На 77 години почина Бернардо Бертолучи.

От Борислав Гърдев

След  тежка борба с рака и след като в последните години се придвижваше с инвалидна количка.

За него съм писал пространен портрет, познавам и обичам всичките му филми.

За мен смъртта му е тежка и голяма загуба за италианското и световното кино.

В моите очи той си остава велик творец, утвърдил се рано, в началото на 60 – те години на миналия век, когато италианското кино е в разцвет, а авторското е мода и култ.

Бертолучи обаче , ако и да бе марксист и с леви разбирания – направи филм за грандиозното погребение на Енрико Берлингуер през 1984 г. – , обичаше и уважаваше своята публика.

Снимал е и енигматични работи – „Партньор“ (1968),новелата „Агония“ (1969), но повечето от творбите му имаха ясни послания, увлекателен сюжет, гледаха се като откровение и бяха популярни по света.

Това важи за неговото развитие от времето на „Преди революцията“ (1964).

Голяма част от постановките му се радваха на голяма известност и шумен успех – достатъчно е са си спомним за ефекта на въздействие на „Конформистът“(1970), „Последното танго в Париж“ (1972), „Двадесети век“ (1976), „Луна“ (1979), „Последният император“ (1987), „Чай в пустинята“ (1990), „Младият Буда“ (1993) „Обсадата“ (1998), „Мечтатели“ (2003).

Бертолучи се открояваше със своя специфичен стил , оформен от виртуозната камера на Виторио Стораро, с когото имаха сътрудничество, подобно на осмоза, филмите му бяха атрактивни и провокативни.

Продължи четенето… →

Широко отворени очи

От Владимир Шумелов

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

Продължи четенето… →

ЛИСИЧЕТА

Разказ от Светла Андреева

(С този разказ авторката спечели наградата на СБУ за участие в четвъртия национален конкурс „Атанас Липчев“ – Варна, 2018 г. )

 

Стоян  Велев   седеше пред  телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село,  през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше,  идваха си   едва десетина души, но все пак…И все пак, каза си той, като раздвижи  устните си и механично потърси малката чашка с ракия пред себе си. И все пак, почеса яростно носа си,  селото не заслужава това. Току що по телевизора казаха, че  такова село- Варушници,  вече няма – закрито било…И май че той бе последният човек, който живееше тук в момента, през октомври, преди зимата да засипе Балкана…

Той  тупна с  ръце по коленете си и стана  от стола. Сега пък го засърбя небръснатата му буза, почеса се и хвърли поглед към ъгъла на стаята. Багажът му –  протрит сак с дрехи, малък бидон с  почти готова туршия, която бе направил от хилавите зеленчуци, отгледани в двора, два вързопа с мръсни чаршафи и калъфки, които щеше да извърти в пералнята в къщи, и  тоалетен несесер от изкуствена кожа, стар и протъркан, стоеше и чакаше. Канеше се сутринта да  тръгне за в къщи,  в града, където да изкара зимата. Само че новината за  закриването на Варушници го  стъписа. Как така селото го няма, като си бе тук? Или пък да, може би Варушници го няма  вече на картата или в административния регистър, но той, Стоян, бе тук, в селото. По телевизора казаха още, че повече от сто селища били заличени – тези, в които не живеел нито един човек през зимата. В стаята бе полутъмно, от тавана жално блещукаше слабата електрическа лампа, все се канеше да я смени с нова, по-мощна, ама закога?  То селото вече го няма, той лампата иска да сменя, усети  Стоян абсурдността на намерението си. Огледа още веднъж варосаните в бяло стени, леглото в ъгъла, покрито с  жакардова постелка, над него висеше същото килимче, на масичката до телевизора  стоеше недовършената му вечеря  – пържен салам със салата от последните домати, шише с жълта ракия и две филии хляб…

Продължи четенето… →

Христина Гутева

Христина Гутева е родена на 5.01.1966 г. в гр. Бургас, но израства и учи в Балчик. През 1991 г. завършва ТУ-Варна.  Остава да живее в морската ни столица, където през 1999 г. издава първата си книга с разкази и есета „Бягство в светлината“ в книгоиздателство „Зограф“.

Същата година става член на Съюза на свободните писатели в България и започва активно да сътрудничество на „Литературен прилив“. През 2011 г. нейни стихове са публикувани на английски език в списанието „The Brinks Virtual Gallery Cafe“. Творческите ѝ търсения продължават успешно в областта на поезията, хайку, разказвачеството…

Ще гледам

Разказ от Марек Вадас

Ще седна на скалата и ще изкарам тук цялата нощ. Ще гледам. Тук има няколко кирпичени колиби, от едната страна е полето с портокаловите дървета, а от другата гората със стърчащите плодове папая, по средата е пътеката към езерото.

Когато седна веднъж, трудно някой ще може да ме помръдне от това място. А и за какво му е. Никой няма дори да ме забележи. Ще седя и ще гледам. Ще чакам и ще слушам. Шумулкането на мравките, воя на хиените, крясъците на маймуните, хъркането на старците, фученето на вятъра.

Отдавна не съм идвал тук. Никой няма да ми повярва колко бързо могат да забравят хората. Eй го кога беше, май че няма и петдесет дъждовни сезона, имах тук колиба и трима синове. Постепенно всички заминаха, а къщата ни беше размекната от водата. Стената в кухнята изчезна, покривът пропадна. За навеса и склада да не говорим, напълно се свлякоха, а вятърът отнесе всичко. Съседите сега са си вдигнали нужниците там, мизерници!

Продължи четенето… →

Киномагът Станли Кубрик

От Борислав Гърдев

 

Той беше от най – големите, от култовите кинорежисьори на нашето време.

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара….

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

Продължи четенето… →

Семената на ябълката

Разказ от Христина Гутева

Седи си Бог в своето удобно и спокойно убежище и си размишлява:

– Много време мина… Отдавна не съм слизал. Говоря си аз от тук, ама никой не ме слуша. Пращам разни предзнаменования, сигнали, ама никой не ги забелязва. Какво става там долу? Тези хора оглушаха ли, ослепяха ли? Заспаха ли? Какво стана с тях? Забравиха ли кои са и за какво са родени? Твърде много въпроси – тъжно заключи Той.

Свежда глава, поглежда надолу, почесва се по брадата, после по главата и решава:

– Слизам и точка, пък каквото ще да става! За толкова години хората видяха какво ли не, тъй че аз бих минал за всичко друго, но не и за Бог. Поне не такъв, какъвто ме знаеха ееехеее, кога беше то?! Пък и тези, които са ме виждали, отдавна ги няма. Претопяват се хората, претопява се живота там долу, а аз само си гледам от тук. Затова… слизам!

                                   ***

И Бог се заспуска надолу. Хем му е любопитно, къде ще се озове, хем пък си държи очите затворени, защото му се иска да попадне на случайно място. А си и тананика, за да не би да дочуе някой интересен разговор, та да му се прище точно там да кацне.

                                 ***

И ето Го вече на земята. Завърта се на пета и се оглежда, търси хора. Напряга очи, долавя някакви сенки. Взира се, прави крачка напред и не може да разбере – има ли някой, няма ли. Прави още крачка две, позакашля се и ето че забелязва, как сенките се раздвижват. Приближава още и проговаря:

Продължи четенето… →

Четвърти Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“

Четвърти Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“

под наслов „Дървото на живота“ – Стралджа 2018

 

           

            Организатори

 

Четвъртият Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“ се организира от Община Стралджа под патронажа на Кмета на общината и е част от програмата на тържествата, посветени на празника на общината – 8 ноември, и нейния покровител Свети Архангел Михаил. Той се посвещава на голямата българска поетеса Станка Пенчева, родена на 9 юли 1929 г. в гр. Сливен и прекарала детството си в с. Воденичане, община Стралджа, където се намира бащиния  й дом.

 

            Цел

 

Конкурсът си поставя за цел да стимулира творческия потенциал на български поети и писатели, чието творчество носи духа на нашето време, творчество, търсещо и отговарящо на многобройните въпроси, които съвремието поставя.

 

Националният конкурс „Станка Пенчева“ се провежда  на всеки две години и се финансира от бюджета на Община Стралджа, дарители и други източници и се оповестява в печатни и електронни медии, както и в сайта на Община Стралджа.

Конкурсът  се провежда в следните направления поезия – стихотворение  (до три броя) проза – кратък разказ или есе (до три броя и до 5 машинописни страници).

 

Представените за участие в конкурса творби не трябва да са отличавани на други конкурси.

Материалите за участие се изпращат  до 20 октомври 2018 г. на адрес:

гр. Стралджа, ул. „Хемус“ № 12, Община Стралджа (за Национален конкурс „Станка Пенчева“).

Конкурсът е анонимен, ­в плик  се поставя по-малък запечатан плик с данните на автора и кратка анотация на творчеството на кандидата.

Конкурсните произведения ще бъдат  оценявани  от компетентно жури, утвърдено от Кмета на Общината. Членовете на журито ще работят независимо един от друг по следните критерии:

– Оригиналност и творчески подход;

– Езикова и стилистична култура;

– Графично оформяне на творбите.

 

            Награди:

Ще бъдат връчени  по три награди за всяко от направленията

І място – грамота  и парична награда;

ІІ място – грамота и парична награда;

ІІІ място – грамота и парична награда.

Предвидена е и специална награда  – приз  Станка Пенчева от Кмета на общината.

На 1 ноември от 11,30 ч. в ресторант „Роял“ – гр.Стралджа, ще бъдат обявени резултатите от конкурса и връчени наградите на отличените участници. Авторите на наградените творби ще бъдат предварително уведомени за отчитането и връчването на наградите.

СИНЬО МЪНИСТО ПРОТИВ УРОКИ

Разказ от Ружа Велчева

Вяра нетърпеливо погледна часовника на стената. Още час до края на работното време. Утре съпругът й Валентин имаше рожден ден и искаше да обиколи след работа етажите на МОЛ-а, за да му избере подходящ подарък.

Хубавец е Валентин и всяка дреха му отива, но най му прилягаше ризата на нежно-сини каренца, която му подари миналата година. Сините му очи искряха, щом я облечеше….Жалко, че преди дни каза, че я изцапал с масло покрай колата и Валя разбра, че от яд я беше хвърлил к коша на сервиза….Нищо, ще му потърси подобна сега, само да изтече този дълъг, дълъг час…

Продължи четенето… →

Занает Исаилев, Втора част

Из бележките на Ивелин Любенов

„Господи, спаси раба твоего грешнего Исаила и благослови его” Яс не памтев шчо е глад, во Влашко прав пат го изпитав до болка. Си ранев слабо и дèвойче, шчо избега со мене – Наса се зове, Анастасия аджи Йованович. И оно – чорбаджийска керка, от татко куюмджия, па изнежено, сем фурка, не фатило казма (тур. мотика). Знаит тантела да вежит (да вези), не знает огин да накладит! Знает кааве со небет-шекер да пийт, не знает од геран вода да извадит. Се мачивме, продадов и конь, и жолтици, во едно кръпче спастрени од кадъната во Солун, и тие дадов. И Наса имаше грабната неко връв со пендари, се по(х)арчи. Гладот ке ни умореше. Сем диви круши, нишчо немаше, и ни гора наоколо, ни бърдо. Некои биволари, църни ко гюпци, дошле пред сто години из Бугарско, ни даваа млеко, шчо-току издоено. – Сте ко ангели бели и убаи, велаат, пу пу, да не ви е уроки. Арно, дека имаше невестата синьо манисто против уроки и конец црвен врзан. Си ги преминавме много села по понтот за Крайова, барав со шчо да се бавам, ама конецот на жетвар-месец (август) никако не е време да се цаниш.

Продължи четенето… →