Всички постове на

За дебютната книга „Провокатор на въображения“ от Генчо Генчев

От Владимир Шумелов

Тридесет и два основно кратки разкази е събрал между кориците си дебютният сборник на Генчо Генчев. Някои от тях звучат хумористично, други притчово, трети есеистично. Свързани с най-новото време, тематиката им е разнопосочна, без точни темпорални и териториални лимити. Все пак селото – този отдавна отстранен от българското писателско око образ – се появява по-често. Именно селото, но и малкото селище, покрайнините на държавата, предградията на живота са ония топоси, на които се натъкваш постоянно в текстовете. Написани като аз-повествование, на разговорен, преплетен с жаргон език, те пресъздават „живия живот“, но не езикът е основното тук. Не и сюжетът. Щрихи от днешния живот, по-често битови, но и също толкова често обърнати към миналото. Понякога дидактично-поучителни и клатещи пръст, понякога заразяващи със смях или тъга. Но винаги добронамерени. И въпреки това тези текстове са разкази. Не са експеримент, но заразяват с искреност, ако можем дори да добавим щипка „нов автентизъм“ (Пл. Дойнов), граничеща с наивитет на моменти или излишна описателност, но във всички случаи увличащи, провокиращи въображението.

Разбира се, разказът непременно трябва да е „провокатор на въображения“, независимо за какво става дума в него. Макар че, както забелязва разказвачът в едноименния текст, по-голям провокатор от живота няма – нещо, което „осъзнаваш по-късно, когато животът се е посмял на твой гръб и си си научил урока“. Все пак това е в основата на творчеството, на креативността – въображението, създаването на ония реално-фантазмени образи и картини, които провокират/асоциират в съзнанието ни нови необичайни, невъзможни образи, представи или идеи. Задачата на Генчо Генчев в дебютния сборник в това отношение е била доста трудна, особено когато е формулирана като заглавие. В голяма част от текстовете авторът не разказва небивалици, не фантазира, а с един спокоен, ведър тон реди семпли епизоди от ежедневието около нас. Героите му също не са надарени с необикновени качества, не страдат от нелечими филии и фобии, не живеят на други планети, а са между нас, те са ние. Разбира се, понякога авторовото въображение прескача реалността („Птичка“) и тогава децата говорят с птици; друг път то ни води по пътя на някоя „легенда за черните магии“ (едноименният разказ) или ни разказва „как живеят мислите“ (едноименният разказ), как детето поема към голямото изкуство („Подаръкът“), как обикновеният човек се превръща в известен богат художник („Абстракция“). В повечето случаи фантазменото, съновидението се преплита с реалното, иронията/самоиронията прелива в хумор, а хуморът в горчилка или тъга, което донякъде дава втори план на разказа и в което е неговата ценност, а обикновеният човек (герой) се превръща в уникален вид, благодарение на вроденото си любопитство и чувството за хумор  („Позитивно мислене“, „Алфа мъжкар“, „Ловджията“, „Как познах „кърската любов“, „Летящи катерички през зимата“, „Запуснат двор“, но и мн. др.). Във финалния текст „The Secret“ бай Стоян параджията завършва своята изповед така: „За днес стига. Утре пак търсете – в любопитството е прогресът“. Любопитството, но и позитивизмът, хуманизмът и всички ония дребни добродетели, които ни правят повече хора, са в тъканта на тези текстове. В основата на ред разкази е споменът, предаден като разказ в разказа или авторова рефлексия от някого, от нещо, незначителен или случаен детайл – стъпало на дървена стълба („Стълбата“), книга със забравени 17 лева на 52 страница („Различен ъгъл“)… Като (да припомня края на „Различен ъгъл“) старият виц за бабата, която изнасилвали…, но то било преди 50 години. „Е защо викаш чак сега? Ми хубаво мий да си спомням – въздъхнала бабата.“

Продължи четенето… →

Последно сбогом на Сашко Александров

От Борислав Гърдев

 

Пиша тези редове по много тъжен повод.

На 30 ноември 2017 г. внезапно почина моят добър приятел Сашко Александров – Алекс Болдин.

Приключи едно ползотворно 11 годишно сътрудничество.

Сашко беше рядко етичен и коректен човек.Радваше се искрено на моите текстове и с желание ги пускаше в своите сайтове „Български истории“ и „Разказите“.

А какви премеждия имаше с поддръжката им, колко атаки и хаквания  преживя, колко пъти, пухтейки, се е заканвал да се откаже от тази робска и неблагодарна работа, е съвсем друга история.

На него дължа и скромните си успехи като белетрист.

(Юни, 2017, Враца. Снимката е от архива на М. Влахов)

Той ме насърчи да пиша разкази, тъй като моята „Коледна приказка“ много му хареса, а когато се двоумях дали да публикувам повестта „Самотни сърца“, след като бях пускал при него фрагменти, под формата на малки разкази,пак той ме насърчи.

Причината да се колебая бе комплицирана и имаше етичен подтекст.

Съавторката на проекта дезертира на финала и вместо шумна премиера на книжното тяло ме обвини в предателство, колаборация и търсене на евтина реклама в някакви въображаеми медии.

Естествено, това бе нелепа измислица, но аз повече от година се чудех какво да правя.

Сашко пое риск, подтикна ме да направя публикацията, добави името й като съавтор, така, както е редно и след това дълго ми разказва какви добри отзиви е получил за текста ми.

Продължи четенето… →

СНЕЖНА БАЛАДА

Разказ от Виолета Бончева

Бяла  Варна или  по-скоро – ледена. Централният площад е  синкав  от зáмръза,  а от няколко минути върху него вече падат нови снежинки. Те са леки и сухи, спускат се бавно и поднебесните пространства  изглеждат омотани в една възторжена , неземна дантела. Тази гледка е толкова красива, че не изисква нищо друго, освен дълбока тишина… придружена с благодарност, към  Всевишния за това, че обитаваш умерения географски пояс, богат със своите четири сезона. И кой е най-красивият от тях – и ти  не знаеш…

Кафето е двойно и дълго, защото и моят престой в заведението ще бъде поне час. Леденият пейзаж постепенно се населва с хора, защото е краят на работния ден. Те се движат внимателно по площада, като в бавен кадър – всеки в своята посока, сякаш този снежен порив е нещо обичайно за града. Наистина, поредната зима донесе сибирски студ и само защото исках да видя как изглежда морето в прегръдката му, се навих да придружа Калин по време на служебното му пътуване до тук. Чакат ни повече от триста километра обратно път през нощта. Сега съм и  изправена срещу морето, не мисля за трудностите, които евентуално трябва да преодоляваме. Всичките ми усилия са насочени към това със затворени очи да  „боядисам” вълните в синьо, да призова слънцето и бриза, както и летните спомени… Защото никога не бях си представяла днешния му зимен цвят – посребрено сиво, в което потъват снежните небеса… Зимният морски пейзаж ме покорява, прониква в мен, както и нещото, което в този момент  ме изпълва, е усещането за безпокойство. Вероятно заради  далечен спомен от минал живот, от епохата на русалките, които днес обитават океанските дълбини на някой далечен край по света…а може би и някогашното кристално дъно на Черно море, в което днес, под 30 метра  дълбочина е мъртвило.

Продължи четенето… →

Ружа ВЕЛЧЕВА – биография

Родена съм на 22 август 1946 г. в гр.Павликени от комбинацията на два рода, свързани дълбоко с българската история. По майчина линия-кореняци търновци, по бащина линия – кореняци габровци.От странната комбинация между болярски и балканжийски гени се е получила една лъвица, която винаги върви през годините с гордо изправена глава, въпреки раните, битките и загубите…Като се прибави и това, че прадядо ми Петър по майчина линия е родом от сърцето на Странджа, от с.Кости, светилище на нестинарите, генетичната сплав става още по-взривоопасна!..Бунтарството, боголюбието и патриотизма са отличителни черти в характера ми от дете!…

VLUU L100, M100 / Samsung L100, M100

Дядо ми по майчина линия е участник в железничарските стачки през 1918-1919 г. За да се спаси от гоненията след потушаване на стачката, отива в Бачковския манастир, завършва там семинария и когато го ръкополагат за свещеник, се оженва за 16-годишната ми баба Донка, красива търновка…Умира твърде млад, на 33 години…От него съм наследила сините очи, обичта към поезията, рисуването и българската история…Баба ми по бащина линия Ружа, на която съм кръстена,беше отлична шивачка, член на църковното настоятелство на църквата в Павликени и един от основните гласове в църковния хор…Дядо ми Васил по бащина линия заедно с брат си Георги са държали най-престижната гостилница на времето в Габрово „Игото“, където са отсядали всички знатни гости на града. В един момент братята решават да разделят капитала си и тогава дядо ми наема ресторант-градина близо до ж.п. гарата в Павликени.този ми дядо е участвал преди да се захване с гостилничарството във всичките войни -от Балканската до Първата световна война като кашавар в армията, защото е бил дюстабанлия и не е ставал за пешак…, но това не му е пречило да проявява истинска храброст в решителни моменти, например при превземането на Одрин, където се е бил с оръжие ,заедно с всички български храбреци там и за което е получил сребърен и бронзов медали за храброст.

VLUU L100, M100 / Samsung L100, M100

Семействата на баща ми и майка ми за определен период от време се оказват с Павликени и затова съм се появила там на бял свят. От 1956 г. обаче надделява желанието на майка ми да се върнат в красивото Търново и вече 61 години съм жител на този прекрасен град, където през 1964 г. завърших гимназия, а  през 1972 г- електроника в Техническия университет в Габрово и 33 години работих като инженер, от които 29 години в системата на техническия контрол на Българската телекомуникационна компания. От 1 септември 2004 г. се влях с редиците на шастливците, които са успели да се пенсионират. След това наблегнах на писането, като поработвах какво ли не допълнително-гледах внуци и чужди дечица, грижех се за една възрастна дама и дори за едно куче…

Продължи четенето… →

Конкурс за ръкописи на дебютна книга – поезия, проза и хуманитаристика

Издателства „АРС“ и Scribens обявяват конкурс за ръкописи на дебютна книга – поезия, проза и хуманитаристика

 

             В трите раздела на конкурса ще бъде присъдена до една награда от всяко от двете издателства – предложение за договор за издаване и издаване на книгата.

Издателствата си запазват правото да предложат и на други участници в конкурса договор за издаване.

Участници в конкурса могат да бъдат автори, пишещи на български език, без ограничения във възрастта и местоживеенето им.

Продължи четенето… →

Конкурс за нова пиеса на тема „Родината“

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

обявява конкурс за нова пиеса на тема „Родината“

 

Идеята

НБУ обявява Конкурс за нова пиеса на български език по зададена тема. Конкурсът се провежда всяка година.

Темата се определя от излъчено от академичния състав на НБУ жури на конкурса и се обявява до края на април.

В рамките на девет месеца, до края на януари на следващата година участниците в конкурса създават и изпращат на електронен или хартиен носител своите творби.

Журито номинира най-добрите от тях.

Авторите на номинираните творби са отличени с участие във втория етап на Конкурса – това е Лаборатория за пиеси, ръководена от специално поканен от НБУ, изявен в драматургията и театъра автор. Първият водещ на Лабораторията за пиеси за 2016 беше Боян Папазов.

Лабораторията за пиеси се провежда през последната седмица на февруари. В лабораторията авторите работят върху своите произведения и оформят техните окончателни варианти.

Журито определя измежду тях носителя на годишната награда и я обявява в края на март след Международния ден на театъра.

Продължи четенето… →

НАГРАДИ НА ПОРТАЛ КУЛТУРА ЗА 2017 г.

Четвъртите си поред годишни награди за принос в областта на литературата и хуманитаристиката връчи Портал Култура в Деня на българските будители – 1 ноември.

В категорията „Проза“ Първа награда получи Христо Карастоянов за романа „Послепис“ (изд. „Жанет 45“), за „неподражаемото му майсторство да превърне едни от най-важните глави от новата ни история в лично преживяване“

В категорията „Хуманитаристика“ Първата награда е за книгата на проф. Ивайло Знеполски „Как се променят нещата. Истории с философи и историци. Т. 1–2 (изд. „Сиела“), която „чрез прочита на индивидуални съдби на интелектуалци от времето на комунизма по нов начин очертава полетата на съпротива срещу режима“.

Втората награда е за книгата на Димитър Бочев „Несъгласни думи“ (изд. „Хермес“), заради „неговите литературни и философски есета, посветени на боготърсачеството и изначалната битка на човека със злото“.

 

            Специални награди

            Голямата специална награда на Портал Култура за 2017 г. получи Иван Цанев заради „неговия значим принос в съвременната ни поезия и литературата му за деца“.

            Специалната награда бе присъдена на Надежда Александрова заради „литературоведските й изследвания върху Николай Лилиев и Димчо Дебелянов, както и за цялата й плодотворна дейност като директор на Столичната библиотека и Националния литературен музей”.

Фондация „Комунитас“ връчи също две специални награди.

Специалната награда на фондацията за принос към гражданското общество, която се връчва за втори път, получи Цанка Миланова, изпълнителен директор на Българската хранителна банка, за „нейната професионална дейност в подкрепа на социално уязвимите, допринесла за пробуждането на милосърдието в българското общество“.

Проф. дн Иван Станков бе отличен със Специалната награда на Фондация „Комунитас“ за книгата си „Улици и кораби. Gm“ (изд. „Фабер“) заради „изяществото на неговата проза, която, потопена в реката на времето, отваря прозорци, показвайки, че те са най-доброто място за живеене“.

Национална научна конференция, посветена на 120 г. от рождението на Асен Разцветников

От Владимир Шумелов

На 3 и 4 ноември 2017 г. в Горна Оряховица и Велико Търново се проведе Национална научна конференция, посветена на 120 г. от рождението на Асен Разцветников, организирана от Община Горна Оряховица и катедра „Българска литература“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
През първия ден в Община Горна Оряховица бяха прочетени пленарните доклади от проф. Михаил Неделчев (Нов български университет в София) – „Поезията на Асен Разцветников – между „Жертвени клади“ и „Планински вечери“ или реконструкция на цялости – осъществени и неосъществени – завършени, незавършени и разпадащи се“, от проф. дфн Николай Димитров (ръководител катедра „Българска литература“ при ВТУ) – „Архетипът „Йов“ или за корените на меланхолията в „Планински вечери“ на Асен Разцветников“, от доц. дфн Пламен Дойнов (Нов български университет в София) – „Еленът и ловецът. Почерк и езиково поведение на Асен Разцветников след 9 септември 1944 г.“.

Продължи четенето… →

Награди от литературния конкурс „Изящното перо“ в Чикаго, САЩ – 2017 г.

На 28 октомври се проведе Фестивалът на българската култура‘2017, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго с подкрепата на Генералното консулство на Р България и Български колективен център „Магура“ и медийното съдействие на в. „България Сега“ и EuroChicago. Събитието се състоя в новата зала на център „Магура“.

            През 2017 г. Фестивалът протече в четири тематични панела: „Българската култура по света“ (в него бяха обявени наградите от литературния конкурс „Изящното перо“; „Медийния пазар в Чикаго – състояние и перспективи“ (бяха обявени резултатите от проведена анкета за състоянието на българския медиен пазар в Чикаго); „Образованието – съществена част от културата зад граница“ и четвърти панел „Детското творчество в Чикаго“(за образованието и културната дейност на БУЦ „Знание“, за алтернативна програма за изучаване на български език за деца, растящи в англоезична среда и др.). 

            По време на фестивала бе организиран и Панаир на книгата, където гостите имаха възможност да се срещнат и поговорят на живо с някои от представените автори, да получат автографи, да си закупят книги, картини, фотографии, изделия на приложните изкуства, български карета и шевици.

            За международния литературен конкурс „Изящното перо“ в разделите стихотворение и разказ бяха получени 462 творби (339 стихотворения и 123 разказа), изпратени от 263 автора. Те бяха оценявани от петчленно жури (двама от България и трима от САЩ) в състав: Ангелина Дичева (от България, председател – главен редактор на сп. „Обществено възпитание“, писател, журналист, член на СБП) и членове: Стоян Димитров (от България, писател и журналист), Симеон Гаспаров (от Чикаго, САЩ, председател на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, журналист и писател), Николай Стефанов (от Чикаго, САЩ, зам.-председател на Салон за българска култура и духовност, писател, поет, актьор), Снежана Галчева (от Чикаго, САЩ, председател на Салон за българска култура и духовност, поет, журналист).

Бяха получени творби от български автори, живеещи по света – Австрия, Гърция, Германия, Австралия, Испания, Франция, Канада, Америка и България. Те бяха изпратени от автори на възраст от 15 до 87 години.

На официална церемония на 28 октомври 2017 г., в Чикаго, в присъствието на Генералния консул на Република България в Чикаго – г-н Иван Анчев, съветника по търговско-икономическите въпроси – г-жа Теодора Ботева, представители на културни организации от САЩ, писатели, поети, художници, музикални дейци, фотографи, представители на бизнеса в Чикаго и др., бяха обявени наградените творби, както следва:

            За поезия:

            I награда – на Фил Бандоф от Южен Тирол за стихотворението „Нощта през август, Мариана Христова от София, за „Жалко за тебе, неверни Тома“;

            II награда – на Елица Ангелова от Конкорд, Калифорния, за стихотворението Коловози, Калина Томова от Чикаго за „Имаше човек…“;

            III награда – на Мая Нарлиева за „Блудница, Питър Пол с „Бяла икона“ и Светлана Николова от Харманли с „Майстор за обичане“;

            В категория Стихотворения на емигрантска тематика“:

            – I награда – на Людмила Калоянова от Питсбърг, Пенсилвания, за „Песента на имигранта“;

            – II награда – на Елеонора Крушева от Свиленград за „До Чикаго и назад и на Благо Прангов за „Нощ в Чикаго.

            В категория „Стихотворения на патриотична тематика“:

            – I награда – на Стоян Михайлов от Търговище – праправнук на Панайот Хитов, за „Обична до болка и на Лозан Такев от София за „Цветя за Левски;

            – II награда – на Павлина Стоянова от Разград за „Нестинарка;

            – III награда – на Петър Рахнев за „Христо Ботев.

            В категория „Детско творчество до 17 години“:

            – I награда – на Петя Хараланова от Чикаго за „Блян неизречен;

            – II награда – на Рафет Исмаилов от Шумен за „Хиляди думи.

В категория „Колективна награда“: на Литературен клуб „Кръстьо Пишурката“ при читалище „Постоянство” в гр. Лом и на Николай Хука и Евгения Иванова Хука от Литературен клуб „Извор“ към НЧ „Иван Вазов“ от гр. Хисаря.

            Наградата на Салон за българска култура и духовност за цялостно творчество

се присъжда на Драгомир Шопов от София, Мариана Дафчева от Асеновград, Теодор Христов и Мариана Николова от София.

            Специалната награда на конкурса „Изящното перо“ се присъжда на 83-годишната Анка Димитрова Келешева от Панагюрище, която в момента е в Дом за стари хора – гр. Ямбол, където е написала специално за конкурса стихотворенията „Защо, перо, сега не пишеш“ и „Вълшебното перо“.

 

            За разказ:

            – I награда – на Красимира Байлс от гр. Пърт, Австралия, за разказа „Птича песен“; Малинка Цветкова от Мадрид, Испания, за „Мисията изпълнена“ и Рая Вид (Радка Видьова) за „Изящно перо“;

            – II награда – на Дими Борисова от Силистра за „Приказка за чинара и на Здравка Евтимова от София за „Кръв от къртица;

            – III награда – на Божидара Цекова от София, за „Г-н Дамянов“, Красимир Бачков от Варна за „Българските чорапи“ и Владимир Шумелов от Велико Търново за „Тъндъртийф“.

            В категория „Сатира“:

            – I награда – на Денчо Владимиров от Пловдив за „Как ме призна Америка;
– II награда – на Милен Нанков за „Наденицата“;

            В категория „История и традиции“:

            – I награда – на Светлан Тонев от Карнобат за „Последната крепост;

– II награда – на Валентин ПоповВотан за „Девширме време“;

            – III награда – на Цветан Войнов за „Русалии.

            В категория „Разказ на емигрантска тематика“:

            – I награда – на Ангелина Стоянова за „Бирария „Синигера;

– II награда – на Слава Костадинова за „Картините на живота“;

            – III награда – на Тошо Лижев от Варна за „Фалшивите снимки“.

            Специалната награда на Салон за българска култура и духовност се присъжда на Иван Христов за „Орлово проклятие“ и на Пени Тод (Пепа Иванова) за „В сянката на старата смокиня“.

 

Премиера на „Ще чакам дъгата“ от Владимир Шумелов в Бургас

ПОКАНА

Община Бургас и Бургаска писателска общност

Ви канят

на премиерата на книгата „Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта, етюди (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017) на Владимир Шумелов

Дата: 30 октомври (понеделник), 18:00 часа

Място: Бургас, Дом на писателя, ул. „Вола“ 1

Представя: Милка Иванова

В такива условия, когато критиката бива или напълно отричана, или се правят опити за нейното реабилитиране, появата на всяка сериозна критическа книга би следвало да се тълкува като явление, което помага на организиране и дисциплиниране на литературния процес у нас.

Ружа Велчева
Из „Край“

Когато останеш сам. Насаме. Без никой. Тогава, между другото, в самотата си мислиш за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеш, че ги няма отдавна. Мъчиш се да не си представяш, но те връхлитат. Разсейваш последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те те измъчват. Всичко около тях те измъчва. Защото си виновен. Такъв се чувствам. Такъв си. И знаеш, че до смъртта си – последен от веригата – ще е така.
Понякога се чувствам празен като гроб преди погребение, както пише Имант Зиедонис в една от епифаниите си. Дори по-зле. Наистина не съм разочарован. Но съм много уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред тая нищета. Всичко е толкова грозно и посредствено и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен. Нужна ми е смелост (не „физическа“), за да „противостоя на присъдата на обкръжението“…
„Съществува – казва Калин Янакиев, – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Какви са последиците за антропологията от това особено „историческо униние“? А за литературата?
Всички сме пропити от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. The End е велико парче от едноименния албум на „The Doors“ от началото на 1967 г. С тази 12-минутна песен Джим Морисън се прощава, обикновено на финала на своите концерти. В нея има убиец, Едипов комплекс и всякакви отчаяни и шокиращи работи, но за Джим тя е „сбогом на детството“. Тази песен звучи и в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, а кавърът на Кърт Кобейн от „Nirvana“ е също толкова потресаващ. Както апокалиптичният финал на „Забриски пойнт“ с психеделията на „Pink Floyd“, както много други, за които Краят е нещо важно.
Все пак мисля, че продуктивното за писателя не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.

Има нещо, което пречупва човек. Добре е, отвреме-навреме да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван (не става дума за прословутото A man can be destroyed but not defeated. – „Човек може да бъде унищожен, но не и победен“ на Хемингуей, което като едно добле дичо можеш да четеш отзад-напред и обратно и все да е вярно). Може би за загубата, за ползата от победата, за онова време между загубата и победата, за куража и отстъплението, за успеха и престъплението, за причините на успеха, за това кои са успяващите, родените за успеха и победата, и кои са пренебрегваните, неудачниците, за падението и гения… Или самотата в крайна сметка?
И все пак понякога човек рухва – смърт на близък, раздяла, нещастна любов… Не просто те пречупва, разкъртва те, разкъсва… Въртиш се из двойнствен свят интровертно, свършен си. Връщаш се вкъщи, изкъпваш се, хапваш набързо и пийваш, без да догледаш поредния сериал, после лягаш (искаш да спиш, непрекъснато; понякога лягаш до сина си, прегръщаш го, като изкупление), дори не мислиш за жената до себе си, която те мисли и вероятно се е побъркала от любов…
Или изпадаш в депресия, а причините дявол знае какви са – лична трагедия или резултат от начина на живот. Смяташ, че светът е абсурден. („Абсурдът се ражда в това съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света“, пише Камю.) Че някаква гилотина е надвиснала над теб. През 1957 г. Албер Камю получава Нобелова награда за литература за есето си „Размишления за гилотината“ („Réflexions Sur la Guillotine“), което е пледоария срещу смъртното наказание. Началото му напомня много на „Хладнокръвно“ на Капоти – изтребено е семейство фермери, в единия случай малко преди Войната от 1914 г., в Алжир, а във втория през 1959 г. в Канзас. И въпросите: Защо ставаме престъпници, убийци, защо убийците се пречупват, кое ги пречупва? Кое обърква живота на един човек? А на един автор? „Никога няма да разберете какво ми причини „Хладнокръвно“. Разкъса ме до мозъка на костите. За малко да ме убие. Дори си мисля, че уби част от мен“, казва Труман Капоти.

Владимир Шумелов