността да се чувстват благородни. След онази последна вечер в неговата къща всичко рухна. Те и преди вече се бяха разочаровали достатъчно от мен, дори само заради играта с Николай, и решиха, че трябва да ми отмъстят заради Арчи. Смятаха, че най-добрият начин е да ме изолират и да овесят на шията ми угризенията на вината. Не се интересуваха дали е съгласен да ми отмъстят заради него, както и не допускаха, че и аз може да съм жертва.

– Защо не ги разкараш? – беше ме запитал много преди онази вечер Арчи.

– Не ми пречат.

– Досадни са.

– Не чак толкова, не и до нетърпимост. Освен това, идват тук повече заради теб, не заради мен, научиха се да са ти приятели. Мисля, че те харесват.

– Все едно, няма да ми върнат миналото. Изглеждат доволни от това.

– Преувеличаваш, Ар. Искат да ти помогнат, доколкото могат. Защо не искаш да го оцениш? Ти наистина имаш нужда от приятели.

– Грешиш – възрази той след кратка пауза. – Не мога да понасям самодоволните им физиономии.

Помислих си, че наистина е трудно да се грижи човек за него.

– Защо не им го кажеш?

– Ти ги доведе.

– Ако реша, ще ги разкарам, колко му е да ги натиря. Но по-вероятно е и аз да си тръгна с тях. Може и да не ме харесват всички, но те са моето днес.

Исках да го уплаша. Не можех да му призная защо отидох при него в онзи дъждовен ден, защо след това го придружих до къщата при реката, защо започнах да се грижа за него и как увлякох след себе си и останалите. Сега си мисля, че просто ми е била необходима неговата преданост. Но не и благодарността му. Двете неща всъщност рядко се водят кротко ръка за ръка, може би защото в благодарността има и опит за равностойност. Никога преди това с него не сме били равностойни и аз нямах основание да му бъда благодарна за  каквото и да било. По-скоро обратното. Но може би все пак заради това, че се бе появил отново в живота ми, и този път получих шанса да съм от  значение за него.

Не мисля, че някога го обикнах само защото беше добър атлет и вече бе направил име. Мечтаех да се докосна до него, да съм в света му, но никога не направих сериозен опит за това, струваше ми се нечестно да застана до него, ако той не ме иска. Естествено бе, че не помнеше откъде се познаваме. Всъщност познавах го само аз, не съм сигурна дали той изобщо подозираше за съществуването ми, въпреки че по цял ден висях край пистата. Очаквах да ме забележи, но не само защото не съм за подминаване и това бе очевидно. Не ми провървя и на едно тържество в гимназията, където бе поканен като бивш неин възпитаник, а аз трябваше да предприема доста сложни маневри, за да може именно на мен да се падне честта да му поднеса карамфили. Исках да го докосна, да го целуна, да постоя малко до него, но не посмях – все пак бях сред  отличниците на випуска и не бях на първа среща, а на училищно тържество.

Не казах на другите откога познавам Арчи. Нелепо е, но за мнозина той си остана моя прищявка, която трябваше да приемат, без да могат да си я обяснят, всъщност това бе обяснението – че е прищявка. По-сетне те сами вече имаха нужда от него. За разлика от тях, аз никога не съм щадяла Арчи. Той делеше света на две – преди контузията си и след нея. Мисля, че така делеше и хората. В оня период аз бях единствената връзка между двете. Но и той не беше наясно с какво точно ги свързвам. Във всеки случай, усещаше, че има нещо, което не е изречено, но не е и необходимо да се изрича. Не мисля, че съм го подвела, стараех се да му внуша, че не го съжалявам, макар поведението ми да говореше точно обратното. От стремежите да се облече истината в перфектни обяснения най-често се раждат илюзии. Такава илюзия беше момичешкия ми блян. Не мисля, че самарянството ми е било илюзия, но и в това не съм сигурна. Ще се чувствам отвратително, ако след време сама трябва да призная, че другите са се оказали прави, че наистина съм била водена от огорчение, търсеща отмъщение.  Та той дори не ме бе отхвърлил. Но и сега, когато бях с него в къщата до реката, с Арчи не бяхме в равностойни позиции.

Не съм се опитвала да се оправдая пред Арчи. Все пак не бях сигурна, че вече не го обичам, в тия неща човек не може да бъде сигурен докрай. Ако сега мразя нещо, то е да си създавам илюзии. Затова не мисля, че съм си играла на влюбена в него. Поля ме обвини, че съм си избрала тази роля, за да създавам илюзии на Арчи. Бил влюбен в мен. Попитах я откъде е сигурна, той ли ú е споделил за чувствата си към мен? Не, сама се била досетила, било очевидно. Всички го знаели, само аз съм се правела на сляпа. Според Поля  в отношението ми към Арчи имало нещо безнравствено. Не се съгласих с нея, но трябваше да призная, че наистина ставаше все по-трудно да го напусна. И аз като останалите разчитах да разреша всичко на последното събиране у него преди началото на лятото.

Тогава той ни остави да се разпореждаме в кухнята и се прибра в стаята си. Поля и Николай отново бяха заедно и това някак омиротворяваше и останалите в очакването им да разберат как ще завърши вечерта за мен и Арчи. Когато бяхме готови с вечерята и салатите, Поля ме помоли да го извикам. Знаех, че ме праща нарочно, и то пред другите, но пък то бе и най-естественото – все пак бях най-близкият му човек от цялата тайфа. Само дето не трябваше да избързва да  ми напомня, сама щях да отида.

Стаята му бе празна. Помислих, че е в някоя друга, и пристъпих да затворя прозореца. И тогава го видях. Куцаше по пътеката през задния двор. Исках да го извикам, но не можех – гласът ми остана в гърлото. Той се отдалечаваше. С неравната си мъчителна походка стигна до вратичката към реката, притвори я старателно след себе си и, без да се обръща и да вдига глава, продължи по тревясалата пътека край тополите на брега. Върнах се и казах, че Арчи не се чувства добре и че моли да го извиним, ще дойде по-късно.

Изглеждаха сигурни, че сме се скарали. Не ги опровергах. После си тръгнах. Докато се отдалечавах в мрежестия мрак на лятото, чух че го викат. Забързах, исках да съм далеко…

И сега не мисля, че Арчи ме обичаше истински. Ние просто се разминахме. Той бе приел съчувствието ми за преданост, а предаността за обич. Мислеше, че и аз не мога без него, но не се опитваше да ме задържи. Не можех да им обясня, че той не обичаше мен, а това, от което бе имал нужда и преди, и сега – предаността. Именно моята преданост бе връзката между двата му свята. Рано или късно щеше  да го разбере.

 

НЕВЕРОЯТНИЯТ ТОНИ

Разказ от Ружа Велчева

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най- красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в разлимни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време…

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме…

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там… Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финест, който издаваше потеклото!…След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София!…След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна бюлов, докато срътта ги раздели…Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия!….

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни!…Това разбрах по-късно, след срещата…

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка…Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна съппун и вода…Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони…

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен…

Внимателко преглътнах изумлението си, Нещо болезнено беше покосило невероятния накога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни…

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели!…Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край….

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Каво повече от това можеше да искаме от съдбата?!…“

Красива приказка за невероятна любов и съдба!

„ Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда…Гаснеше не с дни, с часове…От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност…Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото…напуснах работа и останах с нея до края…Умирах заедно с нея, ден след ден…Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог!…Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни бездушен свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края…Волята ми, душата ми умря заедно с нея!…“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка…И неговата болка преля в мен…

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго…И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща! Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот…

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари…Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него…Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й…

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка….

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на позаря за купим шише  ракия-менте…“По-евтино е, а ефектът е задоволителен…“- промълви Тони. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент…“Обявил съм го за продан, дано получа добра цена- засега няма купувачи…Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси…“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо…Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер…“ – вместо оправдание промълви той.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава булонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език…“Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата невероятна любов и раздяла….“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши…

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено…Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на душека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце!…

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка… И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху душека. Люси се сви в краката му, и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато Тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше и най-богатият човек, който съм срещала, защото  е можал да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта…

КУЙ

Разказ от Генчо Генчев

            Куй,куй,куй! Куй,куй,куй! – детето ми се връщаше от училище, подскачаше весело и тананикаше нищо незначеща песничка със загадъчната и неизвестна на мен думичка „куй“.

            Изстинах. Боже за това ли го пращам на училище това дете, за да научи новата думичка „куй“ ли?

Кой идиот е успял да го научи на туй и какво значи тази думичка куй!
Докато разсъждавах върху етимологията на думата куй, като размишлявах коя точно буква не  е дочуло детето – първата или последната, то връхлетя в стаята, метна чантата на леглото, хвърли се на врата ми и радостно зачурулика какво му се е случило през деня – какво са учили, кой не слушал и така нататък. Хем ми беше радостно и мило, хем новата думичка  „куй“ в речника му не ми излизаше от главата.

            – От кого научи тази дума – попитах ?

– Коя?  – детето ме погледна учудено.

– Как коя ? Куй !

– Не помня – отговори то .

            – А какво означава?  – продължих .

– Не знам.

Как така не знаеш? – повиших тон. – Защо употребяваш думи, на които не знаеш значението?

Детето ме погледна с учудване – явно не можеше да разбере моя гняв, сви рамене и отиде да си играе.

            Замислих се дълбоко – какво правим от децата си, таблет му купих и какво ли не, всякакви джаджи и новости владее, а културата къде е. На частни уроци го пращам, на школи, курсове и каквото там трябва, за да е добре и накрая  какво –  „куй“.

            Цяла нощ мислих ,въртях се и реших – трябва да го пооткъсна от тая среда ,поне за няколко дни. Ето утре е петък в събота ще отидем на село да види баба си, че и прабаба си да види и се научи поне от тях на живота такъв, какъвто е! А и природа, чист въздух, зеленина – ще му се отрази добре, па и народния говор да чуе, нови думи да научи, ама автентични от извора, щото то дядо Вазов с хиляди е обогатил речника ни, а сега знаят десетина, а единадесетата – „куй“. С тия мисли заспах, с тия се събудих!
Речено – сторено. В  събота събудих детето, то се зарадва на идеята, аз се успокоих и поехме към село. Няма и час и бяхме сякаш на друга планета – тишина, зеленина, покой.

Сума неща не е виждало детето, сума думи не знае какво означават, сега е време да се поучи, да се огури де викат старите хора.

Бабите се зарадваха, зер скоро гости не са им идвали, гушкат го, говорят му, водят го из двора, а то се диви на кокошки, петли, патки, юрдечки и каквато още гад се покаже насреща му, зер и те рядко виждат  гражданчета.

Стана ми леко и весело! Даже се сетих за стария агрономски виц за сливата – вървят баща и дете през полето и детето като всяко дете пита: „Тате, тате това дърво с тия плодове  какво е?“ „Синя слива, момчето ми“ – усмихва се благо бащата. „А защо са червени?“ „Щото са зелени“ – отговаря нервно бащата. Горкото дете – мисля си, – и то като моето е пропуснало да разбере я дума, я  буква.

Влязохме в старата къща – показах му огнището, обяснявах що е оджак, баба му омеси питка, видя какво е нощви, точилка. После научи  черга, хурка и какво ли още  не .

На прав път съм – отдъхнах си. – Ще го уча на живота такъв, какъвто е.

И тогава малкият се сети за таблета, извади го и пръстите му заиграха по клавиатурата.

– Боже колко са сръчни тез деца – въздъхна баба му.

Прабабата, майка й, току зад нея впери поглед  в таблета и изфъфли:

– Куй туй, ба?

– Таблет – без да я погледне, изчирика малкият.

– Куй ? – разтегна бабата беззъбата си уста.

Моята долна челюст, макар още зъбата, увисна  – куй, та куй, ето к’во било туй – живота такъв какъвто е!

СМЕСЕНО ВРЕМЕ

Разказ от Миро Владим

На В.К.Р.

 

 

Момичето имаше бретон до веждите, тъмнокафяви очи и лека походка. Когато Лари го видя за първи път, беше утро и един слънчев лъч се беше  настанил в косите му. Момичето не усещаше лъча. Не усещаше нито ласката му, нито болка от  подръпването на косите, то се усмихваше. Лари остана загледан в момичето и лъча, но нищо повече не се случи и той само видя как след малко, разочарован от безразличието на момичето, лъчът се отдръпна и отлетя нанякъде, може би да търси друго момиче, което да дърпа за косите.

Не след дълго Лари видя момичето още веднъж. Вечерта след тази втора среща той си легна спокоен, не се въртя до късно, не събира на топка мокрите чаршафи, не излиза на студената тераса. Дори не се опита да брои звездите. Просто не правеше нищо. А иначе неговите нощи не бяха такива. Сетне той дълго се опитваше да си обясни състоянието си от тази нощ. Не успя, но въпреки това, за пръв път от години, достатъчно повярва в себе си.

На утрото се събуди бодър и пътува цял ден. Не беше планирал това пътуване, дори не го бе искал, но когато излезе от дома си, просто тръгна на път. Не мислеше за нищо и единственото, което забелязваше и запомни, бе есента. Тя го мамеше зад потрепкващото стъкло. Лари ú говореше: „Почакай, Есен, почакай! И без това пак ще се върна при теб. Не ме карай да те моля, Есен,  просто почакай.” – и продължаваше пътуването си. Не знаеше, че пътуването бе една почти порочна страст към непознати места и хора, която завинаги щеше да остане в него.

Едва когато срещна момичето за трети път, Лари усети, че това също е страст и че ще се случи нещо.

Момичето беше красиво. Никой не знаеше какво го прави така красиво и всеки изтъкваше различна причина – очите, усмивката, походката. Лари също не знаеше, но не се питаше защо момичето е красиво. Дори не се интересуваше от това – за него то беше слънчев лъч, вплетен в златен бретон.

Сред познатите и приятелите на Лари, а и навсякъде, където минеше момичето, мигом се появяваха безброй обожатели. Някои криеха това, други бързаха да го покажат, трети се правеха на шутове, четвърти на глупаци, а имаше и такива, които въобще не подозираха, че са влюбени. Момичето не ги забелязваше. Та в началото то дори слънчевия лъч не бе забелязало, какво оставаше за влюбените в него, те просто нямаха шанс. Но все пак съществуваха и Лари виждаше това. В началото той ги броеше. Много ловко ги откриваше сред тълпата около момичето, независимо от кой вид биваха. Но по-късно престана да се занимава с това – едно, че цифрата непрестанно набъбваше, друго, че вече не виждаше смисъл.

Понякога се случваше да пътуват заедно, да се срещнат на улицата или в магазина. Веднъж или дваж Лари дори се озова на гости у момичето, макар и с друга компания. То не му обръщаше особено внимание, но, от своя страна, той продължаваше да забелязва всичко около него.        И видя как обожателите на момичето се съсипваха в усилието си да го спечелят. Те преливаха от остроумие, прописваха стихове, блестяха от оригиналност, ставаха приятели на приятелите  му – само и само да са до него. Видя как най-смелите се хвърляха към момичето и как после, кой знае защо, отиваха под венчило с приятелките му.  Лари бе разбрал, че момичето все пак знаеше, че всичко това става заради него. Но то се усмихваше, пристъпваше меко и безшумно и чакаше един. Момичето вярваше, че някой ден той ще дойде.

Лари знаеше, че момичето чака този един и това го изпълваше с тревога и желание да пътува. Той искаше пръв да открие този един и да е спокоен и сигурен, че момичето също ще го забележи навреме. Той не бе забелязал как, може би и самото момиче също не бе забелязало как, но те неусетно се бяха сближили. Това не беше нещо повече от сближаване и Лари знаеше, че е така. Момичето вече го поздравяваше при среща и му искаше дребни услуги. Даже понякога излизаха заедно в парка. Веднъж дори гледаха филма „Голямото нощно къпане” и сетне дълго спориха какво е искал да каже режисьора, защо и как го е казал и дали изобщо може да се разбере какво толкова  е казал.  Питаха се също защо старият козел от филма е пресякъл поляната със сухото дърво и има ли въобще полза от едно сухо дърво, пък било то и във филм, където всеки актьор играе роля, в която не е онова, което иска да бъде, дори и да е мечтал за нея. Лари бе разбрал, че няма особен смисъл от този спор, но може би наистина имаше поне малко смисъл в това, че изобщо спорят.

Когато времето биваше хубаво, момичето великодушно позволяваше на лъча да почива върху бретона му. Изглежда този лъч не бе случаен гост, изглежда той също бе влюбен в момичето. Но Лари вече бе спокоен при появата на лъча, защото откриваше, че не ревнува, нямаше защо. А в началото лъчът беше единственият обожател, от който Лари се страхуваше, но после това се промени. Именно той го научи, че всяка ревност е безпредметна, защото не съгражда, а руши.

В ония дни, когато тримата – лъчът, момичето и Лари – бяха заедно, често се водеше следният диалог:

ЛАРИ:

– Всеки ден си различна. Докога ще издържиш? Човек не може да бъде цял живот различен.

МОМИЧЕТО:

– Кой ти е втълпил това? Винаги ще бъда несъщата.

Докато ги слушаше, лъчът пърхаше от удоволствие, а после ги оставяше сами. Една вечер момичето  добави: „…и цял живот ще те изненадвам”. Лари изтръпна. Спомни си за третата среща и лошите предчувствия, за особеното, което очакваше да се случи, и разбра, че никога няма да може да се спаси от тях. Сънят му отново стана неспокоен.

Момичето не повтори казаното, може би изобщо не бе запомнило какво е казало. Истинските жени не помнят обещанията си – те просто ги изпълняват или опровергават. А момичето щеше да стане истинска жена, в това Лари бе сигурен.

Междувременно, обожателите видимо намаляваха, но Лари не вярваше много в това. Намирисваше му на измама. Напротив, той подозираше, че те ставаха все повече и повече. Само че новите се плашеха от момичето, колкото и да го желаеха, гледаха да не повтарят грешките на предишните и се таяха.

Момичето стана нервно и затворено, дори неуравновесено. Лари бе нащрек. Усещаше беда. Всяка вечер я търсеше в небето, но беше април и той видя само много падащи звезди. Нея пролет се убеди, че падащите звезди не са гаранция за щастие.

Не след дълго някои забелязаха, че Лари вече не е така често до момичето. Дори помислиха, че той е забравил за него. Престана да прави мартеници от пух, не вярваше на хората, които обичат чистия въздух, не разговаряше важно с тригодишните деца. Виждаха го все по-рядко и един ден Лари  просто изчезна.

Приятелите му изпаднаха в смут. Разбираха, че е станало нещо лошо и се втурнаха да го търсят. Преровиха къде ли не, но накрая само констатираха, че от него наистина няма и следа. Обхвана ги тъга. Тя изпълни света им. Те си сложиха жалейки, не се бръснаха девет дни и шест седмици не си разказаха нито един виц. А те толкова много обичаха да си правят смях, само че тайно, скрито от другите. Беше смях под сурдинка, но тъгата им бе истинска и те тайно и символично погребаха  приятеля си.

Момичето не забеляза отсъствието на Лари. Само веднъж се замисли за него и за случилото се. Помисли си, че все пак всичко това може да е истина. Както и че Лари наистина може да е съществувал и наистина може да са разговаряли за козела и за лъча. Но от него не бе останала никаква следа и то спря да се терзае.

Самият лъч също бе в траур, но не посмя да покаже това на момичето. Траурът бе личен въпрос, а освен това виждаше, че момичето е заето с друго. В него се виеше змия. Всяка вечер змията свличаше кожата си и изчезваше, за да се появи отново следващата нощ. Кожата ú оставаше върху пода, нагърчена до обувките на момичето, което бе без дрехи. Тя съскаше и се гърчеше, опитваше да се покатери върху леглото на момичето, но не успяваше. Момичето не се уплаши от кожата, но си мислеше, че е сгрешило в нещо и трябва да се покае.

В какво беше сгрешило момичето никой не знаеше. Дори никой не подозираше, че то може да е грешно. Може би причината бе в кръвта на неговото минало, отлежавала поколения в снагата му, пила билки и вяра от самодивски поляни и почернели кръстове. А може би кръвта му търсеше друга кръв – да се смеси с нея, за да оцелее.

Една нощ момичето скочи от леглото, улови змията преди да е съблякла кожата си и я метна зад гърба си. Не искаше да се обръща, за да види къде е паднала и около какво се е увила. После легна и до сутринта слуша как в тъмнината съска собствената му кръв.

На другия ден до него застана мъж. Беше мрачен, изглеждаше уморен и твърдеше, че е объркан, защото от години търсел някакъв си бог, но не можел да го открие. Всъщност той търсеше своя бог, но не искаше никому да се покланя и затова не го намираше. После момичето го приласка и успокои, както само едно слънчево момиче може да успокои мрачен мъж. То го заведе до дърво с показали се в основата му корени и му посочи небето, уловено в примките на клоните на това дърво, което още не беше изсъхнало. Беше небе, разкъсано на хиляди парчета, и слънчев лъч не се виждаше по него. Но в тези мигове момичето изобщо не мислеше за лъча, а за онзи, за когото бе родено.

– За мене ти си Бог! – каза му мъжът, зарови нещо под корените на дървото и си тръгна.

Момичето извика след него, но викът се загуби в гърлото му и мъжът нищо не чу. Отнякъде се появиха жени, пристъпиха призрачни и леки и заградиха мъжа. Той се скри от погледа на момичето. То се прибра само и дълго остана самотно. Когато срещнеше приятелите на Лари, те се правеха на разсеяни или се усмихваха без усмивката им да значеше нещо. Момичето им отвръщаше по същия начин. Около него отново се тълпяха неприкрито обожатели. То отново не им обръщаше внимание. Въпреки празнотата около себе си, мислеше, че е сложило начало на нещо ново. Надяваше се, че ще е и красиво. Не можеше да знае, че изживява агонията на миналата си кръв. Приличаше на цвете, което расте, хубавее и разцъфтява, докато върхът му натежи и допре някъде встрани земята. С докосването щеше да прихване нови корени и да престане да бъде само продължение. Момичето не можеше да бъде повече само продължение.

– Така е с всички ни – най-трудно е да определим кога сме хванали нов корен и кога е загнил стария. Никога не научаваме навреме, че сме се променили. Още по-трудно е да разберем колко точно сме се променили…

Лари отпи от виното. Той говореше, а приятелите му го гледаха с отворени уста и недоумяваха кой е измислил тази грозна шега и как е успял да превърне изсъхналата му кръв във вино.  После той стана и си тръгна, а те се усъмниха, че наистина е жив. Спогледаха се и си казаха, че майтапът си е майтап, но че майтап на голо дупе си е чисто еди-си-какво и че ако искат да си останат приятели, трябва да помислят за границите, защото всяко нещо си имало граници.

– В приятелството няма граници – беше им казал веднъж Лари, но те бяха забравили или не искаха да си спомнят.

На другия ден Лари се появи отново и уж беше същия, а нещо в него ги плашеше – какво,  не се разбра. Тогава приятелите му решиха да не се майтапят повече никога, станаха, платиха си виното и всеки тръгна в своята си посока. Момичето не бе забелязало това разпръсване на приятелите на Лари, но той дойде при него, взе ръката му и го поведе. Лари имаше посока. То не каза нищо, мълчаливо пое ръката му и се правеше, че не забелязва как обожателите му околовръст се усмихват презрително.

Лари вървеше спокоен и блед. Момичето не го попита защо е такъв, то дори не изпитваше желание да научава, но нямаше нищо против и ако научи. Пред светлината Лари оставаше мълчалив, всичко казано на светло му се струваше бледо и неизразително. Той не обичаше тъмотата, но смяташе за по-красив света, ако има сенки. При момичето идваше само вечер, разхождаше го под звездите, говореше му за мътни води и току-що проходили деца, но най-много за сухата магическа пръчка, която му подарил някога един вълшебник  от детството. Момичето се питаше кое е истина и кое не е и пред очите му се раждаха за безброен път безплътните сенки на жените, които отвлякоха мъжа, заровил   нещо в корените на дървото му. Една нощ то се събуди и разбра, че под дървото му наистина е заровено нещо. Бяха нечии очи, които търсеха небе.

По същото време, а може би в същия миг, Лари прозря цялата тази история. Той и преди виждаше толкова много неща, но не ги разбираше, може би защото  преди не си вярваше достатъчно. Не знаеше коя е точната мярка за вяра в себе си, но вече знаеше, че и малката вяра е повече от нищото. А ето че сега вече си вярваше и знаеше, че не може да не си вярва повече – иначе наистина щеше просто да се изпари, а, честно казано, още съвсем не му се изпаряваше.

Въпреки това, Лари остана раздвоен, може би завинаги. Причината бе момичето, което търсеше помощ и на което той не можеше да помогне. Щеше да бъде нечестно, тъй като трябваше да му помогне без самото момиче да знае, а това значеше измама. Освен това, момичето дълбоко вярваше в своето дърво и в заровеното под него, макар да не искаше да проверява какво точно се крие зад тези очи. Достатъчно му бе, че имаше едни очи, които търсеха небе. Лари не искаше да разрушава вярата му. Какво е човек с разрушена вяра и какво е момиче, което иска, а не може да бъде небе за някого?

– В това ни е бедата, я: искрено вярваме в нещо и за нищо на света не допускаме да ни го отнемат – каза си той и погледна към звездите.

Те бяха легнали кротко в небето. Каза си също, че всъщност звездите винаги са кротки там – в небето, дори когато то не е тъмно и те са невидими. И че бурите са на земята.

– Точно сега ми трябва падаща звезда – каза си момичето, но звездите се направиха оглушка или наистина не го чуха.

Така то остана само с мечтата си и тръгна самичко през нощта. Не знаеше, че върви без посока. Срещна Лари и му разказа една история – стара като света, като месеца, като звездите и слънцето, стара като всички, взети заедно, а може би и още по-стара. Беше история за момиче, което обича, и за мъж, който търси своя бог и го намира, а после осъзнава, че това не е достатъчно, и продължава отново да търси. Беше история за обич, за родени и неродени деца, за съжаления и благородства, за проиграна нелепо и нахалост смелост и оправдано малодушие. Беше история за искрена вяра и прежалена звезда. Лари търпеливо слушаше. Не очакваше, че момичето иска да е собственик на звезда, мислеше, че то има само мечти. Лари търпеливо слушаше и му се струваше, че все пак знае всичко – то беше ставало преди него и преди момичето. Той разбираше, че двамата ще останат завинаги оттатък и отсам, тъй като родените един за друг никога после не се намират, ако това не стане от пръв поглед.

Накрая момичето сведе глава и поиска съвет. Лари не запомни какво му каза и дали това изобщо бе съвет. Той се взираше оттатък – където бе то – топка от топлина и нежност, която никога нямаше да успее да стопи преградата помежду им. С ужас видя как лъчът се вдигна от косите на момичето и как бретонът му се превърна в крило на осакатена пеперуда и като всяка пеперуда не разбираше това. Оставаше загадката дали пеперудите имат предчувствие за своята смърт. Лъчът прониза преградата и се върна в половината на Лари и той се опита да разгадае откъде се е появило всичко това, но само успя да осъзнае, че виновни в тая история всъщност няма.

Тогава времето се смеси.

Момичето продължи да се лута между своята минала и бъдеща кръв. Приятелите на Лари излизаха заедно, пиеха бира вместо вино, разказваха си отново вицове и обясняваха временните си раздели с вдигнати рамене. Вече знаеха, че е важно завръщането – за където и да си тръгнал преди това и с когото и да са тръгнал. Обожателите още по-настървено търсеха слабото място на стената около момичето – някой беше разпространил слуха, че недостъпността е най-сигурният признак за уязвимост. Мъжът остана при своите призрачни жени, а момичето се надяваше, че все някой ден той ще се завърне и ще вземе онова, което бе заровил под корените на дървото. Това беше неговата мечта. Тази мечта не бе нищо повече от мечта, момичето не я приемаше като цел. Защото истинският мъж върви неотлъчно само след поколението си и чак тогава след мечтата си.

Лари отново изчезна и този път ония, които добре го познаваха, си отдъхнаха и преди да приседнат до своите момичета, вместо обичайното „днес не се случи нищо особено”,  отбелязваха: „Лари пак умря.” Никой не беше сигурен дали е така и затова всеки търсеше топлите длани на своето момиче, където сигурността все пак беше някаква. Освен това и приятна.

Никой не знаеше, че преди да свърши смесването на времето и преди всичко да дойде на мястото си или може би да тръгне постарому, някъде в сърцето на нощта се случи нещо непредвидено и очаквано: една змийска кожа намери своето тяло и в нечия будна стая падна звезда.

КЛАСИ

Разказ от Виолета Бончева

Когато влязох в дома им, Ернандо беше на коридора. Погледна  ме любопитно, едва кимайки за поздрав.  Като че ли не подаде ръка, не съм сигурна, защото тогава все още бях в шок след изминалия 12- часов полет и още 12 часа на колела от столицата – близо до границата с Щатите… Във всеки случай, направи ми впечатление неговия баскетболен ръст и едро тяло, сякаш беше състезател по сумо. Не така отпуснат, разбира се, напротив – беше от онези яки и силни мъже, които определено не бяха мой тип. Смръщен, леко мургав, непременно симпатичен и с тънки мустаци. Съпругът на доня Елисабет, професор по право, която притежаваше и още две висши специалности. Трите й дипломи бяха рамкирани и закачени на стената, срещу която цял кът образуваха още шест дипломи на висшисти – нейните братя и сестра й Силвия. По-късно разбрах, че да се окачват дипломите на лицензиати, е обичай, нещо нормално,което пълни окото с любопитство и създава радост и чувство за удовлетворение, най-вече у родителите.

Етажът беше на доня Роса, майката на проф.Елисабет Руис – широка квадратура, от порядъка на 150 квадратни метра и сенчеста  тераса отпред, която беше всъщност предната част на двора. Бе покрита с резедав теракот на мраморни шарки, а откъм улицата, бе обградена с красива бяла решетка. В градината растяха всевъзможни екзотични цветя, имаше грамаден фикус дърво и десетки керамични саксии с какви ли не още видове красиви растения.

Горният етаж, обителта на семейство Де Санта Мария, по фамилията на съпруга – Ернандо, беше копие на първия, като прибавим и още една тераса – не по-малка от 30 квадратни метра, над част от която простираше сенките си лимоновото дърво, посадено в задната част на двора. Тази северна тераса сутрин беше потънала в сянка и хлад, и да останеш дори за кратко на нея, беше ласка и облекчение, ако си прекарал известно време в стая без климатик.

Изобщо, обичах да приспивам малкия Херардо, обикаляйки терасата с високата му и удобна детска количка. Понякога компания ми правеше доня Роса. Стъпваше бавно, успоредно с мен и придържаше дръжката с една ръка. Двете бяхме първите наставнички на тримесечния младенец на семейство де Санта Мария, а заедно с домашната помощница – Албина Флорес,  постоянните обитатели на дома. В него периодично влизаха и излизаха роднини, приятели, колеги на проф.Руис от университета и съседи. Някои от тях се застояваха за по-дълго време на кафе, ликуадо или рефреско – други идваха за консултации с професор Руис Де Санта Мария. Най-често се отбиваха порасналите деца на доня Роса и я обсипваха с внимание.

Ернандо беше инспектор в керамична фабрика и след продавача на млечни изделия, разносвача на тортили, след Артуро, който лъскаше колите всяка сутрин с кофа, четка и парцал, той беше първият от семейството, който се връщаше за около час, за да закуси във времето между девет и десет часа сутрин. За него се приготвяше една двойна задушена пържола, няколко изпържени яйца и купа с люта салца. Понякога имаше и парче торта и задължително студена напитка. След това внушително блюдо, Ернандо се отбиваше в детската стая, за да подържи Херардо в широката си прегръдка и да му се порадва. Обикаляше двора и градината с него, после излиташе с мощния си джип по посока на фабриката. Беше затворен, не разговаряше почти с никого – рядко поздравяваше… В началото се опитах да общувам с него на италиански език, но той махваше с ръка, разсмиваше се и казваше, че не разбира езика на хора „които ядат жаби”… Разсмивах се и аз, но испанският ми беше в твърде ранна фаза все още. Когато напреднах донякъде, започнахме да общуваме с Ернандо по-спокойно. Обяснявах за разходките, за храната на детето, за това дали съпругата му е имала време да се отбие през деня и да го навести. Между тях разликата беше твърде необичайна – 10 години в полза на съпругата… В интерес на истината, това ни най-малко личеше, защото ръста и килограмите на Ернандо го правеха да изглежда по-възрастен, а Елисабет с нейната елегантна външност, гладко и красиво лице, гъста и чуплива коса, която падаше под раменете й, не изглеждаше на повече от трийсет и няколко години. А всъщност беше на 41. През деня преподаваше в частния си колеж, а вечерта имаше лекции по право в университета. Понякога се връщаше към единайсет през нощта и рядко пъти по-рано. Само петъчната й вечер  беше свободна. Тогава се качвахме на джипа и политахме към дома на Ернандо, където живееха родителите му, заедно с двете му неомъжени сестри – Eлба и Долорес, както и най-малкият му брат Лука.

Разстоянията в един многомилионен град са големи и не се измерват в километри, а във време. За това и аз ще кажа, че родната къща на Ернандо беше на около половин час разстояние от дома на Елисабет. Обичах тези разходки, защото си почивах в колата, наблюдавах движението по булевардите, оглеждах хората, слушах музиката, която въртеше дискът, наслаждавах се на свежия въздух  от климатика. Понякога тихичко пеех, а малкият Херардо подскачаше на коленете ми, мрънкаше заедно с мен или вече спеше, успокоен от хладината. Често пъти се правеха такива визити и през седмицата и за мен това беше приятно и разтоварващо.

Фамилията на Ернандо живееше в колония, която беше степени под класата на колонията на фамилия Руис. Но домът на Де Санта Мария беше двуетажен, с комбинирана кухня, трапезария, детска стая  и хол на първия етаж и три спални на втория. Пред входната врата, направо на глухата уличка, чиято средна част беше заета от пищна градина, се люлееха на шезлонги дон Бенито и доня  Елса, родителите на Ернандо. Жената очевидно страдаше от флебит и движенията я затрудняваха, а бащата  бе светъл тип, далеч по-млад от съпругата си и много пестелив на думи. Мислех си, че Ернандо е взел е чертите на майка си и характера на баща си…

В споменатата пищна градина, която както казах, бе среда на глуха уличка, цъфтяха разноцветни бугамбилии. Техните клони бяха покрити с щедри цветове и за мен беше удоволствие да се застоявам под влечащите филизи, милвайки с очи нежните им цветчета. Двете лели на Херардо – Елба и Долорес, го грабваха тутакси от количката и започваха да го дундуркат – разхождаха го до близкия магазин, за да му купят лакомства, спираха се пред съседските къщи, за да се похвалят с племенника си, люлееха го на люлката в близката градинка.

Ергенът Лука, на чиято физиономия имаше дежурна усмивка, сядаше до мен и задаваше задължителния въпрос номер едно: „Ще ми дадеш ли някоя от дъщерите си за годеница?” И моят отговор винаги съвпадаше: „Дъщерите ми са непълнолетни, иначе щях да помисля…”.  Лука се смееше, знаеше, че се шегувам и непременно вмяташе, че е още млад и че за мъжете е добре да се оженят по-късно, защото помъдряват. Понякога приготвяше вкусно барбекю „от бакшишите” на клиентите, които се качваха в неговото такси – така казваше той. Раздимяваше го това барбекю направо сред градинските храсти и цветя и щедро канеше цялата фамилия, която в късните часове се събираше вкупом. Но по-често заварвах двете млади жени, Елба и Долорес да обикалят около газовата печка, приготвяйки всевъзможни вкусотии от мексиканската кухня. А вечéрите бяха задължителни…

Беше ми приятно сред тези хора, които демонстрираха уважение, гостоприемство и желание за дълготрайно приятелство. Сред тях се чувствах безкрайно освободена, естествена и непринудена. Разсмиваха ме с любопитните си въпроси и простодушното си поведение, с незлобливата ирония, която отправяха към нравите на европейците.

Ситуацията в семейство Руис беше коренно различна, поради класата, към която принадлежаха. И в него много често се организираха богати трапези, приготвяше се барбекю, имаше настроение, приятелски и бизнес разговори между роднините и закачки между жените, жив интерес и явно уважение към моята особа, но всичко бе далеч по- изтънчено и претенциозно, а понякога се усещаше хладина към отделен член от фамилията, заради класата. Усетих такова отношение към една от снахите, Амалия, същото отношение имаха и към  Ернандо, заради факта, че беше от друга класа. Самият той, разбрал, че не може да им се хареса по никакъв начин, едва-едва ги поздравяваше, никога не оставаше на семейните сбирки и празници. Очевидно беше решил, че неговата ответна реакция трябва да бъде високомерното пренебрежение, гарнирано с доза презрение… Между чука и наковалнята най-често заставаше професор Елисабет, която трябваше да разделя чувствата си между две фамилии…

Беше началото на август, когато разбрах, че трябва да си приготвя багаж за път и бански костюм– заминавахме за десет дни на Мексиканския залив, в Тампико. Бе направена резервация в най-просторния и престижен хотел, „Маера”,до самия океан, което създаваше илюзията, че си пасажер на кораб, който те носи неизвестно къде… Тревата сред пясъците, високите палми, които гъделичкаха нощем звездите, романтичните китари, превзели  24 часа в денонощието, развихрените пламъци от петролните кули в далечината, лумнали под самия свод – всичко това действаше като опиум, беше същински колоритен шок за всеки, който за пръв път стъпва по онези земи…

Към Тампико пътувахме в колона. Водачът беше Рохелио, брат на Ернандо, с трите си деца и жена си Исабел. След тях шофираше Армандо с двете си сестри и майка си. Третият бе Антонио с годеницата си Рахел и сестра й Челита. Ние се придвижвахме последни с луксозен бял джип „Форд”, в който освен доня Елисабет, доня Роса, Херардо, Ернандо и аз, пътуваше и Лорето, внучка на сестрата на доня Роса. Беше студентка по икономика предпоследна година и голяма слабост на възрастната дама. Разказваше, че когато се родила Лорето, тя активно помагала в отглеждането й, заради деформиращия артрит на сестра си, която не била в състояние да се изяви, като пълноценна баба. Лорето беше обичлива и благодарна, разговорлива и красива.

И така, след около пет часа препускане по широките магистрали пристигнахме в известния курорт. Градът не ме впечатли с нищо, но все пак, движехме се в покрайнините му и всъщност аз не успях да го разгледам изобщо. Внезапно керванът ни спря пред един невзрачен хотел, може би без нито една звезда. На табелата пишеше „Амброзия”… Помислих си, колко ли хотели на този свят носят същото банално име…

Слязохме от колите и тутакси ни посрещнаха с дълбок поклон собствениците на „Амброзия” – семейство Мартинес и дъщеря им Кармен. Оказа се, че освен пътниците от нашия джип, останалите остават в него.

Хотелът бе двуетажен и когато влязох вътре, имах усещането, че влизам в скромен приют, макар че всяка стая беше свързана с баня, имаше и телевизор с няколко програми. Навътре по коридора на първия етаж, бяха опънати въженца, на които висяха чаршафи, хавлии и всякакви други неща, някои от които собственост на гостите.

Попитах проф.Елисабет колко ще струва нощувката в такъв един хотел, а тя ми каза, че няма идея и че вероятно цената ще бъде смъкната, заради Лука… Вдигнах учуден поглед към нея, а тя ми обясни, че фамилията е тръгнала преди всичко на сгледа и щели да останат не повече от три или четири дни. Искали да видят момата, която Лука може би щял да хареса за годеница… Смехът напираше да изригне, като гледах как той, седнал на кафе, я оглежда с интерес, дори се понаведе веднъж, когато тя отсервираше  приборите от масата. Погледът му залепна за задните й части и тя кръстосваше с него насам – натам, като уловена в невидима мрежа. Кармен бе по-голяма на години, но вече бях на ясно – възрастта в тази страна няма никакво значение. Както казваме тука – нека се вземат младите, щом се обичат…

Лично аз мислех, че всичко ще се превърне в една весела дандания, която ще подслади живота на Лука Де Санта Мария и ще вгорчи този, на Кармен Мартинес. Но, каквото – такова, беше време да се разделим с по-голямата част от „керванджиите” и да яхнем форда, устремени към други преживявания.

Седмица – две по-късно Лука сподели, че не се е сгодил за Кармен, защото била много неопитна в леглото, а той искал жена, която да научи на „хватки” самия него. Сам се смееше на думите си и това ме караше да си мисля, че думата „легло” е част от неговата фантазия…

 

Нашият хотел беше огромен по площ, не висок, ухаещ на лукс. Стаята ми, както споменах, беше с изглед към океана и когато подредих багажа си и взех душ, излязох на терасата, за да се поклоня пред очите на Всевишния, на великолепието, сътворено от него. Тъмно теменужена коприна сякаш беше просната в далечината, на която бяха разхвърляни  огромни, сияйни  звезди  и луна, чийто профил  в тази първа нощ беше сякаш от сребърна слюда, във формата на корона. Това беше цялата възможна красота на Земята, събрана на едно място – вода, свод, огън и палми…

Май всички бяхме завъртени от вихъра на природните чудеса, защото на другия ден се втурнахме към белия пясъчен бряг, като освободени от плен. Настанихме се под една широка палапа (сенник от царевична шума) и не остана никакво време да се поогледаме – до един се потопихме в кристалните, солени води, сред които нямаше нито едно водорасло. През тях прозираха релефите на белия пясък, моделиран от вълните. Те бяха толкова солени, че спокойно можеш да отпуснеш тялото си и без никакви усилия да се задържиш над нея. Повече от сто метра трябваше да извървиш навътре в океана, за да се потопиш поне до кръста…

Аз останах да се наслаждавам на плитчините – просто заех хоризонталното водно пространство и благодатните къдрави хребети на едва уловимите океански трептения ме полюшваха насам – натам.

За моя най-голяма изненада, малкият Херардо не напираше да играе във водата, по-скоро предпочиташе мрежестия хамак под палапата, от който не искаше да слиза. Доня Елисабет трябваше да бди от позицията на  майчинския си пост за милите глезотии на своя син. Казвам го с много умиление и копнеж по спомените от онова време…

Ернандо, единственият ни кавалер, понякога изтичваше до бара на хотела, за да ни донесе коктейли и свежи напитки. Отказахме се от обяда, в полза на големите резени студена диня, която вливаше в телата ни още съпротивителни сили срещу жегата.

Така изкарахме до самия тържествен залез на слънцето, а привечер фордът ни понесе по широкия асфалтиран път, който беше построен върху изкуствен насип от пръст и скални отломъци, и водеше навътре в океана. Зад нас шофираше сам Лука. Беше напуснал за малко „Амброзия”, за да се наслади и той на нощния спектакъл на делфините. Струваше ми се обаче, че беше пристигнал не само заради това. Според мен, той харесваше Лорето. Заглеждаше  се по нея още при самото тръгване. Все се въртеше наблизо, когато спирахме по пътя да пием по нещо освежително, подхвърляше весели закачки и разказваше един през друг вицове. Явно, искаше да я впечатли, не беше безразличен. Тя се смееше без мярка, като всяко момиче на нейната възраст и според мен, не възприемаше Лука на сериозно. Просто се забавляваше.   Беше почти невероятно тя, с нейната класа, да се фиксира върху личността на момчето – един обикновен шофьор на такси, израснал в колония, където преобладават ниските къщи и тесните дворове. Пред нея имаше много перспективи, дори и възможността да напусне континента и да се засели в Европа. Мечтата на повечето млади беше да заминат за Щатите, Канада и най-вече за Франция. Имаше мода заможните родители да ги изпращат в Париж, Лондон или Берлин да учат и много често те оставаха там за постоянно.

 

Слязохме от колите и когато се обърнах назад – зави ми се свят… Светлините на брега изглеждаха толкова далечни, а ние, изправени на някакъв измислен път насред океана, бяхме малки и незначителни, застанали в единия ъгъл на  разплисканото му око. Водата изглеждаше като  плътна маса  зехтин. Насядахме върху огромните сгорещени камъни със студена бутилка безалкохолна бира в ръка и зачакахме началото на спектакъла. Лорето седна малко встрани от мен и сега можех да видя как огромният й индийски шал, изтъкан от памук и сърма, увит около кръста, проблясваше под лунната светлина. Препаската й бе прехвърлена през едното рамо и имитираше автентична индийска ропа. Съвсем близо до нея седна Лука и пусна в действие безбройните си хуморески. Той не спря да говори и когато се появиха делфините. Всичко приличаше на един оживял сън, на една сбъдната фантазия. Дори забелязах усмивка под мустаците на Ернандо, който рядко изменяше на постоянната си вгорчена гримаса. Очевидно, близостта на Лорето и Лука го радваше – сближаването с класата на богатите се считаше за шанс и успех, така си обяснявах усмивката на Ернандо.

Въздухът, изпълнен с възклицания и едри пръски, проникнат от влага и сол, беше като благ компрес в среднощната жега. Той повдигна шала на Лорето, когато тя се изправи внезапно и протегна напред ръце, сякаш да докосне делфините. После тялото й политна надолу и тя се опита да го спре с дланите си, които се забиха в острата скала пред нея. Изпищя и се претърколи с подгънати нозе през отвесния предел и към небето полетя един всеобщ писък, изпълнен с ужас…

– Лоретоооо !

И само след секунда Лука се хвърли към тъмната пропаст. Мъжете вдигнаха нагоре слабите пламъчета от запалките си и осветиха бързите движения на момчето. То се повдигаше над водата, за да се ориентира и зовеше момичето с тревожен глас… Стана ясно, че всяка десета от мига е фатална и че ако Лука не се ориентира в рамките на секунди – щеше да бъде много късно…

Някой се сети да позвъни от мобилния си телефон за помощ в полицията, но всички знаехме, че докато  полицейската кола се придвижи до тук, надеждите за спасение щяха да бъдат удавени.

И тогава Ернандо се хвърли в тъмната пропаст – оттласна се напред и тялото му се изви точно като телата на делфините. Тежкият плясък от съприкосновението му с водата помете напрегнатата тишина и всички започнаха да викат: „Там е, още малко, идва вълна, внимавай!..”

Доня Роса се свлече на колене и не повдигна глава, потънала в молитва, докато в това време сред кипналата вода не се разнесе гласът на Ернандо:

– Плувай към  скалите, Лука, плувай към скалите!

Не беше ясно защо Лука трябва да плува към брега – може би Ернандо бе разбрал, че животът на Лорето бе отнесен и нямаше смисъл да рискуват повече или  се страхуваше за живота на своя по-малък брат?

В онзи момент пристигна със свиреп вой полицейска кола, която вероятно е била дежурната в района. Служителите действаха максимално бързо. Насочиха фаровете напред и осветиха Ернандо, който  плуваше към скалните маси. Едната му ръка бе провряна под индийския шал на Лорето, опасващ кръста й, а с другата сякаш разкъсваше дебелата мантия на солената вода, за да прекара телата и на двамата по-лесно през нея. Разстоянието между него и скалите се стопяваше бавно. Когато приближи съвсем – служителите на реда хвърлиха  въже. Той  го  омота около тялото на момичето, което започнаха да изтеглят. Тикаше го напред и самият той започна да се придвижва по-бързо.

Когато разбрахме, че Лорето е жива – всички тревожно се заоглеждахме за Лука. Тогава Ернандо отново се оттласна обратно и започна тревожно да зове името на брат си…

 

Бяхме притихнали…Може би всеки от нас се бе обърнал към Бог с молитва. И останахме така, докато не видяхме края на тази история…