Категория Архиви: Разкази

Чичките и Великден

Из бележките на Ивелин Любенов
Сутринта, като слязох пред нашия небостъргач на кафе, чичките вече го бяха пак попривършили и се оглеждаха за мен, да ги почерпя с второ за празника. Но аз, не че, като всеки селф-мейд милионер, не съм стиснат, но намирам, че точно сега е време за смирение и молитви, а не за показно разточителсто, и им отказах, колкото и да е несвойствено за мен да отказвам на нуждающите се. И усетих, че им стана криво, подпряха блока на по едно рамо и ме загледаха на кестерме. Аз, уж да се помайтапя, викам на единия чичка, откоро присламчил се в нашето елитарно общество:
– Може ли да се казваш Благой, а да си такава киселица! Това не е ли противоречие?
– Аз може и да съм киселяк, ма барем не съм спаружил гребен, като тебе – сопна ми се той – Язък ти за претенциите, че можеш да се равниш по нас! А едно зелье не знаеш да претакаш у нов бидон! Мислиш, че като купуваш сè от най-скъпото, та се не тъпчеш и ти с отрови ли?
Бай Гаци и той опита да разведри малко нагнетеното положение и вика:

Продължи четенето… →

ГЛАСЪТ НА МАРИЯ

Разказ от Миро Владим

За всичко, което се случи с Арчи, мнозина обвиняваха мен – някои твърде откровено и отмъстително, на моменти остро, даже злобно. Дълго опитвах да избягна обясненията. И да си прав,  колкото и последователно да отстояваш това, в края на краищата винаги настъпва момент, след който всичко вече изглежда абсурдно. Знаех, че не мога да избягна отговора, но за да съм искрена, трябваше аз самата да съм наясно с нещата повече от всеки друг, дори от самия Арчи. А не бях.

Не издържах обаче когато Николай заяви, че съм суетна и глупава и че не знае кое от двете ми идва в повече. Отвърнах му, че суетата никога не съществува сама за себе си – поне моята не беше такава – и че Арчи заслужава суетата на една жена, дори ако заради нея се бе изправил пред собственото си саморазрушение.

– Ти дължиш на всички ни това обяснение – настояваше Николай. – Няма да ти позволя да се измъкнеш.

– Не съм си го и помисляла дори.

– Не можеш непрекъснато да превръщаш всичко около себе си в декор.

– Не ме разбра правилно. Не мисля, че Арчи е рухнал, на мен не ми изглежда така.

– Не се измъквай. Наясно си за какво говоря.

Беше смутен, но си мислеше, че не забелязвам неговата несигурност, която се дължеше повече на гнева и порива му за реванш, отколкото на някакво колебание или съмнение в правотата му. Изглежда обаче изобщо не си даваше сметка за това. Този разговор му струваше усилие, но бе против същността му да си  го признае. И той ще ми говори за суета. 

Продължи четенето… →

РОЗИ В ЦЕЛОФАН

Разказ от Миро Владим

Изглежда бе забравила за опасността да ги видят съседите. Щеше ли да го вземе за страхливец, ако ú го напомнеше? Цял след обяд тя избираше какво да правят.  Той предлагаше, стараеше се да внимава, а тя не бързаше – решаваше миг преди да проличи досадата ú или той да издаде разочарованието си. Но все пак това му даваше кураж да продължи и смътното усещане, че може би е намерил баланса между желанието да я има и надеждата, че тя иска същото. Надяваше се, че оценява  деликатността му, но подозираше, че на няколко пъти това по-скоро я бе изнервило.

– Не си мой тип, но си сладък – беше му казала Офелия, когато се вмъкнаха в тъмния коридор. Гласът ú бе тих, но поне вече не шептеше, както на улицата, докато, впити един в друг, се промъкваха, в сенките на дърветата, към къщата. На пейката, в тъмната алея след ресторанта, повече бе мълчала и тогава това засилваше смущението му, че е толкова близо до нея и тя така покорна в ръцете му. Бе го помолила да не ú се извинява след всяко докосване.

Опита се да открие снизхождение в думите ú, но се отказа. Опасяваше се, че и да го няма, ще си го измисли. Може би все пак трябваше да ú благодари. Бе отключила, придърпвайки бравата към себе си и опитвайки се да надигне леко вратата. Когато ключът се превъртя, я натисна с рамо напред, открехна я, колкото да се провре, и вече отвътре протегна ръка и го издърпа. В коридора бе непрогледно. Почувства топлината на тялото и аромата ú, с който още не бе свикнал, струваше му се силен и възбуждащ. Чу щракването на секрета. Ръцете ú  обвиха врата му и тя повтори, че ú е сладък. После го притегли и целуна.

Продължи четенето… →

Стълба до Луната

Разказ от Христина Панджаридис

Светлин от дете носеше очила и беше срамежлив, а за капак и влюбен в Луната. Порасна и вече мъж не престана да зяпа нагоре и да тръпне за любовна среща по пълнолуние. Светлин работеше по строежите и ковейки пирони, режейки дъски, разбра как точно да осъществи желанието си. С майка си живееха сами и затова не скри от нея.

  • Мамо, ще скова стълба и ще се кача на Луната. Друг изход да разкрия сърцето си не намирам.
  • Ех и ти! – каза майка му, без да определи одобрява ли или е против.

 

Докато той правеше всичко да сподели чувствата си, майка му правеше всичко да го откаже. Светлин писа писма, които в пощенските клонове изхвърляха, пращаше телепатични обяснения чрез телескопите, медитираше пред изрисувания образ на Луната върху тапета в стаята си. Нищо не подейства.

Продължи четенето… →

ПРИТЧА ЗА МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ

Разказ от Миро ВЛАДИМ

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.

Корабът навлезе бавно в лагуната. Толкова бавно и толкова тихо, че в началото никой не го забеляза. Не извиках, за да не прекъсна играта на децата, но напразно. Ефирно като русалка момиченце ме видя и посочи с пръст. Трима от мъжете затичаха към кораба. Гребците отпуснаха веслата.

– Починете си – казах им.

Те се усмихнаха.

– Ние търсим Одисей – ти вече знаеш това – и нямаме време да се бавим без причина. Обиколихме всички морета и заливи, но не го открихме. Страхуваме се, че е загинал някъде, а ние, опиянени от коварна заклинателка, сме пропуснали да забележим отсъствието му.

Продължи четенето… →

АВТО-МОРГА

 Разказ  от Ружа Велчева

Огромният самосвал с мъка се провираше през клоните, надвиснали над тясната селска уличка „Латинка“. Локвите, останали след първия есенен дъжд снощи, с писък отскачаха към дуварите от двете страни. Шсфьорът, мургав, едър мъжага с бръсната глава и бухнали като великденски козунаци бицепси, напрегнато се взираше в очакване да се появи къщата. Скоро щеше да дойде и багерът, който да я превърне в така желаната авто-морга. Имотът беше на един хвърлей място от магистралата и какво по-удобно място за нея.

Най-после видя покрива на къщата. Удари рязко спирачките и извади пакета с цигарите. Можеше да изчака спокойно. Даже имаше време за кентчето  бира.

Продължи четенето… →

Болница „Курталина”

Из бележките на Ивелин Любенов
Бай Пеци е постъпил в отделението преди мене, но не се знае ще го бъде ли. Все пак това е кардиология, не е сладкарница „Кукуво лето”. На Болница „Каритас” още от едно време пациентите й викат по няколко начина. Ударението всеки си го слага, където му е най-сгодно, но освен това й викат Корида, Корита, Карина, а аз, откакто излязох от упойка, взех да й викам „Курталина”, щото така те обработват, че човек се куртулисва (тур. и диал. куртулисвам се – освобождавам се) по най-бързия начин. Или се оправя или се отправя…, ми де този късмет! Имала си доскоро и сушина пред задния вход, предният главен лекар я поръчал на Ателие за художествена утвар – тераса с нова, хубава, модерна конструкция от ковано желязо, подпряна с четири изящни гръцки кариатиди от бел врачански камък. Ум да ти зайде.
– Нема обезболяващи за отлитающите, ма има пари за глезотии – надига се от кревата един друг байчо, с три байпаса, слагани от трима различни специалиста от три различни болници
– Това е дарение! Един човек си е написал завещанието точно у нашата стая, те на това шкафче – им соча аз, надвиквайки се с новините по телевизията, – ма парите не стигат за цял операционен корпус, а само за новия вход, и то без гранитогреса.

Продължи четенето… →

СНЕЖНА БАЛАДА

Разказ от Виолета Бончева

Бяла  Варна или  по-скоро – ледена. Централният площад е  синкав  от зáмръза,  а от няколко минути върху него вече падат нови снежинки. Те са леки и сухи, спускат се бавно и поднебесните пространства  изглеждат омотани в една възторжена , неземна дантела. Тази гледка е толкова красива, че не изисква нищо друго, освен дълбока тишина… придружена с благодарност, към  Всевишния за това, че обитаваш умерения географски пояс, богат със своите четири сезона. И кой е най-красивият от тях – и ти  не знаеш…

Кафето е двойно и дълго, защото и моят престой в заведението ще бъде поне час. Леденият пейзаж постепенно се населва с хора, защото е краят на работния ден. Те се движат внимателно по площада, като в бавен кадър – всеки в своята посока, сякаш този снежен порив е нещо обичайно за града. Наистина, поредната зима донесе сибирски студ и само защото исках да видя как изглежда морето в прегръдката му, се навих да придружа Калин по време на служебното му пътуване до тук. Чакат ни повече от триста километра обратно път през нощта. Сега съм и  изправена срещу морето, не мисля за трудностите, които евентуално трябва да преодоляваме. Всичките ми усилия са насочени към това със затворени очи да  „боядисам” вълните в синьо, да призова слънцето и бриза, както и летните спомени… Защото никога не бях си представяла днешния му зимен цвят – посребрено сиво, в което потъват снежните небеса… Зимният морски пейзаж ме покорява, прониква в мен, както и нещото, което в този момент  ме изпълва, е усещането за безпокойство. Вероятно заради  далечен спомен от минал живот, от епохата на русалките, които днес обитават океанските дълбини на някой далечен край по света…а може би и някогашното кристално дъно на Черно море, в което днес, под 30 метра  дълбочина е мъртвило.

Продължи четенето… →

МАЙЧИНАТА ДУША

Разказ на Стоян ВЪЛЕВ

На Емилия С.

От детството всички си спомнят майките си, а аз баба си. Не че не помня майка си, тя беше прекрасна, като  всяка една майка.

Но баба беше нещо удивително.

Докато бях дете само го усещах, а като пораснах започнах да го проумявам.

Сега, когато остарях вече и го осъзнавам.

Тази жена, баба ми, беше  обикновена, като съдба и орисия българка, – каквото са преживявали другите, това и тя. Когато избухнало въстанието през  23-та година , дядо ми една вечер грабнал пушката и тъкмо да се стопи тихомълком в мрака, баба ми, тогава млада жена с двегодишно дете на ръце, г о погледнала тъжно  от прага и само рекла:

  • Не мога да те спра, но, заклевам те – върни се жив!

Дядо се спасил, сякаш Съдбата го закриляла – търкал наровете по полицейски участъци и затвори, докато накрай го освободили.

Тогава баба сигурно повярвала, че мъжът й се е върнал жив, тъй като тя го е заклела…

Върнал се в къщи жив, а детето му вече поотраснало.

Дошло време за разказване – по цели дни и нощи.

Така синът тръгнал по пътя на баща си и когато станал студент вече бил дълбоко убeден в идеите, които изповядвал баща му.

Да, но тогава битката била крайно ожесточена и когато полицията заловила студента, осъдили го. Властта действала трескаво – бързо го осъдили на смърт, веднага изпълнили присъдата.

Когато баба отишла на свиждане на арестувания си  син й връчили й едно вързопче с дрехите му. Тя била изумена и попитала:

  • Вчера ли сте го убили?

Дежурният офицер потвърдил.

  • Значи на осми февруари?- дежурният офицер пак потвърдил.
  • И аз на този ден ще дойда при теб, синко! – заклела се майката и се прекръстила.
  • Моля те, Господи, помогни ми!.. – изплакала тя.

Сетне, с течение на годините, всяка година на осми февруари очаквала да се пресели на оня свят и там да срещне сина си – осъдения на смърт, разстреляния.

Живите й деца започнали да крият календара, но тя винаги на този ден била готова за срещата със сина си, разстреляния.

Когато бях дете родителите ми ме водеха денем при баба, докато бяха на работа и аз имах отличната възможност да я наблюдавам.

Една година точно на този ден- осми февруари, вече десетилетия след разстрела, тя ми каза:

  • Излез и си играй с децата отвънка, аз днеска ще умирам вече.- целуна ме и ме отблъсна от себе си.

Аз изтръпнах и тръгнах, но не излязох на двора, а застанах до гардероба, откъдето можах да наблюдавам.

Гледах как баба умираше.

Умираше бавно, достолепно, така както живя.

Взирах се в лицето й – в един миг то се озари- дали мъртвата ми вече баба бе срещнала сина си? Не знам, но лицето й така си остана – щастливо….

Как успя точно в този ден да спре жизнените си процеси баба, това и до днес не мога да си обясня.

Питах, разпитвах, казваха ми -научно обяснение няма.

Но майчината душа не може научно да бъде обяснена.

Нали?

Не всичко е любов

Из бележките на Ивелин Любенов

Никога не съм твърдял, че „не всичко е любов”, обаче вече мисля да хвана да почна да го твърдя, щото не е като да няма никакъв резон, ако ме разбирате от пръв път?

Отидохме на рожден ден на бившето й гадже. Тя много държеше настоящите да одобряват бившите, щото и те са бъдещи бивши, а самите бивши да поддържат приятелски отношения помежду си и известна здравословна конкуренция и да се надяват, че са потенциални бъдещи. Това си е нейна стратегия, не че я разбирам напълно. Напомня ми онова бъдеще време в миналото, дето все не мога да го зацепя, аз, дето.. айде да не казвам, па камо ли вие или моята по-оскъдно капираща (итал. Схващаща) Гертруде.
Вън на паркинга някакъв най-любезно ме помоли:
– Бихте ли препаркирал, че сте заели две паркоместа
Аз съм много вежлив и спокоен. Или по-точно с течение на времето се успокоих, откакто бизнесът ми толкова си потръгна сам, че изобщо не се налага моята намеса. По цял ден с Гертруде си разменяхме любезности, а ако ни доскучаеше, почвахме да си разказваме стари вицове (старите са с по-дълбок хумор, не са толкова лесносмилаеми, разбирате ли, ако сте забелязали)
– Ама, разбира се, прав сте, извинявам се, любезни Господине, много сте любезен, благодаря Ви! – ведро отговорих аз и си врътнах ключовете на пръстчето
– Щото не е фер все пак, нали, ако ме разбирате – продължи да важничи Господинът
– Разбира се, че ви разбирам, говорите ясно и разбираемо – усмихвах се аз
– Да, разбрах Ви! – контрира той – Щото най- не обичам да правя забележки на хора, дето не разбират от забележки
– Аз не бях забелязал, впрочем, че това е, забележи, разделителна, да я наречем, линия, та, затова, извинете, ей сега ще я преместя – и наистина щях да преместя колата одмах, разбираш ли
– Това е архитектурен дизайнер – похвали се моето гадже с мен и се опита да ме хване под мишница – много разбира от паркинги, рампи и цялостна вертикална планировка
– Да, разбирам, което не го прави по-малко куц в паркирането – сопна се раздразнено господинът
– Но той не е куц… – изненадано парира Гертруде и бюстът й видимо се изду от изненадващата доза напрежение
– Така де, сакат исках да кажа, ако ме разбирате – продължаваше да повишава децибелите онзи и сякаш да търси стълкновение
– Ама, не ме разбрахте, явно! Не е инвалид просто, редовен си е, разбирате ли – опитваше се да ме защитава вярната ми спътница Гертруде, без да се усети, че онзи точно от такива скандали си подхранва накърненото самочувствие
– Ама разберете бе хора – настояваше той – всички се инвалидизираме. Жените не толкова, че природата ви пази, но мъжете са амортизирани още на 40
– Ма той е на 30! – тропна Гери с краче – Няма и толко! (Шшшшт, бях на 33, но й бях излязъл с номер, че съм на 28, да й галя егото)
– Още по-зле! Гледай кво нещо, значи, иди и разбери! Природата не прощава никому. Тцъ-тцъ – извърна се той невярващо и тръгна да се прибира в кабинката си. Аз още се колебаех дали да се ядосам, но Гери, кой знае защо, го изгледа победоносно и ме хвана над китката
– Момент! Може ли да влезем все пак, разбираш ли? – малко надменно понечи да тръгне тя към бариерата. Къщата беше в дъното на двора, потънала в пинии и обляна в светлините на елитарното художествено осветление. А защо такава спретната къщурка, аз очаквах, честно казано, някой по-гъзарски замък, и се бях барнал в изискан старомоден костюм, с папионка на кръстосани рапири.
– Ако сте за партито, да, би могло, евентуално – поспря се видимо изненадан от настоятелността ни разсилният – въпреки че, ако питате мен, не ви препоръчвам да настоявате да влизате непоканени.
– Е, как така, непоканени, Гери! – издразних се аз – Излъга ли ме, че си канена?
– Ние сме канени от самия Хер Гутман, – натърти Гертруде и заплашително си извади мобилния – мож да му позвъним заедно, ако се налага. На бас, че ме е канил, аз да не съм някоя парясница, да ходя неканена! И искаше лично да се запознае с Хер Либхер, негова милост, който, освен че ми е временен спътник, е и, поне засега, даровит дизайнер с международен размах.
– И с куп още недоразвити потенции – допълних я аз досежно себе си
– Май не се разбираме, уважаеми – въздъхна тежко служителят – на хохдойч (литературен немски, а не на трудноразбираем диалект, както повечето) ви говоря, Хер Гутман има частно парти именно с покани и моля, без да се лъжем на дребно и да се докачаме на потенциал
– Е, добре де, ние сме поканени, то е ясно, и с официална покана, хартиена, печатна, така де, принтирана, и мисля, че е в чантата, разберете… – ровеше Гертруде из фамозната си чанта, която й бях закупил още на миналия Свети Валентин, (колко бързо лети времето!) – и ми правеше знаци да не се нервирам
– Не ви разбирам, съжалявам, Хер Гутман има рожден ден, може би от последните… Не е юбилей, но все пак, малко такт….
– Ами дааа, – Гертруде усети, че насреща си има лек противник – за рождения ден сме, ако не сте разбрал, и носим подарък, е, малко е миниатюрен, не ме карайте да ровя из чантата точно сега, но е много изискан и е сравнително скъп, бих казала, дори за милионер – и Гертруде победоносно извади подаръка
– Мултимилионер! – натърти икономът – Хер Гутман има активи от порядъка на стотици милиони дойче марки, както наследени, така и придобити в собственото кариерно развитие
– Аз за него не говоря! Прекрасно знам как се въртят милиони! Но, – Гери посочи към мен – той е млад милионер, не чак толкова опитен и дотам схватлив, затова и малко трудно се нави да купим толкова скъп подарък за моя скъп Фриц! Нали, Шатц!
– Рожден ден, казвам, – видимо се разсърди Икономът, при все че с очите си видя собственоръчно подписаната от бившия на моята покана – само с бивши гаджета… – и икономът разпери ръце
– Кой, той ли? Ма ние разбрахме идеята, разбрахме, не помня как разбрахме, но знаем, знаем, няма страшно, има виц в цялата идея, чували сме за такива идеи, идейно си е, нали шатц, аз затова те поканих и теб, да оцениш идеята
Аз не знам как бихме се забавлявали в компанията на двайсет-трийсет бивши, особено, след като някои сме и баджанаци, при все че тук не използват думата баджанак, ами си викат роднини. Но ако сме кръстосани роднини, това си е чисто кръвосмешение, а аз не обичам особено кръстоските, щото все някой накрая дава фира. Може да е последният, като мен, а може и да е някой, който най-малко е заслужил, пак като мен
– Ми как искате да се разберем? Господинът – и той кимна с брадичка към мен – да не е дегизирана дама?
– Кой? Иво? Иво си е Иво, що да се дигизира, той не е от ъндърграунда, аз не мога да ви разбера, той е от Камарата на архитектурните дизайнери на Обербайерн, Либхер, архитект Либхер, с диплом от престижен български университет
– Е, аз пък не мога да го разбера кво иска – шепнех й аз – опитай се ти да го разбереш! Нали си му бивша, все някак би трябвало да сте се разбирали
– На тоя ли бе? – опули очи тя – не го ли виждаш какъв е пуяк
– Не, бе, шатц (нем. – съкровище), на оня, на дъртия инвалид, как беше, Финк
– Не е Финк, а Фриц
Уж шепнехме, но оня ни чул и държеше да натърти:
– Хер Гутман не е Финк, Фриц е
– И аз това викам, – реши да вземе инициативата Гери – затова, ако може, се отместете вече или ни пропуснете. Хер Либхер е с мен и влиза с мен, макар и да е хер! Тук не пише изрично женско парти – И тя отново размаха разпечатката на поканата
– Клекни бе Гери, мини под тая пуста рампа, егати, да не е берлинска стена
– Да му клекна, на този! – Гери имаше достойнство и държеше да влезе като изискана дама през парадния вход, ако не и да бъде посрещната с фанфари
– Госпожо ще се повторя, последно, това е парти, първо, първо по рода си, казвам, и надявам се не последно, е за бившите му гаджета, капиши? Мадами, секси, яки, натокани, разголофендрени. Умни, успешни, бизнес лейдис… Съжалявам, уважаеми Либхер!
– Хер не знам кой си – намесих се авторитетно аз, щото мисля, че го разбрах накъде бие – Извинете, моля ви се, нима достойната ми спътница не е достатъчно разголо.. – и кимнах с глава към обидно огромното й деколте
– Даааа, – сведущо кимна на свой ред Портиерът, а във взора му прочетох тъга – не съм казал такова нещо, моля ви, в никакъв случай, разголо… си е, Госпожо, много приятно за окото сте си се раазголо…, блазе му на Хер Иво, но не сте, вие не сте … не е, тя е е… – почна да заеква той
– Руса съм – троснато отвърна моята и му показа подлакътник – на, виж, леко набождат, да, загледай се, то си личи
– Признавам, – учудено каза любезният Господин – добра епилация, но не сте, ако сте, извинете, но смятам, че не сте…. нали ме разбирате…!
– Кой, аз? – разбра го тя и се ядоса – Не съм му бивша?
– Кой, тя? – това вече ме ядоса. Не стига, че идвах по принуда при бившия й, ами трябваше и да търпя съмненията му
– Добре де, може да е съгрешавал всякак, ма по-отдавна, сега му знам вкуса, различен е – – изстреля отривисто като бундесвер-офицер фарфаронът
– Ба, различен е – обиди се тя окончателно – Цицоман си беше и цицоман ще си остане до гроб. И тоя е същият – посочи ме тя
– Боя се, че не се разбираме, при все че измествате темата. Хер Гутман харесва колоездачки и полоездачки, с малки, стегнати бюстове, както се разбира от последните му завоевания, в това число не влизат изключенията, но там не става дума за любов, ако ме разбирате, щото то не всичко е любов на днешно време
– Хахаххаха – избухнахме спонтанно в смях ние – това е абсурд. Тук има някакъв скеч, някаква уловка…
– Съвсем не – почеса се Господинът – намирам дамата ви за твърде привлекателна, Господине, при това и предизвикателна, но това не съответства на профила на бившите на Хер Гутман, освен ако не си покажете ….
– Ма не я ли видяхте, разбираш ли, тя покана бе господине, ти не му я показа ясно преди малко, бе, Гери – не се стърпях аз – докажи му, че си му била гадже, знам ли там колко, месец ли си била, година ли, знам ли
– Не, не казвам, че не сте му била, да не ме разберете погрешно – опитваше се да смекчи тона Господинът – вероятно сте му била. Поне до доказване на противното. Не съм упълномощен да питам коя колко – месец, два, три, рекорд, негова воля
– Е кво тогава – действително не разбираше Гери, както в онзи момент междувпрочем, дори и аз – Тогава кво?
– Е кво тогава – рекох и аз, но като мълния ми просветна, че вероятно Икономът е забелязал, че Гертруде не е достатъчно, за да не кажем никак… ей, дявол да го вземе, набито око има този дъртофелник., И е деликатен, не й го казва в очите
– Господа, разберете се помежду си, – обърна ни гол гърб Гери – аз вече звъня, ето, звъня, вдига ми, мисля, че няма проблем. Ало, Фриц…
– Тъпичко ти е гаджето, пич – изстреля Онзи – Фриц никога не си е падал по такива! А теб не са те канили!
Не че не ща да те пусна, ма кво ще правиш в оня кокошарник вътре със силиконови гърли
– Разбрах ви, веднага разбрах за какво иде реч – благодарно му прошушнах аз – И аз бях против, впрочем, да идваме на такива мероприятия, но късно реагирах
И наистина беше късно, щот се зададе Финк, пардон Фриц, дъртия мултимилионер, под ръка с две бивши руси красавици, запазили до известна степен някаква част от някогашния си чар и весело ни подвикна:
– Ама влизайте, бе, хора! Нали не съм пропуснал да те поканя, Гретхен! – цунка той моята целеотдадена Гертруде – това ли е настоящият приятел? Приятно ми е, чувал съм за вас, много разчупена архитектура сте направил на многоетажния паркинг. Когато успея, винаги паркирам там. До покрива трудно въртя по рампите, имам световъртеж, шемет един вид, но подземните нива ги преодолявам криво-ляво. Първоначално се чудех защо сте насадили там колоните, но вече им свикнах, пък и не ходя толкова често, де. Добре сте ми дошли
– Хело, хело – чуруликаха и бившите гърлфрендки на бившия френд на моята настояща
– Хер Гутман – намеси се авторитетно икономът – разбрах молбата Ви да не допускам нул ахт фуфцен (нем. – 0815, т.е. с нищо незапомнящо се, скучновато), затова ги задържах
– Хо-хо – хихикаха коконите – и подрусваха закачливо онова, що беше преляло над квадратните им баварски деколтета
– Нул ахт фуфцен? – изпищя на фалцет Гертруде – разбра ли сега – със зловещо изражение се обърна тя към мене – намерила съм си нул ахт фуфцен! Или само нул?! Реагирай му!
– Не съм те намирал никъде – подразних й се аз – ти ме намери по обява в сайт за запознанства
– Там пишеше ли, че търся нул ахт фюнфцеен или кръгла нул? Или то си е по дифолт?
– Не се карайте на партито, хора – весело ни подканяше Фриц – аз съм имал всякакви гаджета, разбира се, дори и нул ахт фуфцен, това не може да се избегне
– Именно – потвърдих и аз
– Трябваше да се костюмирам като нул ахт фюнфцен ли? – още се ядосваше Гертруд – пише ли го в поканата, а, пише ли, че е маскен бал, а? Къде е оригиналната версия на поканата? А, шъ въ.. р’зираш ли!
– Спокойно, шатц, – авторитетно се опитвах да внеса архитектурен порядък аз – господин икономът се шегува неуместно, нали, Господине и е уволнен предполагам, нали, уважаеми Господин Гутман
– Ееее, по-ларж, моля, парти тайм е – се смееше Фриц – хората се шегуват с всичко. Готина е, нали? – намигна Фриц на дъртите си шафрантии, визирайки Гери
– Хи-хи – буботеха те и дори я сочеха някак неособено неприлично с пръст, сякаш току-що леко са попрекалили с подпийването
– Заслужавам ли аз нул ахт фуфцен? – недоумяваше тя – Или може би, ах, Боже мой, самата аз съм… Разбирате ли?!
– Коя година бяхме с теб? – закачливо я питаше Фриц, като я подкара пред себе си, а тя весело извръщаше глава зад рамо и ехидно стрелкаше другите бивши с поглед – Не се сърди, но съм забравил, разбираш ли, щото годините летят, разбирате ли?
Ние двамата с иконома вървяхме отзад по красивата алея и аз злобно процедих през зъби:
– Тъпанар!
– Ти си тъпанар – рече той – щом си й се вързал!
– Тя не е тъпа!
– О да бе, хич!
– Не може, разбираш ли, да съдиш хората от един повърхностен пръв поглед
– Не казвам това, разбираш ли – прокашля се той – Но през далечната 2001 година…
– Баджанаци ли сме? – бързо зацепих аз
– Опасявам се, че има резон в съмнението Ви
Признавам, че за малко не ми се подкосиха краката, но се хванах за сламка:
– Но тя не Ви позна?
– Кой, Хилдегард ли?
– Гери, Гертруде е тя, не Хилдегард?
– Хилдерард ли е Гертруде?
– Не, Гертруде си е Гертруде! Както аз съм Иво, анадън му? А ти кой си, впрочем, да се разберем?
– Франк съм аз! Франк. Но не съм франк (игра на думи, франк е народност), баварец съм си. А и франк не съм (франк – френска парична единица)
– Ето, видаш ли. А аз съм лев! Лъв! Булгар! Полов атлет!
– Няма начин, разбитам те, при тази нимфоманка… – съчувствено ме потупа той по гърба
– Кой, Гери ли, Гертруде е божа кравичка, разбираш ли! Аз кви бивши съм имал….
– Ама кви? Баварки ли или българки?
– Е, кво значение, всякакви, даже и баварски българки
– Ооо, да, знаем ги тях, ма те не са ли български циганки?
– Айде сега, ще се обиждаме ли, все едно аз да кажа, че Господарят ти прави парти за дегизирани баварски циганки!
– Унгарски, това са оригинални унгарски циганки, какъвто е и той!
– Не е ли евреин?
– Нееее! А Ваша милост?
– Аз? Нали ти казах, че съм булгар, бе!
– Е булгар какви са в крайна сметка?
– Еба ли го, Велики са и това си е!

Партито мина в много спокойна и дружеска атмосфера и всички момичета много се забавляваха. Ние бяхме само тримата баджанаци, други не се вяснаха, разбираш ли, не че нямаме такива, но Портиерът нали пусна бариерата и спря да пуска… И Гери твърди, поне от миналия Свети Валентин, че е спряла да пуска, и аз се правя, че й вярвам, а всъщност, ако ме разбирате правилно, не ми дреме, щото тя е просто момиче, от обява, не е някоя еврейска аристократка да речеш, или да е като бившата ми официална съпруга, която беше, Бог да я прости, както скромно съм отбелязвал мимоходом, двойно „Фон” (фон и по баща и по първи съпруг), а и няма чувство за хумор или поне не разбира моя. А заслужава ли си да се опитваш да си приспособяваш вродените чувства спрямо някакво чуждо телО, та било то и на бивша знаменитост и парти-стар!
Мене всички на това пусто парти, разбира се, ме одобриха безусловно, едно щото съм млад, убав и умен милионер, друго щото, поне вие би трябвало да ме разберете, съм булгарский лев, лъв същий!
И тия три дни яли, пили и се веселили, (на нас ни доскуча почти веднага) и тоя се прави на Крез! Аз когато, ако, правя фирмено парти, откарваме поне по една седмица, ако не и повече, бетер циганска сватба у Солипиново! Това разбирам аз под купон! Щото то или се прави тихичко любов или се дъдне по цели недели да огърмиш нахията! Да, не всичко е любов. Любовта е кът и аз си я пазя и ще си я пазя до последно за сетния си земен миг, няма да си я пилея по сайтовете за запознанства и фейсбук, я!
Хилдегард, ква е па тая Хилдегард, разбираш ли, не беше ли някаква светица!? Сега пък кво е искал да ми каже тоя, ей, Богу, не зацепвам!
…. (Може да се чете дотук) ….
Държа да внеса един нюанс в повествованието, като за финал, и да ви споделя размишленията си, че хората не се делят на схватливи и тъпи, бедни и богати духом и джобом, и т.н. и т.н., а чисто и просто на повече или по-малко реализирали потенциала си, щото всички имат потенциал. Лошото е, че тия с малкия потенциал го реализират напълно, че и отгоре, а ние с големия, все се мъчим и накрая все излиза, че сме непрокопсаници. Което, сами разбирате, че няма как да е така.
А всъщност за коя любов говорехме, щото според древните гърци, които вероятно са го копи-пейстнали от булгар, има 7 вида любов, да не ги изброявам всичките. Аз, който съм ги реализирал, мога вече доста по-категорично да твърдя, че не всичко е любов! … Да довърша ли? Има и подаяния! Но кой би желал да живее от подаяния?! Освен от подаянията на Всевишния. Но за тях трябва да отдадете безусловна любов, каквато, разбира се, не притежавате. Трудно ще ме разберете, щото смесвам различни първоизточници, измежду бившите и настоящите ми гурута, но, надявам се все пак частично да ме разберете, та да постигнете частична житейска удовлетвореност. То пълно щастие няма. Ако си реализираш напълно потенциала, пак казвам, се обръща пясъчния часовник и ставаш празен като кимвал, що дрънка! Ма айде вие като напреднете с КПД-то, може да се обадите и да ви направим пътна карта по хюмън дизайн, както казва голямата наука на Оня Университет.
Безплатно, бе! Не ви ща пукнатите франкове!
* Обявата на Гертруде още си стои в оня сайт за запознанства, пропуснали са да я махнат. Но, виж, аз, ако взема да махна Гери, разбираш ли, то тогава тя, обявата имам предвид, пак ще придобие актуалност. Забелязвате ли ква въртележка? На това ли му викат кръговрат? Оставям ви, че си има и друга работа, на вас ви дай вечно парти! Е, нема! То има, де, ама само във вечните ловни полета! А вие не сте за там, ако ме разбирате! Ба, разбирате вие!