Категория Архиви: Без категория

НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „ЗЕМЯ НА ПЕЕЩИТЕ КОЛЕЛЕТА“ – 2017 г.

ОБЩИНА ГЕНЕРАЛ ТОШЕВО

ОБЯВЯВА

НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „ЗЕМЯ НА ПЕЕЩИТЕ КОЛЕЛЕТА“ – 2017 г.
   

СТАТУТ НА КОНКУРСА

Националният литературен конкурс „Земя на пеещите колелета“ се посвещава на големия писател и разказвач, певеца на Добруджа – Йордан Йовков.

 

1. Цел
Конкурсът има за цел да продължи литературната традиция на Йовковия разказ, в който действията и персонажите са вдъхновени от хуманизма, трудолюбието на добруджанеца и стремежа към красотата във всички нейни форми и проявления.

 

2. Организатори
Конкурсът се организира от Община Генерал Тошево под патронажа на кмета на общината с финансовата подкрепа на ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“ и с медийната подкрепа на сп. „Антимовски хан“.

 

3. Провеждане
3.1 Конкурсът е явен и се провежда през година.
3.2 Обявява се през м. май на текущата година и приключва през м. ноември – в рамките на честванията на Йордан Йовков и празниците на град Генерал Тошево.

 

4. Право на участие
В конкурса могат да участват автори, навършили 16 години.
Не се допуска участие в конкурса на членове на журито за текущата година.

 

5. Изисквания към творбите
5.1. Формат на разказа – до четири стандартни страници А4, шрифт Times New Roman 12, междуредие 1.
5.2. Всеки автор може да участва с един разказ. Допуска се и съавторство.
5.3. В конкурса участват само произведения, които не са публикувани до момента на приключването на конкурса, включително и в електронен вариант.
5.4. Срок, форма и начин за предаване на творбите. Участниците представят творбите си в срок до 30 септември на текущата година в електронен вариант или на хартиен носител на следните адреси:
– на е-mail адрес: kultura@toshevo.org
– на адрес Община Генерал Тошево, ул. „Васил Априлов“ № 5, за конкурса /в този случай се гледа пощенското клеймо и ръкописи не се връщат/
5.5. Придружаваща информация на отделен файл /лист: трите имена на автора, възраст, населено място, личен телефон и e-mail адрес за връзка.
6. Критерии за оценяване на разказите:
6.1. Съдържание и стил:
– свързаност с проблематиката за земята, труда на хората и Добруджа;
– последователност/логика на изложението;
– динамика на повествованието;
– умение да се изграждат характери;
– композиция – завръзка, основен текст, развръзка, финал.
6.2. Език – езиков речник и умение да бъде използван; правопис и пунктуация.
7. Оценяване:
7.1. Оценяването се осъществява от тричленно жури, включващо изявени литературни творци, утвърдено със заповед на кмета на община Генерал Тошево за всеки обявен конкурс.
7.2. Разказите се предоставят на журито без личните данни на автора.
8. Награден фонд.
8.1. Наградният фонд се осигурява от Община Генерал Тошево и ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“.
8.2. Конкретният размер на наградния фонд на конкурса се определя съгласно заповед на кмета на община Генерал Тошево за всеки обявен конкурс.
Награден фонд за 2017 г. – 1 500 лв.
8.3. Присъждат се следните награди:
– І, ІІ и ІІІ награда;
– Поощрителна награда;
– Специална награда за местен творец;
– Награда за млад автор;
– Награда на ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“.
8.3. Резултатите от конкурса ще бъдат обявени на сайта на Община Генерал Тошево: http://www.toshevo.org/
9. Награждаване
9.1. Церемонията по награждаването се състои в началото на месец ноември в гр. Генерал Тошево.
9.2. Победителите в Конкурса се уведомяват своевременно за точното време и място за връчване на наградите.

9.3. Пътните разходи на наградените участници за участие в заключителния етап на конкурса и връчване на наградите се поемат от Община Генерал Тошево.

9.4. Отличените разкази се публикуват в сп. „Антимовски хан“ и в общинския вестник „Добруджански глас“.
9.5. Авторите на отличените разкази предоставят на организаторите правото на последваща публикация в самостоятелен сборник

 

За контакт и допълнителна информация:
Община Генерал Тошево

Отдел „Култура, вероизповедания и интеграция“

Маргарита Великова, началник-отдел: тел: 0885604151; 0889 954880

ПОЧИНА ГЕОРГИ РЪЦЕВ

Георги Ръцев e български музикант и музиколог, специалист по старинни оръжия, писател.

Роден на 22.07.1946 г. във В. Търново. Завършва Филологическия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, а по-късно и втора специалност „Музикално изкуство“. Свири като китарист още от студентските си години, след това в различни оркестри във В. Търново. От 1972 до 1998 г. е музикант в ансамбъл „Искра“ – В. Търново. Майстор на старинно оръжие на Самоводската чаршия във В. Търново от 1992 до 2001 г.; консултант по историческо оръжие към Регионалния исторически музей – В. Търново.

Издава книгите „Популярната музика във Велико Търново“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2010; награда в раздел „Проза“ в Прегледа на художествената продукция във В. Търново, 2009 – 2010 г.) и „130 години военна музика във Велико Търново“ (изд. „Абагар“, В. Търново, 2013).

Почива на 29.08.2017 г. във В. Търново.

Поклон пред светлата му памет!

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „ИЗЯЩНОТО ПЕРО“ – ЧИКАГО, САЩ

 

От 1 юли тази година стартира конкурс за награда на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, „Изящното перо“.

Участниците в конкурса ще се състезават в две категории – разказ и стихотворение.

Те могат да изпращат творбите си на български език на имейл salonbgculture@yahoo.com до 1 октомври 2017 г.

Разказите и стихотворенията ще бъдат оценявани от 5-членно жури, а излъчените победители ще се обявят на Фестивала на българската култура – Чикаго 2017 на 28 октомври 2017 г.

ЗАВЪРШИ НАЦИОНАЛНИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „АЛБЕНА“ – 2017

 

 

Както е известно, Кметство Врабево и селищното Народно Читалище „Христо Ботев“ с подкрепата на община Троян, фондация „Българска памет“ и издателство „Световит“ положиха началото на националния конкурс „Албена“ за разказ, пресъздаващ  драматичен женски образ.

Тази година конкурсът се проведе за втори път с участието на 217 автори от цялата страна. Според предварително огласените условия наградените получават парични премии, а издателство „Световит“ ще издаде антологичен сборник с препоръчани от оценителите творби.

Жури с председател писателят НИКОЛА ИНДЖОВ и членове АКСИНИЯ ДЖУРОВА – изкуствовед, ВЛАДО ДАВЕРОВ – писател, ПАВЕЛ БОРЖУКОВ –  писател, и МАРИН КОСТОВСКИ – драматург, реши въз основа на несравнимите литературно художествени свойства на редица творби, вместо обявените първоначално първа, втора, трета награда и едно отличие да присъди пет равностойни награди по 400 лв. както следва на:

ЕВЕЛИНА КOВАНДЖИЙСКА за разказа „ЛУДАТА ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЙЕРУСАЛИМ“;
ВАЛЕНТИН ПОПОВ – ВОТАН за разказа „ПЕПЕРУДИТЕ И ЛАЙЛА“;

ЛЮБА ТОДОРОВА за разказа „АЛБЕНА“;

МИЛЬО ВЕЛЧЕВ за разказа „ПРЕТОПЕНИ ЧУВСТВА“

ИЛИЯНА ВЪЛЧЕВА за разказа „НЕСПОСОБНИ ДА ЛЕТЯТ“.

Специална отличие се отрежда на ЯРОСЛАВА ХРИСТОВА за разказа „ВЯТЪР И ВЯТЪРЪТ“.

 

ЗАЩОТО СМЕ БЕДНИ

Разказ от Стоян Вълев

На всичките ми въпроси майка ми отговаряше все така – „Защото сме бедни.”.

За толкова много неща питах и винаги, според нея,  причината бе : „Защото сме бедни”.

Веднъж  не издържах и попитах: „Мамо, а защо сме бедни?”.

Майка не бе очаквала точно такъв въпрос и се обърка.

Намеси се татко и отговори: „Бедни сме, защото сме честни!”.

Мама каза нещо, което  не разбрах, но явно беше пълно несъгласие, защото кавгата пак избухна.

Тъй живеехме тогава – въпросите ми ставаха все повече, а отговорът на мама бе винаги един – „Защото сме бедни”.

Но не забравях и отговора на баща си – бедни сме , защото сме честни.

И започнах да питам баща си, а  той винаги ми отговаряше, макар че беше страшно уморен след  многото часове по пътищата – той бе шофьор.

Чудесното време дойде, когато татко го докара една линейка със счупен крак и тогава  по цял ден му задавах въпросите, на които търсех отговор, а татко отговаряше.

Но хубавото време приключи след няколко месеца и татко отново тръгна на работа.

Усетих тревогата на мама. Тя и досега сядаше на терасата и плачеше, но сега бе там повече от друг път.

Един ден майка  дойде в училище и ме взе преди да са свършили часовете.  Учудено тръгнах с нея, а тя отново беззвучно заплака.

Когато се прибрахме в апартамента тя ми каза през сълзи:

  • Баща ти е починал, моето момче. Ще докарат ковчега и ще го погребем.

Заплаках и аз.

И тъй плакахме, докато телефонът на мама звънна.

След минути двама мъже внесоха един ковчег, а в него – тате!

После мама говори по телефофона с някакви служители от гробището.

Последната вечер в която бяхме пак тримата – мама, татко и аз, никога няма да забравя.

  • Мамо, а татко защо ни изостави? – попитах аз.
  • Защото беше честен и не се съгласи с това, което искаха от него….- прошепна мама, сякаш се боеше, че някой ще чуе и ще й се скара.

После през годините научих всичко за ужасния край на татко, но никога не забравих, че когато отидох да навестя  умиращата  си майчица, тя се усмихна и ми посочи някакви бележки.

Разгледах ги – бяха фактури за платени парно, ток и вода.

  • Платих всичко и не ми останаха пари за лекарствата. Не исках да ти досаждам и да те моля за пари.

Тъкмо да й се скарам, но я чух да казва:

  • Баща ти беше прав! Ние, бедните, умираме заради честността си, а не поради бедността си!..

Тянка Минчева

Тянка Минчева (3.09.1946 г.) е дългогодишната специалистка от РИМ – В. Търново. Преминала през всички длъжности на Регионалния исторически музей от 1970 до 2005 г., до завеждащ отдел „История на България XV – XIX век“, тя цели 35 години работи за изследване и популяризиране на богатото историческо минало на старопрестолния град, взема дейно участие в реализирането на много музейни експозиции във В. Търново, Бяла черква, с. Драганово, Г. Оряховица, Стражица.

Автор на книгата „Град Велико Търново и околностите му в историческата ни памет“ (ред. проф. д-р Петко Ст. Петков, изд. „Основа“ ООД, Киев, 2013.

.

ПОЧИНА ПОЕТЪТ И ЖУРНАЛИСТЪТ НЕДЯЛКО ЧАЛЪКОВ

In Memoriam

Не­дял­ко Ча­лъ­ков е роден на 12.08.1940 г. с. Але­ко­во, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка об­ласт. За­вър­ш­ва сред­но об­ра­зо­ва­ние в род­но­то си се­ло, а вис­ше във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ – спе­ци­ал­ност „Бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия“ (1967). Ра­бо­ти ка­то стро­и­тел, по­щен­с­ки раз­да­вач, слу­жи­тел в Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия в Габ­ро­во. След за­вър­ш­ва­не на вис­ше­то си об­ра­зо­ва­ние е учи­тел в гр. Ис­пе­рих, ди­рек­тор на ос­нов­ни­те учи­ли­ща в с. Рай­ков­ци и с. Дрен­та, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка об­ласт, как­то и на До­ма за си­ра­ци в с. Але­ко­во. Дъл­го­го­ди­шен жур­на­лист, бил е ре­дак­тор в лом­с­кия вес­т­ник „На­род­на три­бу­на“; за­веж­дащ от­дел „Кул­ту­ра и об­ра­зо­ва­ние“ в ок­ръж­ния вес­т­ник „Сеп­тем­в­рийс­ко сло­во“, Ми­хай­лов­г­рад (дн. Мон­та­на); пред­се­да­тел на Ок­ръж­ния клуб на мла­да­та ху­до­жес­т­ве­но-т­вор­чес­ка ин­те­ли­ген­ция. От 1970 г. е ре­дак­тор в БНТ – те­ле­ви­­зи­он­но сту­дио В. Тър­но­во, къ­де­то ра­бо­ти до 1993 г. Ав­тор е да де­сет­ки до­ку­мен­тал­ни фил­ми – ис­то­ри­чес­ки, фол­к­лор­ни; пи­ше по­зия и пуб­ли­цис­ти­ка. След средата на 90-те години на миналото столетие се за­ни­ма­ва с из­да­тел­с­ка дей­ност.

Из­да­ва кни­ги на мла­ди ав­то­ри. Гл. ре­дак­тор на в. „Недел­ник“ – В. Търново (спрял да из­ли­за в края на 90-те го­ди­ни) и на спи­са­ни­е­то за еко­ло­гия и ху­ма­ни­зъм „Ба­сейн на Ян­т­ра“. Учас­т­ва с ци­къл сти­хо­ве в ал­ма­на­си­те „Ян­т­ра“ и „Лю­бов­на ли­ри­ка“, в ли­те­ра­тур­ния сбор­ник „На­деж­ди­те на „На­деж­да“ (1994), в ан­то­ло­гия „Тър­нов­с­ка по­е­зия“ (1996) и др. Съставител на поетическата „Антология Търновград“ (2008). Не­го­ви сти­хо­ве са пре­ве­де­ни на рус­ки, ру­мън­с­ки, ук­ра­ин­с­ки език, казахстански, македонски, сръбски и полски език. Пре­веж­да сти­хо­ве на свои ко­ле­ги от те­зи стра­ни, ко­и­то пуб­ли­ку­ва в ли­те­ра­тур­ни из­да­ния. Лауреат на национални и международни литературни награди. Член е на Съюза на българските писатели.

Ав­тор е на кни­ги­те „Вър­ху жа­ра­ва стъп­вам“ (сти­хот­во­ре­ния, 2000), „Мо­и­те не­заб­ра­ви­ми сре­щи“ (спо­ме­ни, ин­тер­вю­та, не­пуб­ли­ку­ва­ни пис­ма, свър­за­ни с жи­во­та и твор­чес­т­во­то на 16 из­тък­на­ти бъл­гар­с­ки по­е­ти, пи­са­те­ли, ху­дож­ни­ци, ак­тьо­ри, 2003), „Моята тъща“ (спомени, 2005), „Самотен под дъжда“ (лирика, 2005), „Сълза от моята вселена“ (стихотворения, 2010), „Долетели птици“ (спомени, 2011), „Благословено утро“ (стихотворения), „Докоснати струни“ (стихотворения, 2016).

Умира на 22.06.2017 г.

Поклон пред паметта му!

 

КОНСТАНТИН АРАБАДЖИЕВ ОТ СЕЛО АРБАНАСИ ПОЛАГА ОСНОВИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ВЪВ ВАРНА

От Тянка Минчева

От втората четвърт на XIX  век движението за новобългарска просвета се превръща в една от най-масовите изяви на Българското възраждане.  То се проявява в стремеж към освобождаване от гръцкото влияние и  в  амбиция за духовно обновление и приобщаване на нацията към културно-просветните и научни постижения на Модерна Европа. Началото му се поставя на 2 януари 1835 г. в Габрово, с откритото  по инициатива на Васил Априлов взаимно училище. В него за пръв път започва да се прилага Бел-Ланкастерският метод на обучение. За съжаление утвърждаването му не обхваща масово всички българските земи, тъй като възрожденските процеси в тях не протичат еднакво. В някои  селища обучението остава на ниво „килийно“ до Освобождението.

Твърде късно – едва след Кримската война (1853–1856 г.), започват проявите на възрожденските процеси и във Варна. Причините за забавянето им се коренят както в специфичните особености на стопанския  живот на града през първата половина на  XIX век, така и на разнородния му етнически състав1. В началото на 50-те години на XIX век населението му наброява 16 000 души. От тях 8000 са турци; 6100 православни християни; 1000 арменци; 30 евреи и 150 елини – йонийци2. Преобладаващ етнос сред  православното население са гагаузите, чиито представители вярват в Бога, но говорят на  турски език3. Впрочем, в средата на  XIX век, този език  се използвал от всички народностни групи  в града, използвали го даже при църковна служба4.

От изложената по-горе статистика относно демографския облик на Варна става видно, че най-малката православна общност в морския град била гръцката. Благодарение обаче на успешната си търговия и на добре уредените си църкви и училища, тя успява да се наложи като господстваща   над всички православни  етноси, особено над гагаузите, които се опитвала да погърчи5. Не по-различно било отношението й и към  българите, които до 60-те години на XIX век, поради липса на  български църкви и училища в града, посещавали гръцките.

            Историческата истина обаче налага да отбележим, че до 40-те години на XIX век приобщаването на българите към гръцката образователна система оказва положително въздействие за духовното им пробуждане.* Това се потвърждава и от факта, че през Възраждането преобладаващата част от оформящата се българска интелигенция преминава през елинските училища. С разрастването обаче на панелинистичните  амбиции на гръцката буржоазия, проводник на които става Цариградската патриаршия, те стават пречка в стремежа им към културно-просветна, църковна и политическа независимост. Асимилаторската политика, провеждана чрез тях, заплашвала културно-просветната им идентичност с обезличаване. Това подтиква младата българска буржоазия да се отдръпне от гръцката просвета и образованост и да  насочи усилията си към изграждане на свои училища – национални по характер  и светски по съдържание. След  Кримската война (1853–1856 г.), в резултата на настъпилите социално-икономически промени, във връзка с развитието на занаятите и търговията, този стремеж постепенно започва да се проявява и във Варна. Градът се превръща в голям стопански и търговски център. Много будни и предприемчиви българи от цялата страна, оценявайки възможностите, които предоставя за печалба и материално благополучие, се стичат към него. Особено голям бил притокът на заселници  от Търново, Горна Оряховица, Елена и други селища от старопрестолния  край. В скоро време нарасналият брой на българското население променя както  демографския, така и  стопанския, и духовния  облик на  града6.

Повечето от пристигналите  пришълци във Варна били просветени българи,  преминали най-напред  през школовката на българското възрожденско училище в съответното селище от което пристигали. Благодарение на предприемчивия си дух в скоро време те успяват  да се реализират в стопанския и икономически живот на града и  да заемат  някои  ключови  позиции в него. Това довежда, макар и бавно, до разместване в социалните пластове на градската структура. Имената на мнозина от тези успели българи-пришълци  се  вграждат сред  богатия градски  елит. Техният социален статус  повдига самочувствието на увеличилата се  българска общност в града и я превръща във фактор в целокупния му живот. Това в голяма степен благоприятства разрастването на националната идея  най-видим показател на която е новобългарското образование.

Бързо променящият се стопански облик на град Варна мотивира и много държави, водени от своите икономически и политически интереси, да разкрият   консулства  в него. От 40-те години на XIX век, до Освобождението, броят им достига 14. Сред тях са Австрия, Русия, Франция, Англия, Гърция, Холандия, Белгия, Италия и др.7 Присъствието на чуждите консули оказва благоприятно влияние както за  развитието на  възрожденските процеси в града, така и за пробуждане на българската общност в него. Особено положително  се отразява идването през 1859 г., на руския консул Александър Викторович Рачински8 .

За  духовното пробуждане на българите във Варна допринася и разрасналата се църковна борба, чието организирано начало започва 1838 г. от Търново9. Дръзкият акт, извършен от митрополит Иларион Макариополски  (Стоян Стоянов Михайловски от гр. Елена ) по време на тържествената Великденска литургия на 3 април 1860 г., в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград – не споменава името на гръцкия патриарх, задължение, което изрично се предписва от църковните канонически закони, дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с Цариградската патриаршия и с гръцката църковна зависимост. Постъпката му окриля националната енергия в подетата борба за независима българска църква. Добива самоувереност и българската общност във Варна, която на 11 май 1860 г. учредява Българска училищна община в града. Сред инициаторите за учредяването й са крупните търновски търговци – братята Никола и Сава Георгиевич,  сарафинът хаджи Стамат Желязков Сидеров от Горна Оряховица и други родолюбиви българи, живеещи по това време тук.

Никола и Сава Георгиевич се установяват във Варна още през 40-те години на XIX век – Никола пристига  през 1842, а Сава през 1846 г. Тук те отварят търговска кантора,  която се занимава с комисионна търговия и корабно агентиране.

            Редом с търговската си дейност двамата търновчани дейно участват и в обществения живот на града. Учредената с тяхно съдействие Българска община  пробужда  българите в морския град. Едно от първите решения, които  взема още при учредяването си, е да се открие българско училище, в което българчетата да се ограмотяват на родния си език10. Израз на укрепналото й самочувствие е и печата, който си изработва. Изписаният около гурата му текст: „ПЕЧ. НА БЪЛГ. УЧИЛ. ОБЩ.  – СОГЛАСIЕ.   ДЕРЗОСТЬ И УСПЕХЪ, ВАРНА 1860“11 бил в съзвучие с възраждащия се дух на българите в града, които все по-ясно осъзнавали, че най-важният залог за народното преуспяване е просветата, че на този етап гръцките училища са в разрез с  промените в цялостния им живот.

Много пъти новоучредената Българска община повдига пред Варненската християнска православна община въпроса за отваряне на  българско  училище, но искането й било хитро  отклонявано от гърците с лъжливи обещания, че ще й  отделят за тази цел няколко чина в една от стаите на гръцкото училище12. В същото време  Варненската християнска православна община изисквала от българите, като нейни членове, да внасят значими парични суми за издръжката на градските църкви и училища, в които богослужението и обучението се извършвало само  на гръцки език.

Пръв опит за откриване на българско училище във Варна бил направен през 1850 г., но поради липса на средства и добра организация, завършил без успех13. Идеята обаче не загасва. В средата на XIX век всенародният порив към културно-просветна независимост и духовно обособяване вече прониква дълбоко и тук. Начело   на усилията  на българите, да си открият българско училище, застава учредената на 11 май 1860 г. Българска училищна община.

Въпросът за отваряне на българско училище често бил обсъждан между бившия управител на Варненската митница Христо Попович и новите му работодатели – търновчаните Сава и Никола Георгиевич, в чиято кантора той работел като писар.  На едно от поредните събрания на общината Христо Попович прочита пред присъстващите писмо, което бил съчинил предварително от нейно име и адресирал до Петко Р. Славейков и Никола Златарски в Търново. С него общината умолява известните просветни и обществени деятели да се погрижат да й намерят подходящ учител за първото българско училище, което щяло да се открие в скоро време. Присъстващите на събранието одобряват единодушно текста. Единственото допълнение, което правят, е избраният учител да знае турски и гръцки език. В края на май  (1860 г.) братя Георгиевич лично подписват и изпращат писмото в родния си град на именитите възрожденци14. През това време  общината започва  усилено да търси подходяща къща, в която да настани училището щом пристигне учителя.

Петко. Р. Славейков и Никола Златарски се отзовават веднага на отправената им молба. След сериозни размишления изборът им пада на двадесет и три годишния КОНСТАНТИН (КОСТАДИН) ТОДОРОВ АРАБАДЖИЕВ (ГЕОРГИЕВ) – техен възпитаник, който знаел добре гръцки, тъй като в родното му село Арбанаси – Търновско,15 основно  се говорело на  този език16.

            Константин Арабаджиев е роден през 1837 г., в семейството на кожухаря Тодор Георгиев. Образованието си получава в търновските училища – най-напред в  гръцкото, а след това в българското взаимно и класно училище, при учителите Петко Р. Славейков и Никола Златарски. През 1855 г. завършва учението си с „Похвален лист за превъзходен успех и благочинно поведение“ и веднага се посвещава на учителската професия. В продължение на пет години учителства  в търновските села Самоводене и Лесичери17. След като П. Р. Славейков и Н. Златарски го избират и условят за пръв български учител във Варна, в началото на юни 1860 г. той  пристига в морския град и с всеотдейната си дейност на възрожденски будител се вгражда в духовния му живот.  Когато пристига, всичко вече било подготвено от Българската община – нает бил за училище горния етаж на скромната двуетажна къща на  Балтаджи Пейка,  намираща се на североизток от площад „Йосиф I“18. Той имал три стаи – едната от тях била предвидена за обучение на момчетата, другата за момичетата, а третата – за училищни потребности19.

За съжаление вестта за българското училище била посрещната изключително враждебно от гърците и гагаузите в града и те направили всичко възможно, за да  попречат на отварянето му. Долните им интриги и лъжливи доноси  успяват  да убедят тогавашния варненски мютесарифин (окръжен управител) Ашир бей, че училището  се   отваря с политическа цел – не по искане на българите, а по искане на руския вицеконсул Рачински. В резултат Константин Арабаджиев бил подложен на полицейско разследване, а спорът за училището се разраснал  и пренесал в Мезлиша. Там Стоянчо хаджи Иванов (Джумалооглу) – член на Идаремезлиша (Окръжния съвет), в спор с варненския  владика Порфирий20, разобличил користните цели на гърците и припомнил на владиката, че гърците ядат хляба на българите и с деянията си предизвикат само недоволството им. С присъщата за гърците хитрост Порфирий веднага отговорил, че той лично нямал нищо против отварянето на българското училище, но се възпротивявал, защото се страхувал, че могат да възникнат разправии между гърци и българи, подобно на тези в Силистра.

Благодарение на наставленията, които Никола Георгиевич  дава на Константин Арабаджиев – какво да говори и как да отговаря по време на разпита, а така също и  на убедителната защита на Стоянчо хаджи Иванов (Джумалоолу), младият учител е оправдан. Ашир бей проумява целта на гръцките интриги и лично пошушва на Стоянчо Джумалооглу: „Българите нека си отворят училище, без да чакат официално разрешение!“21

На 12 август 1860 г., с водосвет, извършен от местния свещеник Костадин Дъновски, Константин Арабаджиев  открива първото българско училище във Варна и  полага основите на българското образование в града. То започва занятията си с 30–40 ученици – момчета и момичета, в наетата от Българската община къща на Балтаджи Пейко. Отварянето му се посреща с радост както от българите живеещи в града, така и от възрожденския печат. Вестник „България“ отбелязва по този повод: „Чрез добросклонностьта на Варненският управител, Ашир бей, варненските Българе сполучили да надвият интригити, които пречали до сега за отварянето на едно българско училище във Варна, тоя български град. На 12 август ся осветило това новоотворено училище и на същия ден са фанали преданията на учителя, г. Констандина. На 28 август Константин събрал народът в училището, дето им приказвал едно слово, с което им доказал ползата от учение, но и нуждата да се изнамерят средствата за поддържането на това народно заведение. Събранието се заключило с една песен испята за здравето на Н. И. В. Султанът и на неговият варненски наместник Ашир-бея. На излезувание секий от събраните си дал реч да са намери до другата неделя на същото място. И наистина на другата неделя, 4 септември, секи дошел в училището и без много прикаски секи, според силата си, написал една годишна помощ за съдържанието на училището, което са турило под настоятелството на Г. Христа Т. Груева, търговец във Варна. За да допълнят помощи си почтенити събрани решили за постоянен приход на училището да са зема по 60 пари на баля, която минува от тоя град.“22

За съжаление бедната материална база, с която разполага училището,  разнородният състав на учениците му и постоянните пречки от страна на гърците и гагаузите, не позволяват на Константин Арабаджиев да въведе взаимоучителния метод на обучение още при откриването му. Това първо българско училище в морския град, по своята уредба и съдържание на учебната програма, било от типа на обществените български килийни училища. Обучението в него се водело по  познатия за килийната система на обучение буквен метод. Предметите, които Константин Арабаджиев преподавал, били типични за този вид училище – Четене, Писане, Новия и Вехтия завет, Свещена история и Катихизис23. Независимо от това броят на желаещите да се обучават в него нараствал постоянно. Само пет месеца след откриването му  – през януари 1861 г., те били вече 75.24

Тъй като наетата частна къща на Балтаджи  Пейко се оказала тясна за  постоянно нарастващия брой на желаещите да учат в българското училище, още през първата учебна година, въпреки ограничените си финансови възможности, Българската община във Варна решава да построи общинско училищно здание. В тази връзка тя открила подписка сред българите живеещи във Варна, Шумен, Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и  др. селища за набиране на средства. Сред крупните дарители са Хаджи Стамат Сидеров от Г. Оряховица и братята Никола и Сава Георгиевич от Търново. Общината закупила  място, на което да го построи, за 13 600 гроша (2 720 лв.) на името на търновеца Сава Георгиевич и на Коста М. Тюлев. С него целият училищен разход за първата учебна година възлиза на 21 360 гроша (4 272 лева)25.

Първата учебна година приключила тържествено в края на месец юни 1861 г. с публичен изпит. Успешният й завършек е триумф за българската просвета в града, която има вече основа за надграждане и бъдещо развитие.

Ценни сведения, относно отправената му покана да стане пръв български учител във Варна и за интригите, които тамошните  гърци създават, за да попречат на откриването на училището, оставя в спомените си Константин Арабаджиев. „През месец май 1860 г. – пише той, – учителите Петко Славейков и Никола Златарски в Търново показаха ми писмо от братия Георгиевич, в което последните молеха да се намери и услови лице за учител във Варна, гдето ще се отвори българско училище. Аз склоних да учителствувам в град Варна. Славейков и Златарски ме условиха за четири хиляди гроша годишна заплата. Като пристигнах във Варна училището не се отвори тутакси, ако и да беше наета за училищно помещение къщата на Балтаджи Пейка, защото главно гърците и гагаузите силно пречеха, като интригуваха пред тогавашния управител на града Ашир бея с цел да не даде позволение за отваряне на първо българско училище във Варна. Гърците изтъкваха пред управителя, че колкото българи са станали варненски граждани, все са се женили за гъркини и гагаузки. Децата на тия женени българи ходят в гръцки училища и говорят, както децата на гърците и гагаузите, турски език; затова няма нужда да се отваря училище, дето да се води обучението на български език, който не се говори в града. За да осуетят отварянето на училището пред Ашир бея изтъкнаха и тая интрига: не българите, а руският консул Рачински настоява да се отвори българско училище, за която цел довел и условил учител. Интригата направи на Ашир бея силно впечатление; той заповяда на терджуманина – грък, на име  Камияно, да ме изследва. Придружен от варненския житель Хаджи  Иван Калинооглу, доста добре владеющъ турския езикъ, азъ, подготвихъ и наученъ от Никола Георгиевич какво да отговарямъ предъ властьта, отидохъ въ Конака при терджуманина. Последният ми зададе следните въпроси: От где съмъ? Ходилъ ли съмъ въ странство да се уча? И кой ме е викалъ да дойда тукъ? Същите въпроси ми зададоха и от гръцкия владика Порфирия в митрополията. На горните въпроси аз отговорихъ, че съм виканъ от варненските граждани да им уча децата. На въпроса кой именно ме е викалъ за учитель – отговорихъ – българите! Отговорих така, защото Никола Георгиевичъ бе ми казалъ да не обаждамъ имената на онези българи, които ме каниха за варненски учитель. Калинооглу който ме представи на управителя и на неговия терджуманинъ, следъ свършването на следствието, яви се пъкъ при управителя, комуто каза следните думи: „Моля ви се най-покорно отъ страна на българите – варненци дайте позволение за отваряне на училището; здание сме наели, децата се скитатъ безъ работа по улиците и на учителя плащаме, без той да върши работата си…“26

През втората учебна 1861–62 година училището остава пак в къщата на Балтаджи Пейка, срещу същия наем от 1 200 гроша (240 лева). За сумата 15 772 гроша българската община закупува още едно място до предишното и върху тия две места  започва строежа на двуетажно училищно здание (днешната стара българска черква). Разходът на българската община от началото на юли 1861 до юли 1862 г. възлиза на 93 447 гроша (18 689.40 лв.). Тази сума обаче се оказва недостатъчна за завършването и покриването на сградата. Затова събирането на дарения продължава не само от Варна, но и от селата на Варна и Шуменско (в храна), от някои градски общини и от познати български търговски къщи в Румъния и Русия27. Най-голямо дарение прави Хаджи Стамат Сидеров от Горна Оряховица – 13 750 гроша28. Значителни суми даряват също Петър Берон – веднъж 1 140 и втори път 706 гроша, и руският вицеконсул Рачински – 6 402 гроша.

Паричните затруднения за доизкарване на училището се оказват голяма грижа за българите, но с тях не свършват проблемите им, тъй като пречките от страна на гагаузите и гърците не спрели през цялото време на строежа му. Когато сградата стига до покрив местните гагаузи започнали да отправят открити заплахи към работниците и да ги нападат вечерно време. След като заплахите им не дали резултат те организирали  протест пред Конака с искане да спре работата по довършването на сградата. Под напора на гневните викове на тълпата мютесарифина Ашир бей изпраща стражари, които да отстранят работниците от строежа.

В същото време не спирали  интригите и от страна на гърците. С жлъчни доноси те успели да убедят Високата порта, че новата сграда  се прави с руски пари и то не за училище, а за свърталище на опасни за държавата хора. Доносът им постига целта си и правителството  нарежда строежът да спре.

Българите обаче не се примиряват с решенията на местната и централна  власт. Чрез представителя си по черковния въпрос в Цариград – Атанас Георгиев от с. Голица, те подали писмено заявление до Високата порта, подписано и подпечатано от  селата на много околии – Добричка, Провадийска, Балчишка и др. Атанас Георгиев  бил уважаван, влиятелен и отзивчив българин, кален в борбата. Той успял да издейства султански ферман за направата на училището, но до издаването му изминали цели девет месеца. През това време българите с болка наблюдавали как всеки ден гагаузите  отмъкват материалите  от строежа.

В същото време, чрез Иларион Макариополски, братята Сава и Никола Георгиевич организирали изпращането на жалба  до Високата порта, от страна на  българските търговци  в града. Иларион Макариополски успял да издейства  Високата порта да изпрати чиновник, който да се запознае на място с въпроса. Още с пристигането си той констатира, че не става дума за грамадно здание, а за училищна сграда и  разрешава строежът й  да продължи и да се завърши, а Високата порта издава ферман за построяване  на едно Централно българско училище във Варна, за целия Варненски окръг. Ферманът е прочетен от мютисарифина Ашир бей в двора на Окръжното управление (Конака) в присъствието на нарочно повиканите за това  кметове от Варненско, които са подписали заявлението до Високата порта, и на цялото варненско население, от всички народности29. Скоро след това училището било завършено и тържествено открито на 25 юли 1862 г. с водосвет, в присъствието на варненския мютесарифин Ашир бей, на руския вицеконсул Рачински и на цялата българска общност във Варна. Водосветът се извършил лично от тогавашния гръцки митрополит Порфирий. „В новото здание – разказва Константин Арабаджиев, – съградено със средства на варненските видни българи-търговци и със средства, събирани из околните български села и из други градове (Одеса, Болград и др.) числото на учениците достигна до сто и повече; от учениците бяха много местни гагаузчета, които – аз предполагам това – идеха в нашето училище, за да учат български език, защото в града доста търговци бяха българи и още – задето не им зимаха училищна такса“30

След построяването на училищната сграда Константин Арабаджиев се премества да живее в нея, а за охрана и чистач общината назначава  Стоян от Тулча.  Една вечер, привлечен от  сватбената музика, която долитала от съседната махала, той  оставил училището без надзор и отишъл да погледа сватбеното хоро, което се виело там. През това време злодеи счупват стъклото на прозореца срещу стълбата на горния кат, запалват свещ и тъкмо да се вмъкнат в стаята на Константин Арабаджиев, Стоян се връща. Изненадани от появата му те бързо се измъкнали през разбития прозорец и покрива на съседната къща. След този инцидент Константин Арабаджиев не остава повече да нощува в училището – нощувал у приятели-търговци, най- често у Константин Тюлев (Михайлов).

На третата учебна 1862/1863 година Константин Арабаджиев въвежда Белланкастърския (Взаимоучителния) метод на обучение в училището. Той му позволява да обучава едновременно, с помощтта на по-напредналите ученици, до 100 деца. Тъй като броят на учениците  непрекъснато се увеличавал, обучението им вече не било по силите само на един учител и затова  Българската община уславя  втори  –  Сава Илиев Доброплодни от гр. Сливен. Още с пристигането си през 1863 г. той  подбрал двадесет и пет от най-добре подготвените ученици на Константин Арабаджиев и с тях положил основите на класното образование в града. „На третата година – съобщава в спомените си Константин Арабаджиев, – се въведе Ланкарстерската метода и тогаз дойде за главен учител Слави Доброплодни, който измежду по-силните ученици отбра 25 и отвори първи клас…“31

Тригодишното учителстване на Константин Арабаджиев  във Варна – от 1860 до края на 1863 г., изпълнено с ежедневно напрежение, притеснения, спорове и доказване в битката за отстояване на българщината в града, го изтощава до краен предел. Натрупаната умора го принуждава да се оттегли от учителската профессия и от 1864 до 1878 г. работи като писар във варненската търговска банка „Звезда“. В същото време се занимавал и  с търговия. След Освобождението се завръща в родния си край и от 1878 до 1893 г., заема длъжността държавен ковчежник в Търново. През 1893 г. се пенсионира и остава да живее в старопрестолния град до края на живота си – 27 юли 1913 г.

Приносът на Константин Арабаджиев за полагане основите на българската духовност във Варна е изключително голям. На практика той побългарява гърчеещия се морски град. Израз на признание към делото му, от страна на българското гражданство, е  приемането на името му (през 1911 г.) за патрон на едно от градските училища (намира се на днешната ул. „Ангел Кънчев“ № 1).

Редом с Константин Арабаджиев принос в културно-просветния живот на Варна имат и други личности от  Търново и Търновския край. Сред тях са: Петко Р. Славейков от Търново – учител във Варна през 1864 г.; Петър п. Димов от Търново – учи в гръцкото училище на о-в Халки и търговска гимназия в Швейцария, а през 1865 –1868 г. работи като учител във Варна; Константин Драганов Кумански от гр. Елена – учител (1845–1853) и свещеник (1863–1873) в с. Девня – Варненско. Дарява средства за изграждането на българската църква и девическо училище във Варна; Спиридон Петров Грамадов от Търново (или Арбанаси) – учител във Варна през 1872 г.; Георги Живков от Търново – учител във Варна (1864–1866 г.); Никола Атанасов Живков от Търново – преди Освобождението (1877–1878 г.) работи като учител, а след Освобождението като училищен инспектор във Варна; Вела Живкова (по мъж Благоева) от Търново – учителка във Варна преди Освобождението; Георги Стоянов Смилов от Търново – учител във Варна 1889 г.; Тодор Раев от гр. Елена – учител във Варненската гимназия от 1881 г.; братята Сава и Никола Георгиевич от Търново – търговци,  крупни дарители на просветното дело във Варна преди Освобождението; Стамат Сидеров от Горна Оряховица – търговец,  крупен дарител на просветното дело във Варна преди Освобождението; Пантелей Минчевич Чович от Търново – лекар, губернатор на Варна 1879 г.; Тодор Николов Шишков от Търново – прокурор във Варна след Освобождението; Георги Антонов Кърджиев от с. Арбанаси – редактор на вестник „Варненски вести“ през 1880 г.; Никола Ненов Киселов  от Търново – банков чиновник, който подпомага с парични средства Ботевата чета и др.

От изложеното става видно, че установилите се след Кримската война търговци и интелектуалци от Търново и Търновския край в град Варна, допринасят съществено за духовното пробуждане на българската общност тук. Особено голяма  заслугата за това има Константин Арабаджиев, който открива първото българско училище в морския град и въвежда новобългарското образование в него. На практика той побългарява гърчееща се Варна.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

* Най-рано възрожденските процеси на Балканите се проявяват в Гърция. В резултат гръцките училища се реформират първи и изпреварват в развитието си училищата на останалите балкански народи. В тях младежите получавали широк кръг от познания по редица светски дисциплини – философия, история, математика, природознание, различни езици и други предмети, запознавали се с европейските идеи  и с културните постижения на Модерна Европа. В същото време господството на гръцкия капитал в Турция налагал гръцкия език като официален в търговията. Това карало българските търговци да го изучават, а заможните  семейства изпращали децата си да се учат в гръцките училища.

 

  1. 1. ТОНЕВ, ВЕЛКО. Към историята на българското учебно дело във Варна през Възраждането, Известия на Варненското археологическо дружество, Кн. XIII, ДИ – Варна, 1962.
  2. VRETOS,A. R. La Bulgarie ancienne e modern. St.Petersburg,1856 p. 215, с. 128.
  3. Гагаузите са етнос, относно произхода на който, няма едино становище сред изследователите.
  4. КАБАКЧИЕВ, СТ. Спомени за града Варна от времето на Кримската война (1853/56), ИВАД, III, 1910, с. 33.
  5. КАБАКЧИЕВ, СТ., Спомени за град Варна от времето на Кримската война (1853/56), ИВАД, III, 1910, с. 32–35; П. НИКОВ. Българското възраждане във Варна и Варненско. Митрополит Йоаким и неговата корреспонденция, С., 1934, с. 49–50.
  6. НИКОВ, П. Българското възраждане във Варна и варненско. Митрополит Йоаким и неговата кореспонденция, С., 1934, с.195 ; ОДА – ВАРНА, ф. 75,оп. 1, а.е. 11, л. 1 – 3 Книга за венчилата в гр. Варна и околността, 1873 -1898 .
  7. ДИМИТРОВА, СТАНКА.Приносът на търновци за възраждането на българщината във Варна, ИРИМ Велико Търново, XX, 2005, с. 332.
  8. ЙЕРОМОНАХ ИНОКЕНТИЙ, В. Рачински, ИВАД, IV, 1911, с . 6–11; ВЛАХОВ, Т. Въъзраждането в град Кукуш, ИП, год. XVI, кн. 6, 1960, с. 31–33; АРХИВ НА Г.С. РАКОВСКИ, Т. II, С., 1957, с. 162, 392, 393.
  9. МАРКОВА, ЗИНА. Борби за националнокултурна и църковна независимост. – В: История на Велико Търново, Т. II, В. Търново, 2000, с.200–217.
  10. ДИМИТРОВА, СТАНКА. За дейността на българската община във Варна преди Освобождението. – ИНМВ, 22/ 37/, 1986, с. 147–160./ 11.ЦЕРОВ, ИВ. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна 1860/61 – 1910/11, Варна, Печатница „Войников“, 1911, с. 5./ 12. АРАБАДЖИЕВ, К. Т. Спомени, ИВАД , 1910 , Т.  IV, Варна, 1911, с. 30 .
  11. ТОНЕВ, ВЕЛКО, Към историята на българското учебно дело във Варна през Възраждането, ИВАД, кн. XIII, 1962, Варна, с. 128.
  12. ЦЕРОВ, ИВ. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна 1860/61 – 1910/11 г., Варна, 1911, с. 6 .

15.В някои архиви и документи за негово родно място се сочи Търново. – В: РАДЕВ, ИВАН. История на Велико Търново XVIII–XIX век, В. Търново, 2000, с. 404; Арабаджиев, К. Т. Спомени, ИВАД, Т. IV, 1910, с. 27.

  1. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна 1860/61–1910/11, Варна, 1911, с. 7.
  2. ПОПОВ, Б. Костадин Арбаджиев. – Семейство и училище, 1967, № 7, с. 24–26/; КОНСТАНТИНОВ, БОРИСЛАВ, Костадин Арабаджиев – Малко познати имена на родолюбци, А н т е н и, бр. 48, от 26 ноем. 1980, с. 15; ЦЕРОВ, ИВ., Цит. съч., с. 6; БЕЛЕЖИТИ ТЪРНОВЦИ – Биографичен и библиографски справочник за дейци, родени, живели и работили във Велико търново през XII–XIX век, С., 1985, с. 87–89/.
  3. Тази къща е съборена при ориголиране на площада през 1908 г.
  4. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнина на българското училище въ гр. Варна…, с. 7.
  5. ЦЕРОВ, ИВ. Цит. съч., с. 6.
  6. АРАБАДЖИЕВ, К.Т. Спомени…, с. 28.
  7. Б ъ л г а р и я, год. II, бр. 79, от 21 септ. 1860 г.
  8. Б ъ л г а р и я, год IV, бр. 19 от 20 авг. 1862 г.§ бр. 20 от 27 авг. 1862 г.
  9. Ц а р и г р а д с к и в е с т н и к, год. XI, бр. 13 от 25 март 1861; ДЪНОВСКИ, К. Спомени, ИВАД, IV 1911, с.21.
  10. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнина…, с.8.
  11. АРАБАДЖИЕВ, К. Т., Спомени, ИВАД, IV, 1911,с. 27–28.
  12. ЦЕРОВ, ИВАН, Петдесетгодишнина…,с. 9.
  13. По време на Освободителната война този родолюбец и меценат на българското възрожденско училище във Варна, бил заподозрян от турците че е в услуга на руските войски. Заловен той бил откаран в Добрич и обесен там /Виж: ЦЕРОВ, ИВАН, Петдесетгодишнина…, с. 9.
  14. ЦЕРОВ, ИВАН. Петдесетгодишнината…, с. 10.
  15. АРАБАДЖИЕВ,К. Т. Спомени на първия български учител. ИВАД, 1911, Варна, кн. IV, с. 29.
  16. АРАБАДЖИЕВ, К. Т., Спомени…, с. 28–29.

Премиера на новите броеве на „Света гора“ и „Литературен бюлетин“

РНБ „П. Р. Славейков“ – Велико Търново
и Национално общество за литература и изкуство  „Формула 6“

Ви канят на


ПРЕМИЕРА


на новия брой 14 („Н“) на алманах „Света гора“

и на бр. 3 на вестник „Литературен бюлетин“

През 2017 година Света гора“ става на 20!

Изданията ще бъдат представени от редакторите

Дата: 8 юни (четвъртък) 2017 г., 17.30 ч.
Място: РНБ „П. Р. Славейков“, ул. „Иванка Ботева“ – 2

ВEЛИКОТЪРНОВСКИ АВТОРИ В ЧУЖДИ ЛИТЕРАТУРНИ ИЗДАНИЯ

От Владимир Шумелов

На 10 май в зала „Европа“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ гостува група от руски писатели и гр. Варна. Представен бе сборникът с участници в литературната асамблея „Слово и дело“ „Россия – Болгария. Слово и дело“ (2016), издание на Московската градска организация на писателите от Русия. В обем от 216 с. са публикувани творби от 27 руски и български писатели в различни жанрове, повечето от които непосредствени участници в проведените през миналата година две издания на асамблея „Слово и дело“ в България, Санаторно-оздравителен комплекс (СОК) „Камчия“. В изданието със свои творби участват и четирима великотърновски автори: Сава Василев (с разказа „Бабушкин орешек“, пр. Надежда Терзи), Снежана Иванова (с поезия), Радослав Радев (с проза – „Словесни инсталации“), Владимир Шумелов (с разказите „Деветият кръг“ и „Разговорът“).

В Бургас излезе съпътстващия сп. „Море“ литературен алманах „Бургас“ (2017) с водеща тема „Литературна география“. Наред с творби на автори от Бургас, Пазарджик, Шумен, Казанлък, Русе, Пловдив, Котел, Перник и София, Велико Търново е представено от имената на Снежана Иванова, Янислав Янков, Сава Василев (и починалият преди година Ивайло Иванов, който неизменно свързваме с поезията на Великотърновския университет) – стихове, както и Владимир Шумелов с разказа „Плутон“. В алманаха присъства и критическо-есеистичен блок.

От печат излезе вторият литературен сборник с творби на 70 български автори от различни градове, страни и континенти със заглавието „Часовниковата кула“ (изд. „ДиМакс“, С., 2017, 312 с.). Това е втори по ред литературен сборник след „Черга пъстроцветна“, подготвен за издаване от редакционния екип на www.EuroChicago.com. Изданието е снабдено с поздравителни думи от Иван Анчев – Генерален консул на Р България в Чикаго, „Предговор“ от Виктор Хинов и завършва с „Послеслов“ от редактора на книгата Мариана Христова. Освен автори от различни селища на България, в сборника са включени и творци от САЩ (Чикаго, Маями, Индианаполис), Обединеното кралство (Лондон, Кеймбридж), Франция, Кипър, Гърция, Нова Зеландия, Швейцария. За разлика от предишния сборник, който съдържа творби, публикувани в специалната литературна притурка на www.EuroChicago.com от предходната 2015 г., тук периметърът от автори е разширен. В изданието са включени и произведения от великотърновски автори: разказът на великотърновската писателка и поетеса Ружа Велчева „Здравей и сбогом в Ла Игера“, поезия на Петър Пацев, Невена Стоянова, Таня Мезева (Г.Оряховица), Дочка Василева (Г. Оряховица, разказът „Наследница“), Симеон Коев (разказите „Смъртта чака на покрива“ и „Пръстенът“).

В. „Словото Днес“ (бр. 18, 11.05.2017 г.) – орган на Съюза на българските писатели, отделя една страница с поезия от Янислав Янков (с. 8): сихотворенията „Рибарят“, „Мигове“, „Удавниците“, „Мария на художника“, „Прозорец“, „Ние още носим…“, „Опасност“, „Ловци на птици“, „Сенки“, „Измолено стихотворение“.