Категория Архиви: Разкази

РОЗИ В ЦЕЛОФАН

Разказ от Миро Владим

Изглежда бе забравила за опасността да ги видят съседите. Щеше ли да го вземе за страхливец, ако ú го напомнеше? Цял след обяд тя избираше какво да правят.  Той предлагаше, стараеше се да внимава, а тя не бързаше – решаваше миг преди да проличи досадата ú или той да издаде разочарованието си. Но все пак това му даваше кураж да продължи и смътното усещане, че може би е намерил баланса между желанието да я има и надеждата, че тя иска същото. Надяваше се, че оценява  деликатността му, но подозираше, че на няколко пъти това по-скоро я бе изнервило.

– Не си мой тип, но си сладък – беше му казала Офелия, когато се вмъкнаха в тъмния коридор. Гласът ú бе тих, но поне вече не шептеше, както на улицата, докато, впити един в друг, се промъкваха, в сенките на дърветата, към къщата. На пейката, в тъмната алея след ресторанта, повече бе мълчала и тогава това засилваше смущението му, че е толкова близо до нея и тя така покорна в ръцете му. Бе го помолила да не ú се извинява след всяко докосване.

Опита се да открие снизхождение в думите ú, но се отказа. Опасяваше се, че и да го няма, ще си го измисли. Може би все пак трябваше да ú благодари. Бе отключила, придърпвайки бравата към себе си и опитвайки се да надигне леко вратата. Когато ключът се превъртя, я натисна с рамо напред, открехна я, колкото да се провре, и вече отвътре протегна ръка и го издърпа. В коридора бе непрогледно. Почувства топлината на тялото и аромата ú, с който още не бе свикнал, струваше му се силен и възбуждащ. Чу щракването на секрета. Ръцете ú  обвиха врата му и тя повтори, че ú е сладък. После го притегли и целуна.

Продължи четенето… →

Стълба до Луната

Разказ от Христина Панджаридис

Светлин от дете носеше очила и беше срамежлив, а за капак и влюбен в Луната. Порасна и вече мъж не престана да зяпа нагоре и да тръпне за любовна среща по пълнолуние. Светлин работеше по строежите и ковейки пирони, режейки дъски, разбра как точно да осъществи желанието си. С майка си живееха сами и затова не скри от нея.

  • Мамо, ще скова стълба и ще се кача на Луната. Друг изход да разкрия сърцето си не намирам.
  • Ех и ти! – каза майка му, без да определи одобрява ли или е против.

 

Докато той правеше всичко да сподели чувствата си, майка му правеше всичко да го откаже. Светлин писа писма, които в пощенските клонове изхвърляха, пращаше телепатични обяснения чрез телескопите, медитираше пред изрисувания образ на Луната върху тапета в стаята си. Нищо не подейства.

Продължи четенето… →

ПРИТЧА ЗА МОЕТО ЗАВРЪЩАНЕ

Разказ от Миро ВЛАДИМ

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.

Корабът навлезе бавно в лагуната. Толкова бавно и толкова тихо, че в началото никой не го забеляза. Не извиках, за да не прекъсна играта на децата, но напразно. Ефирно като русалка момиченце ме видя и посочи с пръст. Трима от мъжете затичаха към кораба. Гребците отпуснаха веслата.

– Починете си – казах им.

Те се усмихнаха.

– Ние търсим Одисей – ти вече знаеш това – и нямаме време да се бавим без причина. Обиколихме всички морета и заливи, но не го открихме. Страхуваме се, че е загинал някъде, а ние, опиянени от коварна заклинателка, сме пропуснали да забележим отсъствието му.

Продължи четенето… →

АВТО-МОРГА

 Разказ  от Ружа Велчева

Огромният самосвал с мъка се провираше през клоните, надвиснали над тясната селска уличка „Латинка“. Локвите, останали след първия есенен дъжд снощи, с писък отскачаха към дуварите от двете страни. Шсфьорът, мургав, едър мъжага с бръсната глава и бухнали като великденски козунаци бицепси, напрегнато се взираше в очакване да се появи къщата. Скоро щеше да дойде и багерът, който да я превърне в така желаната авто-морга. Имотът беше на един хвърлей място от магистралата и какво по-удобно място за нея.

Най-после видя покрива на къщата. Удари рязко спирачките и извади пакета с цигарите. Можеше да изчака спокойно. Даже имаше време за кентчето  бира.

Продължи четенето… →

Болница „Курталина”

Из бележките на Ивелин Любенов
Бай Пеци е постъпил в отделението преди мене, но не се знае ще го бъде ли. Все пак това е кардиология, не е сладкарница „Кукуво лето”. На Болница „Каритас” още от едно време пациентите й викат по няколко начина. Ударението всеки си го слага, където му е най-сгодно, но освен това й викат Корида, Корита, Карина, а аз, откакто излязох от упойка, взех да й викам „Курталина”, щото така те обработват, че човек се куртулисва (тур. и диал. куртулисвам се – освобождавам се) по най-бързия начин. Или се оправя или се отправя…, ми де този късмет! Имала си доскоро и сушина пред задния вход, предният главен лекар я поръчал на Ателие за художествена утвар – тераса с нова, хубава, модерна конструкция от ковано желязо, подпряна с четири изящни гръцки кариатиди от бел врачански камък. Ум да ти зайде.
– Нема обезболяващи за отлитающите, ма има пари за глезотии – надига се от кревата един друг байчо, с три байпаса, слагани от трима различни специалиста от три различни болници
– Това е дарение! Един човек си е написал завещанието точно у нашата стая, те на това шкафче – им соча аз, надвиквайки се с новините по телевизията, – ма парите не стигат за цял операционен корпус, а само за новия вход, и то без гранитогреса.

Продължи четенето… →

СНЕЖНА БАЛАДА

Разказ от Виолета Бончева

Бяла  Варна или  по-скоро – ледена. Централният площад е  синкав  от зáмръза,  а от няколко минути върху него вече падат нови снежинки. Те са леки и сухи, спускат се бавно и поднебесните пространства  изглеждат омотани в една възторжена , неземна дантела. Тази гледка е толкова красива, че не изисква нищо друго, освен дълбока тишина… придружена с благодарност, към  Всевишния за това, че обитаваш умерения географски пояс, богат със своите четири сезона. И кой е най-красивият от тях – и ти  не знаеш…

Кафето е двойно и дълго, защото и моят престой в заведението ще бъде поне час. Леденият пейзаж постепенно се населва с хора, защото е краят на работния ден. Те се движат внимателно по площада, като в бавен кадър – всеки в своята посока, сякаш този снежен порив е нещо обичайно за града. Наистина, поредната зима донесе сибирски студ и само защото исках да видя как изглежда морето в прегръдката му, се навих да придружа Калин по време на служебното му пътуване до тук. Чакат ни повече от триста километра обратно път през нощта. Сега съм и  изправена срещу морето, не мисля за трудностите, които евентуално трябва да преодоляваме. Всичките ми усилия са насочени към това със затворени очи да  „боядисам” вълните в синьо, да призова слънцето и бриза, както и летните спомени… Защото никога не бях си представяла днешния му зимен цвят – посребрено сиво, в което потъват снежните небеса… Зимният морски пейзаж ме покорява, прониква в мен, както и нещото, което в този момент  ме изпълва, е усещането за безпокойство. Вероятно заради  далечен спомен от минал живот, от епохата на русалките, които днес обитават океанските дълбини на някой далечен край по света…а може би и някогашното кристално дъно на Черно море, в което днес, под 30 метра  дълбочина е мъртвило.

Продължи четенето… →

МАЙЧИНАТА ДУША

Разказ на Стоян ВЪЛЕВ

На Емилия С.

От детството всички си спомнят майките си, а аз баба си. Не че не помня майка си, тя беше прекрасна, като  всяка една майка.

Но баба беше нещо удивително.

Докато бях дете само го усещах, а като пораснах започнах да го проумявам.

Сега, когато остарях вече и го осъзнавам.

Тази жена, баба ми, беше  обикновена, като съдба и орисия българка, – каквото са преживявали другите, това и тя. Когато избухнало въстанието през  23-та година , дядо ми една вечер грабнал пушката и тъкмо да се стопи тихомълком в мрака, баба ми, тогава млада жена с двегодишно дете на ръце, г о погледнала тъжно  от прага и само рекла:

  • Не мога да те спра, но, заклевам те – върни се жив!

Дядо се спасил, сякаш Съдбата го закриляла – търкал наровете по полицейски участъци и затвори, докато накрай го освободили.

Тогава баба сигурно повярвала, че мъжът й се е върнал жив, тъй като тя го е заклела…

Върнал се в къщи жив, а детето му вече поотраснало.

Дошло време за разказване – по цели дни и нощи.

Така синът тръгнал по пътя на баща си и когато станал студент вече бил дълбоко убeден в идеите, които изповядвал баща му.

Да, но тогава битката била крайно ожесточена и когато полицията заловила студента, осъдили го. Властта действала трескаво – бързо го осъдили на смърт, веднага изпълнили присъдата.

Когато баба отишла на свиждане на арестувания си  син й връчили й едно вързопче с дрехите му. Тя била изумена и попитала:

  • Вчера ли сте го убили?

Дежурният офицер потвърдил.

  • Значи на осми февруари?- дежурният офицер пак потвърдил.
  • И аз на този ден ще дойда при теб, синко! – заклела се майката и се прекръстила.
  • Моля те, Господи, помогни ми!.. – изплакала тя.

Сетне, с течение на годините, всяка година на осми февруари очаквала да се пресели на оня свят и там да срещне сина си – осъдения на смърт, разстреляния.

Живите й деца започнали да крият календара, но тя винаги на този ден била готова за срещата със сина си, разстреляния.

Когато бях дете родителите ми ме водеха денем при баба, докато бяха на работа и аз имах отличната възможност да я наблюдавам.

Една година точно на този ден- осми февруари, вече десетилетия след разстрела, тя ми каза:

  • Излез и си играй с децата отвънка, аз днеска ще умирам вече.- целуна ме и ме отблъсна от себе си.

Аз изтръпнах и тръгнах, но не излязох на двора, а застанах до гардероба, откъдето можах да наблюдавам.

Гледах как баба умираше.

Умираше бавно, достолепно, така както живя.

Взирах се в лицето й – в един миг то се озари- дали мъртвата ми вече баба бе срещнала сина си? Не знам, но лицето й така си остана – щастливо….

Как успя точно в този ден да спре жизнените си процеси баба, това и до днес не мога да си обясня.

Питах, разпитвах, казваха ми -научно обяснение няма.

Но майчината душа не може научно да бъде обяснена.

Нали?

Не всичко е любов

Из бележките на Ивелин Любенов

Никога не съм твърдял, че „не всичко е любов”, обаче вече мисля да хвана да почна да го твърдя, щото не е като да няма никакъв резон, ако ме разбирате от пръв път?

Отидохме на рожден ден на бившето й гадже. Тя много държеше настоящите да одобряват бившите, щото и те са бъдещи бивши, а самите бивши да поддържат приятелски отношения помежду си и известна здравословна конкуренция и да се надяват, че са потенциални бъдещи. Това си е нейна стратегия, не че я разбирам напълно. Напомня ми онова бъдеще време в миналото, дето все не мога да го зацепя, аз, дето.. айде да не казвам, па камо ли вие или моята по-оскъдно капираща (итал. Схващаща) Гертруде.
Вън на паркинга някакъв най-любезно ме помоли:
– Бихте ли препаркирал, че сте заели две паркоместа
Аз съм много вежлив и спокоен. Или по-точно с течение на времето се успокоих, откакто бизнесът ми толкова си потръгна сам, че изобщо не се налага моята намеса. По цял ден с Гертруде си разменяхме любезности, а ако ни доскучаеше, почвахме да си разказваме стари вицове (старите са с по-дълбок хумор, не са толкова лесносмилаеми, разбирате ли, ако сте забелязали)
– Ама, разбира се, прав сте, извинявам се, любезни Господине, много сте любезен, благодаря Ви! – ведро отговорих аз и си врътнах ключовете на пръстчето
– Щото не е фер все пак, нали, ако ме разбирате – продължи да важничи Господинът
– Разбира се, че ви разбирам, говорите ясно и разбираемо – усмихвах се аз
– Да, разбрах Ви! – контрира той – Щото най- не обичам да правя забележки на хора, дето не разбират от забележки
– Аз не бях забелязал, впрочем, че това е, забележи, разделителна, да я наречем, линия, та, затова, извинете, ей сега ще я преместя – и наистина щях да преместя колата одмах, разбираш ли
– Това е архитектурен дизайнер – похвали се моето гадже с мен и се опита да ме хване под мишница – много разбира от паркинги, рампи и цялостна вертикална планировка
– Да, разбирам, което не го прави по-малко куц в паркирането – сопна се раздразнено господинът
– Но той не е куц… – изненадано парира Гертруде и бюстът й видимо се изду от изненадващата доза напрежение
– Така де, сакат исках да кажа, ако ме разбирате – продължаваше да повишава децибелите онзи и сякаш да търси стълкновение
– Ама, не ме разбрахте, явно! Не е инвалид просто, редовен си е, разбирате ли – опитваше се да ме защитава вярната ми спътница Гертруде, без да се усети, че онзи точно от такива скандали си подхранва накърненото самочувствие
– Ама разберете бе хора – настояваше той – всички се инвалидизираме. Жените не толкова, че природата ви пази, но мъжете са амортизирани още на 40
– Ма той е на 30! – тропна Гери с краче – Няма и толко! (Шшшшт, бях на 33, но й бях излязъл с номер, че съм на 28, да й галя егото)
– Още по-зле! Гледай кво нещо, значи, иди и разбери! Природата не прощава никому. Тцъ-тцъ – извърна се той невярващо и тръгна да се прибира в кабинката си. Аз още се колебаех дали да се ядосам, но Гери, кой знае защо, го изгледа победоносно и ме хвана над китката
– Момент! Може ли да влезем все пак, разбираш ли? – малко надменно понечи да тръгне тя към бариерата. Къщата беше в дъното на двора, потънала в пинии и обляна в светлините на елитарното художествено осветление. А защо такава спретната къщурка, аз очаквах, честно казано, някой по-гъзарски замък, и се бях барнал в изискан старомоден костюм, с папионка на кръстосани рапири.
– Ако сте за партито, да, би могло, евентуално – поспря се видимо изненадан от настоятелността ни разсилният – въпреки че, ако питате мен, не ви препоръчвам да настоявате да влизате непоканени.
– Е, как така, непоканени, Гери! – издразних се аз – Излъга ли ме, че си канена?
– Ние сме канени от самия Хер Гутман, – натърти Гертруде и заплашително си извади мобилния – мож да му позвъним заедно, ако се налага. На бас, че ме е канил, аз да не съм някоя парясница, да ходя неканена! И искаше лично да се запознае с Хер Либхер, негова милост, който, освен че ми е временен спътник, е и, поне засега, даровит дизайнер с международен размах.
– И с куп още недоразвити потенции – допълних я аз досежно себе си
– Май не се разбираме, уважаеми – въздъхна тежко служителят – на хохдойч (литературен немски, а не на трудноразбираем диалект, както повечето) ви говоря, Хер Гутман има частно парти именно с покани и моля, без да се лъжем на дребно и да се докачаме на потенциал
– Е, добре де, ние сме поканени, то е ясно, и с официална покана, хартиена, печатна, така де, принтирана, и мисля, че е в чантата, разберете… – ровеше Гертруде из фамозната си чанта, която й бях закупил още на миналия Свети Валентин, (колко бързо лети времето!) – и ми правеше знаци да не се нервирам
– Не ви разбирам, съжалявам, Хер Гутман има рожден ден, може би от последните… Не е юбилей, но все пак, малко такт….
– Ами дааа, – Гертруде усети, че насреща си има лек противник – за рождения ден сме, ако не сте разбрал, и носим подарък, е, малко е миниатюрен, не ме карайте да ровя из чантата точно сега, но е много изискан и е сравнително скъп, бих казала, дори за милионер – и Гертруде победоносно извади подаръка
– Мултимилионер! – натърти икономът – Хер Гутман има активи от порядъка на стотици милиони дойче марки, както наследени, така и придобити в собственото кариерно развитие
– Аз за него не говоря! Прекрасно знам как се въртят милиони! Но, – Гери посочи към мен – той е млад милионер, не чак толкова опитен и дотам схватлив, затова и малко трудно се нави да купим толкова скъп подарък за моя скъп Фриц! Нали, Шатц!
– Рожден ден, казвам, – видимо се разсърди Икономът, при все че с очите си видя собственоръчно подписаната от бившия на моята покана – само с бивши гаджета… – и икономът разпери ръце
– Кой, той ли? Ма ние разбрахме идеята, разбрахме, не помня как разбрахме, но знаем, знаем, няма страшно, има виц в цялата идея, чували сме за такива идеи, идейно си е, нали шатц, аз затова те поканих и теб, да оцениш идеята
Аз не знам как бихме се забавлявали в компанията на двайсет-трийсет бивши, особено, след като някои сме и баджанаци, при все че тук не използват думата баджанак, ами си викат роднини. Но ако сме кръстосани роднини, това си е чисто кръвосмешение, а аз не обичам особено кръстоските, щото все някой накрая дава фира. Може да е последният, като мен, а може и да е някой, който най-малко е заслужил, пак като мен
– Ми как искате да се разберем? Господинът – и той кимна с брадичка към мен – да не е дегизирана дама?
– Кой? Иво? Иво си е Иво, що да се дигизира, той не е от ъндърграунда, аз не мога да ви разбера, той е от Камарата на архитектурните дизайнери на Обербайерн, Либхер, архитект Либхер, с диплом от престижен български университет
– Е, аз пък не мога да го разбера кво иска – шепнех й аз – опитай се ти да го разбереш! Нали си му бивша, все някак би трябвало да сте се разбирали
– На тоя ли бе? – опули очи тя – не го ли виждаш какъв е пуяк
– Не, бе, шатц (нем. – съкровище), на оня, на дъртия инвалид, как беше, Финк
– Не е Финк, а Фриц
Уж шепнехме, но оня ни чул и държеше да натърти:
– Хер Гутман не е Финк, Фриц е
– И аз това викам, – реши да вземе инициативата Гери – затова, ако може, се отместете вече или ни пропуснете. Хер Либхер е с мен и влиза с мен, макар и да е хер! Тук не пише изрично женско парти – И тя отново размаха разпечатката на поканата
– Клекни бе Гери, мини под тая пуста рампа, егати, да не е берлинска стена
– Да му клекна, на този! – Гери имаше достойнство и държеше да влезе като изискана дама през парадния вход, ако не и да бъде посрещната с фанфари
– Госпожо ще се повторя, последно, това е парти, първо, първо по рода си, казвам, и надявам се не последно, е за бившите му гаджета, капиши? Мадами, секси, яки, натокани, разголофендрени. Умни, успешни, бизнес лейдис… Съжалявам, уважаеми Либхер!
– Хер не знам кой си – намесих се авторитетно аз, щото мисля, че го разбрах накъде бие – Извинете, моля ви се, нима достойната ми спътница не е достатъчно разголо.. – и кимнах с глава към обидно огромното й деколте
– Даааа, – сведущо кимна на свой ред Портиерът, а във взора му прочетох тъга – не съм казал такова нещо, моля ви, в никакъв случай, разголо… си е, Госпожо, много приятно за окото сте си се раазголо…, блазе му на Хер Иво, но не сте, вие не сте … не е, тя е е… – почна да заеква той
– Руса съм – троснато отвърна моята и му показа подлакътник – на, виж, леко набождат, да, загледай се, то си личи
– Признавам, – учудено каза любезният Господин – добра епилация, но не сте, ако сте, извинете, но смятам, че не сте…. нали ме разбирате…!
– Кой, аз? – разбра го тя и се ядоса – Не съм му бивша?
– Кой, тя? – това вече ме ядоса. Не стига, че идвах по принуда при бившия й, ами трябваше и да търпя съмненията му
– Добре де, може да е съгрешавал всякак, ма по-отдавна, сега му знам вкуса, различен е – – изстреля отривисто като бундесвер-офицер фарфаронът
– Ба, различен е – обиди се тя окончателно – Цицоман си беше и цицоман ще си остане до гроб. И тоя е същият – посочи ме тя
– Боя се, че не се разбираме, при все че измествате темата. Хер Гутман харесва колоездачки и полоездачки, с малки, стегнати бюстове, както се разбира от последните му завоевания, в това число не влизат изключенията, но там не става дума за любов, ако ме разбирате, щото то не всичко е любов на днешно време
– Хахаххаха – избухнахме спонтанно в смях ние – това е абсурд. Тук има някакъв скеч, някаква уловка…
– Съвсем не – почеса се Господинът – намирам дамата ви за твърде привлекателна, Господине, при това и предизвикателна, но това не съответства на профила на бившите на Хер Гутман, освен ако не си покажете ….
– Ма не я ли видяхте, разбираш ли, тя покана бе господине, ти не му я показа ясно преди малко, бе, Гери – не се стърпях аз – докажи му, че си му била гадже, знам ли там колко, месец ли си била, година ли, знам ли
– Не, не казвам, че не сте му била, да не ме разберете погрешно – опитваше се да смекчи тона Господинът – вероятно сте му била. Поне до доказване на противното. Не съм упълномощен да питам коя колко – месец, два, три, рекорд, негова воля
– Е кво тогава – действително не разбираше Гери, както в онзи момент междувпрочем, дори и аз – Тогава кво?
– Е кво тогава – рекох и аз, но като мълния ми просветна, че вероятно Икономът е забелязал, че Гертруде не е достатъчно, за да не кажем никак… ей, дявол да го вземе, набито око има този дъртофелник., И е деликатен, не й го казва в очите
– Господа, разберете се помежду си, – обърна ни гол гърб Гери – аз вече звъня, ето, звъня, вдига ми, мисля, че няма проблем. Ало, Фриц…
– Тъпичко ти е гаджето, пич – изстреля Онзи – Фриц никога не си е падал по такива! А теб не са те канили!
Не че не ща да те пусна, ма кво ще правиш в оня кокошарник вътре със силиконови гърли
– Разбрах ви, веднага разбрах за какво иде реч – благодарно му прошушнах аз – И аз бях против, впрочем, да идваме на такива мероприятия, но късно реагирах
И наистина беше късно, щот се зададе Финк, пардон Фриц, дъртия мултимилионер, под ръка с две бивши руси красавици, запазили до известна степен някаква част от някогашния си чар и весело ни подвикна:
– Ама влизайте, бе, хора! Нали не съм пропуснал да те поканя, Гретхен! – цунка той моята целеотдадена Гертруде – това ли е настоящият приятел? Приятно ми е, чувал съм за вас, много разчупена архитектура сте направил на многоетажния паркинг. Когато успея, винаги паркирам там. До покрива трудно въртя по рампите, имам световъртеж, шемет един вид, но подземните нива ги преодолявам криво-ляво. Първоначално се чудех защо сте насадили там колоните, но вече им свикнах, пък и не ходя толкова често, де. Добре сте ми дошли
– Хело, хело – чуруликаха и бившите гърлфрендки на бившия френд на моята настояща
– Хер Гутман – намеси се авторитетно икономът – разбрах молбата Ви да не допускам нул ахт фуфцен (нем. – 0815, т.е. с нищо незапомнящо се, скучновато), затова ги задържах
– Хо-хо – хихикаха коконите – и подрусваха закачливо онова, що беше преляло над квадратните им баварски деколтета
– Нул ахт фуфцен? – изпищя на фалцет Гертруде – разбра ли сега – със зловещо изражение се обърна тя към мене – намерила съм си нул ахт фуфцен! Или само нул?! Реагирай му!
– Не съм те намирал никъде – подразних й се аз – ти ме намери по обява в сайт за запознанства
– Там пишеше ли, че търся нул ахт фюнфцеен или кръгла нул? Или то си е по дифолт?
– Не се карайте на партито, хора – весело ни подканяше Фриц – аз съм имал всякакви гаджета, разбира се, дори и нул ахт фуфцен, това не може да се избегне
– Именно – потвърдих и аз
– Трябваше да се костюмирам като нул ахт фюнфцен ли? – още се ядосваше Гертруд – пише ли го в поканата, а, пише ли, че е маскен бал, а? Къде е оригиналната версия на поканата? А, шъ въ.. р’зираш ли!
– Спокойно, шатц, – авторитетно се опитвах да внеса архитектурен порядък аз – господин икономът се шегува неуместно, нали, Господине и е уволнен предполагам, нали, уважаеми Господин Гутман
– Ееее, по-ларж, моля, парти тайм е – се смееше Фриц – хората се шегуват с всичко. Готина е, нали? – намигна Фриц на дъртите си шафрантии, визирайки Гери
– Хи-хи – буботеха те и дори я сочеха някак неособено неприлично с пръст, сякаш току-що леко са попрекалили с подпийването
– Заслужавам ли аз нул ахт фуфцен? – недоумяваше тя – Или може би, ах, Боже мой, самата аз съм… Разбирате ли?!
– Коя година бяхме с теб? – закачливо я питаше Фриц, като я подкара пред себе си, а тя весело извръщаше глава зад рамо и ехидно стрелкаше другите бивши с поглед – Не се сърди, но съм забравил, разбираш ли, щото годините летят, разбирате ли?
Ние двамата с иконома вървяхме отзад по красивата алея и аз злобно процедих през зъби:
– Тъпанар!
– Ти си тъпанар – рече той – щом си й се вързал!
– Тя не е тъпа!
– О да бе, хич!
– Не може, разбираш ли, да съдиш хората от един повърхностен пръв поглед
– Не казвам това, разбираш ли – прокашля се той – Но през далечната 2001 година…
– Баджанаци ли сме? – бързо зацепих аз
– Опасявам се, че има резон в съмнението Ви
Признавам, че за малко не ми се подкосиха краката, но се хванах за сламка:
– Но тя не Ви позна?
– Кой, Хилдегард ли?
– Гери, Гертруде е тя, не Хилдегард?
– Хилдерард ли е Гертруде?
– Не, Гертруде си е Гертруде! Както аз съм Иво, анадън му? А ти кой си, впрочем, да се разберем?
– Франк съм аз! Франк. Но не съм франк (игра на думи, франк е народност), баварец съм си. А и франк не съм (франк – френска парична единица)
– Ето, видаш ли. А аз съм лев! Лъв! Булгар! Полов атлет!
– Няма начин, разбитам те, при тази нимфоманка… – съчувствено ме потупа той по гърба
– Кой, Гери ли, Гертруде е божа кравичка, разбираш ли! Аз кви бивши съм имал….
– Ама кви? Баварки ли или българки?
– Е, кво значение, всякакви, даже и баварски българки
– Ооо, да, знаем ги тях, ма те не са ли български циганки?
– Айде сега, ще се обиждаме ли, все едно аз да кажа, че Господарят ти прави парти за дегизирани баварски циганки!
– Унгарски, това са оригинални унгарски циганки, какъвто е и той!
– Не е ли евреин?
– Нееее! А Ваша милост?
– Аз? Нали ти казах, че съм булгар, бе!
– Е булгар какви са в крайна сметка?
– Еба ли го, Велики са и това си е!

Партито мина в много спокойна и дружеска атмосфера и всички момичета много се забавляваха. Ние бяхме само тримата баджанаци, други не се вяснаха, разбираш ли, не че нямаме такива, но Портиерът нали пусна бариерата и спря да пуска… И Гери твърди, поне от миналия Свети Валентин, че е спряла да пуска, и аз се правя, че й вярвам, а всъщност, ако ме разбирате правилно, не ми дреме, щото тя е просто момиче, от обява, не е някоя еврейска аристократка да речеш, или да е като бившата ми официална съпруга, която беше, Бог да я прости, както скромно съм отбелязвал мимоходом, двойно „Фон” (фон и по баща и по първи съпруг), а и няма чувство за хумор или поне не разбира моя. А заслужава ли си да се опитваш да си приспособяваш вродените чувства спрямо някакво чуждо телО, та било то и на бивша знаменитост и парти-стар!
Мене всички на това пусто парти, разбира се, ме одобриха безусловно, едно щото съм млад, убав и умен милионер, друго щото, поне вие би трябвало да ме разберете, съм булгарский лев, лъв същий!
И тия три дни яли, пили и се веселили, (на нас ни доскуча почти веднага) и тоя се прави на Крез! Аз когато, ако, правя фирмено парти, откарваме поне по една седмица, ако не и повече, бетер циганска сватба у Солипиново! Това разбирам аз под купон! Щото то или се прави тихичко любов или се дъдне по цели недели да огърмиш нахията! Да, не всичко е любов. Любовта е кът и аз си я пазя и ще си я пазя до последно за сетния си земен миг, няма да си я пилея по сайтовете за запознанства и фейсбук, я!
Хилдегард, ква е па тая Хилдегард, разбираш ли, не беше ли някаква светица!? Сега пък кво е искал да ми каже тоя, ей, Богу, не зацепвам!
…. (Може да се чете дотук) ….
Държа да внеса един нюанс в повествованието, като за финал, и да ви споделя размишленията си, че хората не се делят на схватливи и тъпи, бедни и богати духом и джобом, и т.н. и т.н., а чисто и просто на повече или по-малко реализирали потенциала си, щото всички имат потенциал. Лошото е, че тия с малкия потенциал го реализират напълно, че и отгоре, а ние с големия, все се мъчим и накрая все излиза, че сме непрокопсаници. Което, сами разбирате, че няма как да е така.
А всъщност за коя любов говорехме, щото според древните гърци, които вероятно са го копи-пейстнали от булгар, има 7 вида любов, да не ги изброявам всичките. Аз, който съм ги реализирал, мога вече доста по-категорично да твърдя, че не всичко е любов! … Да довърша ли? Има и подаяния! Но кой би желал да живее от подаяния?! Освен от подаянията на Всевишния. Но за тях трябва да отдадете безусловна любов, каквато, разбира се, не притежавате. Трудно ще ме разберете, щото смесвам различни първоизточници, измежду бившите и настоящите ми гурута, но, надявам се все пак частично да ме разберете, та да постигнете частична житейска удовлетвореност. То пълно щастие няма. Ако си реализираш напълно потенциала, пак казвам, се обръща пясъчния часовник и ставаш празен като кимвал, що дрънка! Ма айде вие като напреднете с КПД-то, може да се обадите и да ви направим пътна карта по хюмън дизайн, както казва голямата наука на Оня Университет.
Безплатно, бе! Не ви ща пукнатите франкове!
* Обявата на Гертруде още си стои в оня сайт за запознанства, пропуснали са да я махнат. Но, виж, аз, ако взема да махна Гери, разбираш ли, то тогава тя, обявата имам предвид, пак ще придобие актуалност. Забелязвате ли ква въртележка? На това ли му викат кръговрат? Оставям ви, че си има и друга работа, на вас ви дай вечно парти! Е, нема! То има, де, ама само във вечните ловни полета! А вие не сте за там, ако ме разбирате! Ба, разбирате вие!

 

Владимир Шумелов с Втора награда от Петнадесетия конкурс за кратка проза на електронните издания за литература LiterNet & eRunsMagazine ’2017

На 1 септември 2017 г. бяха оповестени резултатите от Петнадесетото издание на конкурса за Кратка проза на авторитетните литературни електронни издания LiterNet  от България и американо-канадското eRunsMagazine. Второто място е отредено за Владимир Шумелов от В. Търново за разказа „Фотографията“ / „The photograph“, заедно с Красимира Зафирова (Перник, 1957)  за „Великите сили“ / „The Great Powers“, първото е за „Тренировка / Training“ на Мариета Йовчева, а третото си поделят Оля Стоянова (София, 1977) с „Чудесата на крайните квартали“ / „Miracles on the outskirts of the city“ и Силвия Маврикова (1978) със  „Смехът“ / „The laughter“.

Според регламента конкурсът е анонимен. Кратките разкази трябва да бъдат в обем до 1800 знака. Журито, оценявало текстовете е в състав: Николай Фенерски, Веселин Веселинов и Георги Чобански. Кратката проза на Владимир Шумелов печели за втори път конкурса след Второто място за „Майната ви“ / „Fuck you“ през 2012 г. Всички наградени текстове са преведени на английски език и публикувани в ЕС LiterNet и eRunsMagazine. Предстои издаването на електронен двуезичен сборник с кратка проза, в който ще бъдат включени всички текстове, наградени през 15-те години, откакто съществува Конкурса за кратка проза.

През годините в него призьори са били млади и известни български творци от различни поколения: Петър Чухов, Валери Стефанов, Христо Карастоянов, Владислав Василев, Тони Теллалов, Ясен Василев, Калин Василев и др.

 

САША

Разказ от Виолета Бончева

След шест години срещата със Саша беше удавена във възторзи, прегръдки, малко сълзи и много възклицания.  Боже, какви преживявания, колко смях, надежди и разочарования през годините… Светли спомени пазя и от детството, от обиколките ни на квартала с шарени сурвакници  по Коледа, от гергьовските походи за лепка в близката гора и шеметните люлки под нашия орех…

Когато бяхме вече в гимназията, оставахме до късно през нощта на скамейката пред дома ни и споделяхме всичките си преживявания и мечти, четяхме писма от гаджетата, разглеждахме снимки… Саша обичаше да импровизира – на момента съчиняваше текст и мелодия, стига да има зададена тема. Експериментирали сме безкрайно с тази забава, заливали сме се от смях, до задушаване, ако трябва да съм точна. А по едно време бяхме започнали всеки ден, без изключение, да фризьорстваме – поливаме косите си с вода от попарена орехова шума, за да променим оттенъка им. После пък си направихме момчешки подстрижки, заради които бяхме наругани в първия учебен ден след лятната ваканция… И още много, много спомени от младежки щуротии… По-късно Саша започна да се занимава със скално катерене, аз се хванах да уча езици и пътищата ни се раздалечиха за известен период от време. Но и той отмина и приятелството продължи да ни носи радост и бурни емоции…

Когато вълнението ни от срещата ни утихна и седнахме да пием кафе, Саша, чийто часовник още беше все още с един час назад, започна да разказва за преживелиците си – шест години в Италия, които нямаше да се поберат в една среща…

– Ако сега ме питаш дали бих се върнала обратно, ще се подвоумя, но когато заминах още първия път, не се замислих нито за миг, защото ми трябваха пари. Тогава, вече екс съпругът, беше се забъркал в една иманярска история, заради която животът му висеше на косъм. Наложи се да продадем апартамента, за да спаси той кожата си и изведнъж се озовахме на улицата. Наемът, за който се спазарихме след наемането на гарсониера, не беше толкова непосилен, но при положение, че и двамата бяхме безработни – нямаше как да умувам над каквото и да било. И заминах… Сега ще ти кажа едно име, което искам да се огласява сред близки и познати, за да не се хванат на въдицата на един мошеник, както се хванах аз. Бивш военен, мръсник и използвач номер едно… Бай Ганьо би го нарекъл „мазен”, но по-точната дума е лицемер и наглец. Обясняваше ми надълго и широко за „файдата” от заработеното в чужбина, за това как ако му дам една определена сума той ще ми намери най-подходящата работа и т.н. Не разполагах с време за дълги уговорки, съгласих се на всичките му условия и един ден поех с още две жени в посока към Ботуша…

Предварително знаехме, че ще прекараме няколко дни в хотел в Рим, докато се уточнят подробностите около бъдещата ни работа. Бяхме платили предварително за храна и престой.

Господи, само като си спомня за така наречения „хотел” – тръпки ме побиват… Това беше нещо неописуемо… В стара къща, в помещение голямо, колкото конюшня, на походни легла бяха „настанени” българки, подгонени от безработицата и мизерията. Те всеки ден се молеха на съдбата да се намери каквато и да е работа, заради която бяха дали последните си пари, за да припечелят малко. Сервираха два пъти дневно боб и макарони. Който обича друго – да си купи, но как?! Нали и последното петаче беше вече похарчено…

Дни наред си спомнях хитрите очички на онзи Кръстев, който нагло лъжеше и обещаваше всичко, само за да прилапа на всяка от нас по петстотин евро за път и още двеста такса за хотелска такса… Ако имах някаква сила – бих го удавила в капка вода…

В този измислен хотел нямаше дори вентилатор, при непоносимата жега, която вилнееше. Обливахме се в пот, едва дишахме от миризмата. Нареждахме по перваза на прозорците пластмасови бутилки с вода, с които да се облеем в тоалетната, баня нямаше…

След десетина дни, когато започнах да си мисля за края на света, дойде предложение за мен. Трябваше да се грижа за семейство инвалиди, които се придвижваха на колички. Представих си как трябва да действам,  но не се запитах дали бих могла, защото исках час по-скоро да се измъкна от вмирисания, мизерен лагер…

 

Двамата идиоти на неопределена възраст, ме посрещнаха високомерно. Казвам идиоти, ще разбереш защо… Трябваше да се настаня в стая без врата, от която се виждаше целият коридор. Изискването беше да ги наблюдавам денонощно и да им оказвам помощ по всяко време. Кога ще почивам и ще спя – това си е моя работа и единственото, за което започнах да се моля, бе сънят им да е дълбок и спокоен… И наистина, първата и втората нощ успях да си почина. През третата обаче,  се събудих от лек шум и когато отворих очи – видях как съпругът, Карло, ме гледа втренчено, отметнал завесата. Скочих стресната и го попитах с изразителни жестове: какво има? Той посочи чатала си, за да разбера, че трябва да му помогна да уринира. Разтреперих се, но можех ли да направя нещо друго, освен да действам… Изтиках инвалидната количка до тоалетната, сложих си медицински ръкавици и разкопчах панталона му, обръщайки глава встрани … Ерекцията му ме хвърли в дълбок смут, но помислих, че е провокирана от насъбралото се напрежение в пикочния мехур.  Тя обаче,  не изчезна и след като оня тип се облекчи. Понечих да дръпна количката назад, за да го изкарам от банята, но той хвана ръката ми и ми показа с движение какво трябва да направя с нея, за да не се издува нощницата му отпред…

Сега не мога да кажа какво първо изпитах – отврат, омерзение или унижение, или страх да не изгубя работата си, а може би и ужас от мисълта, че трябва да се върна в миризливата римска конюшня за ново разпределение… Въпреки всичко, отидох  в „стаята” си, притичвайки по коридора и започнах веднага да събирам малкото си дрехи в чантите, с които пристигнах. Оня нещастник остана в банята… Когато видя какво се каня да направя, „мъченикът” дойде и събра длани на гърдите си, шепнейки думи, с които ме молеше да не си отивам, разбрах го, беше ясно. Едновременно с това, слагаше показалеца на устата си и сочеше с ръка към семейната спалня, т.е.: не казвай нищо на жена ми, умолявам те… И тази сцена можеше да продължи до сутринта, докато не обещая, че няма да си тръгна, а той с жестове ми показваше, че никога „онова” няма да се повтори.

Следващите дни минаха сравнително по-спокойно. Не обръщах почти никакво внимание на двамата, но стриктно изпълнявах задълженията си да готвя и чистя, да ги придвижвам от едно място на друго. В неделя, денят, в който трябваше да изляза навън, всъщност моя почивен ден, те изрично ме помолиха да ги изкъпя. Не успях да се ядосам много, защото ме очакваше глътка въздух  и свобода.

Въведох в банята първо Карло и го облях с душа така, както си беше, по шорти. Той не възрази, но когато го покрих с хавлията и започнах да нахлузвам панталоните му под нея, не исках изобщо да го виждам, той посегна към деколтето ми и вкопчи сакатите си пръсти в него… Дори не извиках – просто го хванах с две ръце за врата и започнах да го душа, както си беше седнал на инвалидния стол за баня. Никаква друга мисъл не прекоси съзнанието ми, освен мисълта за голямото унижение, което отново се стовари  върху мен…

Ухапа ме мръсникът, зверски ме ухапа и добре че го направи, защото иначе последствията можеха да бъдат и фатални. И за двамата.

 

Грациела ме следеше с тесните си черни очи през цялото време, докато я настанявах и събличах. Сякаш искаше да улови погледа ми без да назовава името ми –очакваше да я погледна в очите, такова усещане имах… Поиска да я сапунисам във ваната. Това съоръжение беше специално направено за инвалиди – едната от тесните страни беше с подвижна стена и влизането във водата се оказа повече от удобно и лесно. Потопих гъбата в ароматен шампоан и с бавни и внимателни движения започнах да сапунисвам изкривеното тяло. В един момент Грациела хвана ръката ми и ми обясни, че трябва да упражня натиск. Стиснах здраво шампоанираната дунапренова „роза” и ускорих движенията си. Тогава тя ме дръпна рязко и ръката ми попадна под венериния й хълм. „Си, си, форте, форте!” – цвилеше развилнялата се жена, докато през това време аз се превръщах в жив  камък…

За няколко мига проумях, че нямаше да издържа на това изпитание. Бавно и старателно сгънах дрешките си, и без да знам на къде – тръгнах…Когато усетих, че чантите ще скъсат раменете ми – седнах на една скамейка в някаква квартална градинка – накъде?  Не знаех… В джоба си имах само сто евро, които онези ми платиха…Изпих няколко кафета, пуших цигара от цигара, но и това не помагаше – къде можех да намеря изхода? Как Бог щеше да ми помогне? И дали можеше някой да ми помогне?

Никога не се съмнявай , че Небето е всесилно, когато се нуждаеш от милостта му – ти само се помоли. Направих го и аз. Господи, казах си, ако това да осъмна на скамейката под небето за мен ще е добре – нека да бъде волята ти,  посочи ми път, осени ме с мисъл… И изведнъж ми просветна да отида до някоя църква, помислих си, че само там мога да намеря  разрешение на въпроса – как точно – не знаех, но се отправих в посоката, която ме отведе на място…

Близо до оградата имаше табло, на което висяха различни обяви, а някои от тях бяха изписани направо на шперплатовата дъска. От една такава разбрах, че българката Жулиета С. си търси съквартирантка, за да намали стойността на наема за квартира. Набрах изписания в обявата телефонен номер и отсреща ми отговори самата Жулиета. Приех всичките й условия, защото рискувах да остана в студената нощ под небето и оцеляването ми беше под въпрос.

Тя пристигна с кола, която шофираше Джани, нейният италиански приятел. Хвърлихме саковете в багажника и потеглихме. Озовахме се след около половин час в квартирата й, и тя  беше безкрайно  любезна да ми помогне  да се настаня. После излезе… Когато останах сама, поисках да се разплача, да извикам, да говоря с някого… Но най-много ми се искаше да размажа физиономията на  комарджията, мъжа ми, заради когото понасях всичко това…

Мотах се около две седмици, в очакване на някаква работа, за която Джани гарантира. Времето летеше, джобовете ми се опразниха съвсем, а дългоочакваната новина за ангажимент се бавеше идиотски дълго… В крайна сметка разбрах, че ако искам да изкарам някакви пари заедно с  Жулиета, трябва да стана компаньонка…Категорично отказах и тя още по-категорично ме изгони на улицата…

Не знам дали ме прокълна, заради парите, които й дължах за подслона. Но най-вероятно сърцето й се е смилило, защото когато бях на края на надеждите си, когато смятах, че всичко е свършено и се е задал краят на света, до мен се изправи висок и белокос господин, елегантно облечен, с мека пролетна шапка. Започна да ми говори нещо – може би ме попита от къде съм и какво правя така безпътна, седнала върху два сака с багаж, не знам… Не бях в състояние да отроня нито дума, но дълбокият ми пресентиман  за спасение вероятно е мобилизирал цялото ми същество, което е излъчвало уплаха, обърканост и несигурност.

Човекът разбра, че нищо не схващам от неговия напевен език. Но  продължа да приказва, сякаш разбирах всичко. По едно време ме хвана за ръка и ми кимна така, че да го разбера: тръгни с мен, сякаш казваше, аз съм твоето спасение…

И се озовах в дома на Стефано Браво. Бивш офицер, на 86 години, все още с бистри сини очи, с гъсти сребристи коси. Излъчваше изисканост и достолепие, и аз нито за миг не се усъмних в положителното продължение на нашето случайно познанство…

Три години в неговия дом бяха като три дни. Търпеливо ме научи на азбуката, после на най-важните глаголи и думи, докато един ден почти свободно започнах да комуникирам с него, макар и на елементарно ниво. Разбирахме се прекрасно…Макар и високо интелигентен, призна, че не знае много за България. Или потискаше темата с вроденото високомерие, което се забелязва почти у всички италианци. Разказвах му  славната ни история, после той потърси информация в интернет… Но не само това беше мотив, за да ме уважава и подкрепя във всичките ми усилия. Чувстваше ме като негова дъщеря, може би защото неговата истинска беше много заета, почти нямаше време да го навестява или да телефонира често… После се разболя тежко. Почти не спях, бдях над него и над живота му, молех се да оздравее и дълго да живее още. Почивах си до леглото му на един удобен фотьойл до онзи ден, в който се уверих, че беше напълно възстановен…

Саша  издърпа ципа на дамската си чанта и измъкна от там кутия с шоколадови рулца:

– Искам да изядеш всичко от кутията – погледна тя към мен и забелязах, че погледът й беше влажен и неспокоен.

– Не трябваше да ми разказваш нищо на първата среща, виж как се разстрои… Всъщност, ти през цялото време си била при Стефано, нали?

– Да – кимна Саша. – Внасяше заплатата ми по сметка  в банката, а  преди да тръгна му дадох честната си дума, че ще се върна отново.

– И какво – ще се върнеш ли? – попитах.

– Ако се върна – няма да отида вече при Стефано…

– Допреди малко говореше друго…

– Така е… Днес му позвъних, за да го поздравя за рождения му ден. Отговори ми дъщеря му, каза, че снощи внезапно е починал, получил е инфаркт…- Саша стисна ръката ми – аз съм виновна, не трябваше да го оставям сам…

После отново побутна кутията с шоколадовите рулца към мен:

– Яж, не се щади и без това няма да отслабнеш– подкани ме тя с тъжна усмивка.Очите й бяха с огромни сенки, сухи и много тъжни.  – Това беше любимият десерт на Стефано…