ХОТЕЛ „МАЕВА“

Разказ от Виолета Бончева

 

Тампико или Темпико, както се пееше в една песен.

Казваха, че като курорт е няколко класи под Акапулко и

Канкун, но това за мен нямаше абсолютно никакво значение.

За мен беше важно, че след две години отново бях на брега на

океана, в прекрасен хотел, построен на плажната ивица, от

чийто прозорец се вижда как небето и водата се сливат в един

невероятно син цвят. И цялото крайбрежие, застроено с

капанчета, заредени с текила, десетки марки бира и люти ястия

за туристите, си беше тук, с по двама-трима дежурни местни

мачос, с широки сомбрера, разкопчани ризи и с лъснати

от жегата чела. На фона на носталгична, романтична музика,

в която затъваш с двата крака…

Хотел „Маева“ сигурно би могъл да побере поне хиляда

курортисти, които да си тръгнат задоволени във всяко отношение

– чистотата, обслужването, близостта на океана, както

и от храната, на която мексиканците особено държат.

Денонощно се консумираше, денонощно се разливаха

коктейли, в които се стапяха тонове бучки лед, звучеше тиха

музика, носеше се аромат на плажно масло и зелени

водорасли.

Продължи четенето… →

НАЦИОНАЛЕН ПОЕТИЧЕН КОНКУРС – НОВА ЗАГОРА

Организатор: Община Нова Загора

            Условия

Конкурсът е анонимен. Право на участие имат автори над 18-годишна възраст. Всеки автор може да участва с до 3 непубликувани стихотворения в три екземпляра, изпратени в запечатан плик, като в по-малък плик приложи: име, адрес, телефони за контакти.

Обявяването на резултатите и награждаването ще се извърши на Празниците на поезията Нова Загора 2018 г. в рамките на Празника на града.

Награди

Ще бъдат присъдени:

– Награда на кмета на община Нова Загора – на участник в конкурса от община Нова Загора – 150 лв.

– Първа награда – 150 лв.

– Втора награда – 100 лв.

– Трета награда – 80 лв.

            Краен срок за предаване на творбите – 31.08.2018 г.

            гр. Нова Загора – 8900

            ул. „24-ти май” №1

            Община Нова Загора

            за отдел „Култура, медийна политика и интеграция на малцинствата”

            За поетичния конкурс

 

            Тел. за контакти : 0457/6 41 62

КЪДЕ СА МИ ОВЦЕТЕ?

Разказ от Николай Фенерски

Децата ми. Този най-голям изпит, този най-важен изпит в битието ми на планетата Земя.

Всеки ден от моето време, който съм им посветил, ми е по-ценен от вечност самотно съществуване, по-скъп от самия ми живот. Споделените ни мигове, минути, дни остават заковани и се запечатват не като спомени в миналото, а като непрекъснати, постоянни, неотминаващи, райски парчета щастие и блаженство, в които мога да се разтварям, когато си пожелая. Те не са минало. Тези моменти са рай, който е винаги в сегашно време.

Раят със сигурност има такъв вкус. Качваме се на влака от Бургас сутринта и слизаме около обяд в Карлово. Оттам с градския автобус до Сопот и накрая пеша се добираме до лифта, който ще ни издигне на по-високо място. Целта е децата ми да разберат, че България си има гръбнак, здрав гръбнак, наричан още Балкан. И че няма сила на света, която да го пречупи. Целта обаче не се заявява директно и няма нужда от уточняване. Всъщност, просто си правим фемили билдинг без майката, щото тя е на работа и не може да отдели толкова дни да се скитори с нас по джендемите. Целта е да се запилеем сред букове, поляни, върхове, понеже там времето и пространството имат други мерки, други величини са, не тези същите от ниското. А младите умове още не познават разликите. Смятам много полезно за възпитанието да накарам децата да вървят часове наред с раници на гърбовете си десетки километри в планините.

Продължи четенето… →

Как изчезна жената на Иван Петров

Разказ от Бисера Дживодерова

Иван Петров се прибираше отново пиян. Пак беше празнувал с колегите си в кръчмата “Двата смока” с трите курви – сервитьорките. Очакваше го поредния скандал на жена му. Тя тъй не проумя, да не му се кара, когато е на шест ракии и десет бири. На другият ден – може, но защо му разваляше доброто настроение, точно когато се чувства господар на света. Естествено викваше и той. И накрая съседите идваха и чукаха на вратата. Наставаше всеобща тютюмаха! Клатушкайки се по разкопаната улица Иван Петров погледна луната и тя му заприлича на голям жълтък от пържено яйце. Почеса се по олисяващата си коса и промърмори: “Маа му старъ! Що ни дойди сегичкъ някуй извънземну и дъ вземи женатъ! Толкуз щъстлив шъ мъ нъправи!”. “Дадено!” – му се счу да казва някой, но като се обърна нямаше никой. Беше сам в тъмната нощна тишина. Сигурно вече минаваше полунощ. “Бре, причувът ми съ разни гласове! Май ми дойде многу последнатъ биръ!” “Искаш ли или не искаш да ти вземе някое извънземно жената?” – като че ли чу далечен шепот. “Искъм, как да не искъм! Дъ я вземът и да ни я връщът!” – каза пияният мъж и хръцна. – “Сигурну пак мъ чакъ и плете у кухнятъ, маа му старъ!”

След час вече беше успял да достигне благополучно в апартамента си. Отвори врата. Жена му пак беше оставила отключено, но този път спеше в холчето пред работещия телевизор.

Продължи четенето… →

Занает Исаилев

Из бележките на Ивелин Любенов
Запишав житие грешнаго Исаила, раба Божия. Сум Исаил Чучурковски, мияк, копаничар (резбар) смирени от село Мусомче, Дебарска держава. Се явив во сонот на Иво, ме замолил чоекот да му разкажам моите теглила.
Сум роден малце пред големото мурабе, кога московитите се сурнале от Дунава река, па сардисале турците чак до Мермерното море и до Боспорския боаз. Сум артисал без татко десетгодишен. Имах малце служено чираче – копаничарство при чичковците ми, ама само им ги приготвях доските и имам малко резано, повеке фтичета и цвекье, а ликовете свети ги режеа майсторете. Моите чичковци се много строги и набожни, зошчо се училе код самойот Майстор Петре, кой за време на арнаутскиот разбой е одил калугер во Светата гора Атонска. Истиот, кажат сведочи, од орев е резал чудни тавани во Хамди бейовите дебарски конаци. Од татко ми братучед имам исто во Елбасан, шо е теладур (резбар), йе пратил полани резбени синия со столкита даровни, за прослава на занаетот си. Ни паднаа капите, затоа си го залюбив копаничарството. Сум пробал и бояджилък, а и со фрчка (четка) да сликам, иако повеке ми се бендисуеше длетото и чеканот (дървения чук). Братията ми имаха по-големо изкуство от мене, бидейки и дваицата са по-стари, та затоа чичковците ми них взеха со тайфата за печалба во тугина. Мене ме оставиха код майка ми да си я чувам от злочин, а она решила да ме проводи при вуйчовците ми во голема града Солуна. Во исто време много наши майсторе мияци си градеа нови цркви во четирите краища на дюнята, оти Султанот дал ираде (ферман) за хришчански цркви. Изин (разрешение) дал и за нашево село, се изградила црквата со иждивление от сите родове за три години, удари камбань, се игра оро. Дюлгерството е судбина мочна – работа тежка, а и груба, си немаш калъп, мене ми дай нешчо по-уфатно – терзилък, папукчийство. Сум слушнал од татко ми, кога со дюлгерите ке си сбореше и синджирлия ракия ке голтая, како се дюлгерите жално жалиле за некоя млада невеста, од нив во темелите задзидана. Арно, ама вуйче Арсо и вуйчо Мойсо си беа млекари и держаха дюкяни на прочуеното Молох искелеси и ке ме научеха на своя занает. Со татко ми смо мие имали правено йогурт, го бев прифатил тертипот, го бевме турили во големите каци, покриено со мас и песок. Потоа беше много тежка зимата, иако имавме много набрани дорва, ама татко ми, иначе здрав ко мечка, се простудил и за три дена си умре. Од Свети Йован манастирот немаше како да дойдит попот, го заровивме неопеян.
Три дена откак мама изпрати братята ми далеко извън село до Мокрите камене, си тръгнав со една от тайфите за Солун. Майка ми ме и мене проводи, со ибрик ми вода полела, со десна нога сум прагот прекрачил. Си ми маваше отдалеко, а солзи веке не останали й. Ке си се мачеше сама, со двете ми мали сестрички, да ни чекат до Митровден. Такава я запамтих – кахърна. Си яздев сам на конь, во средата на керванот. Си носев торбичката со комати леп, лук и пастърма. Ни вардеа сеймени арнаути, но не ни овардиха, току са го фатиле арамиите наше дете Соле и са си го отвлекли есир (пленник). Се стори борзо потеря, но нищо не направиха, а и не смееха да оставят нас самички насред понтьон (пътя). Соле е внук на кяя (кехая), скоро ке понудаат откуп за него, кяята ке си имаше гайлето. Лани вакви арамии бастисаа кука во соседно село, се ограбиле и лугето избили „до ухо”. Си го продолживме ние патот уплашени.
Си дойдох на касабата со нашата си носия, миячка – бела долама со црвен пояс и капа, а вуйчовците ми одмах ме облекоха инако – по гръчко и ми турия капа (фес) со свилен пискюль до раменете. Три месеца работев при вуйко ми Арсо, спавах во магазата. Ми рече вуйчо ми доволен една недела, подир черкова:
– Си роден со к’смет, ке бидеш во чуена кука. Ай да идем!
Кога си влеговме во куката на сей овдовела кадъна, шчо ке й служев, ме наобиколиха саде жени, ме вортеха, ме оглеждаха, се насмеваха. Сум бил много каматен, велаа, шчо значит убав. И пак ми я промениа носията – со турска.
Солун е касаба голема, со вампори во Белото море и со много скели, со иляди балъкчии, хамали, со широки сокаци, полни со шарен народ от сите колена на дедо Ноя.
Сум немал одено во школата наша на село, иако овде сум освоил много брзо да сборуем и по еврейски, и по турски, и по гръчки. И со мияци се улучвах по чаршията, и со селяни от околните села, шо сбореа близко, и со едни момчиня, слезнати от Родопа планина. На Вампорот, шчо плавает за Божи гроб, имам видено првина шопи белодрешковци, дойдени северно од Балкан планина. Тие ке станеа хаджии и ке се вратеа со божигробски икони. Го прашав дечково:
– От коя си держава ти?
– От Ивраджа, – ми велит, – шо значит по наше врАтца, смо мие врАтата за рамното влашко поле, загорско
– Имаш ти некой занает, шчо умееш?
– Ми смо куюмджиски еснафлар. Ке ми нарачаш, ке ти направам венчален прстен со йелмазен камик. Се смее
Вуйчовците ми си беа млекари. Братията ми калфи копаничари. Кога са дошле исто во Солун, не знам, яс ги сретнав на третата година, режеа темпло (иконостас) наблизо во горелата црква во горното маало. Тие плачат, яс плачам, мал ме памтеа, со наболи мустаци ме гледат. И пак не достигаше време да се видимо. Се ожени стариот наесен, си добие подоцна мажко чендо. Си имала радост майка ми, милата. Яс не се вратив и со нив, ме не пушчает никако господарката, ке си ги забоварев сестриците, милите, особено по-малата. Сум изпратил спастрени пет лири за майчицата ми по Терзи Глигур, а писмо като не знаев да пишам, проводих само „здраво живо” да ме знает и никако солзи да не ронит.
Си одевме со моята кадъна на прошетка, яс позади нейзи, ма знам, дека сега сияе, бидейки е горда со мене. Й купуех месо от касапската чаршия, я придружував на хамам, на госке при други убави еврейки. Си имаше моята кадъна голем мерак, кутрата, да ме осинови.
Она си беше веке доста возрастна, може би дори към четиресе. Иначе кожата й беше млечнобела. Нейзините комшийки и приятелки отдамна си чуваа внучета.
Она си имала некоя мисла наум, ако може, хем да ме осиновит, хем да ме оженит за убавото кадънче Гюлфие, шо ни слободно доагаше на госке, и тогава ке се зарадуеше и на свое внуче.
– Айде, бе, Исайе, – ми велит, – потурчи се ко мене, ке си рахат, ке господаруваш, ке ти лазат во нозе
Не сакам яс во нозе да ми лазат, току ми сорцето жадует да си направам нешчо любаво со моите прсти.
А самата Гюлфие си беше предивна – со ясни модри очи и бело гърло со пендари. Ка я видев, готов бев да се турчим и да си се земемо. Ми вриеше кровта, ми рекоа сум станал маж и да варкам со женитбата. Иако маката ми беше, дека неам занает. На шчо ке си ги научев един ден моите момчиня?
Се помина йощ 1 година. Си живеев ко паша. Си немах нишчо работено. Сето време купувах от пазаря за господарката, си шетав со нейзи на теферич и на гости. Сум видел много кадъни без шамии. Тие беха еврейки-муслиманки. Сами си правеа джумбуши, си сбореа и тайно по шпански. Братията ми збореха со мене „по наше”, а помегу нив си збореха на некаков язик, шо го никако не знаех, го користеа дюлгериве, иако и нашиве терзии го знаеле той или друг пословички (таен) язик. Си намигаа и се насмеваа. А истовременно комити биле, сакале да го бастисат вампорот, шо му го носит на султанот данокот. Ме беше страв да ми ги не затвораат во кулето, зошчо тамо кой влезе, тежко жив ке излезеше.
Некои наши ми викаха „Дьонме” и ме отбегваа. Си играв со едно момче, по-мало от мене, Мустафа, исто дьонме, дойдено от нашиве простори, си сборевме по нашки, а от него прифатив малце и по турски. Ми кажаа подир млого години бил голем паша во Цариград.
Еднаж, кога ги носев ведрата с млеко во горното маало, беше голема кал и яс нагазив и не можев повеке да излезнам. Се огледав, немаше никой. Се уплашив да не изпуснем млекото, ке загубевме мющерии и чест! Ми премина пред очите сичко жалостно, ми стана буца во гръло, ке загубев свет йошче малко.
Сум заплакал жално, па думав:
– Да ти е волята Господи, зошчо си ме оставил сам саминичок во сея кал?
Ми се яви тогаш отеднаж една сияйна стара майка на ясното небо. Ми велит:
– Ме гледай слободно, не се бой, чуеш мори, си го носиш Божото име. Ке работиш секогаш за Негова слава.
– Те познав – велам – си ти Богородичка
– Сум й тетка, на нейзината майка сестра, ме викаат Елисавето. Ти ветувам ке бидеш голем мегу Неговите луге, иако мегу человеците мал и непознат. Сила ти давам да излегуйеш из овде.
Ми рече и се разтопи. Се стегна отеднаж калта, го прегазив целото сокаче, си излегов чист ко момина солза. И чак сега се сетив, во друго село стварно од майка ми сестра си имам – Елисавета.
Се беа сгустили облаците над главата ми, мораше да бирам. Моята кадъна ми ветуваше без гайле живот, само да й прифатев понудата да бидам нейзин син. Вуйковците ми сакаха да ме сложат во магазата или на дюгенот, други чираци ке носеа млекото по куките на мющериите. Яс си го сакав момичето, русо, тельовно – Гюлфие. Ко ке се огледав во очите му, ке тонев во нивната глубина. Ама ако се земевме, како ке бидет со кунките ми нишчо да не работам.
Во тоа време вуйко ми разбрал от некои луге, от Родопа, се бараат копаничари за во некоя црква тамо, па тоа по никое време, кога немаше невработени мажове, мораше да се сбере тайфа. Така вуйко Мойсо ги замолил да ме приимат со нив и да заминам. Си беше горделив, па ми рече:
– Доста си на тугинци слугувал. Отсега ке служиш на нашава вера. Се кладам (обзалагам), не ке ни посрамиш. Си го почитувай майсторот ко татко, он ке те сичко научи
Кадъната кажала пръвин „Йок”, ама толко ме сакаше, та не й душа даваше да ме задржи зорлем и ме пушчила, а на моено либе нишчо не издала.
Бех много кабахатлия (виновен) пред кадъната, а за Гюлфие од срцето ми кров капеше
Момчето, шо ни го тераше керванот, си пееше некоя еврейска чалгия:
„Ти ме попитай и яс ке ти кажам, ке се вратам ли йошче назад”
Се заслушав и си реков, дека нема да се вратам пойке край Белото море, каде шо си поминав седум сладки години. Долго гледав назад, сияеше една бела црта от него, си мислев, е кошулята на светата Елисавета праведна. Само еднаж бех бакнувал (целунал) Гюлфие по косичката и то ке ми остане да памтам од любовта, шо ме изгоре.
Така голем маж станах копаничар-чирак, иако се гледаше, дека бев много цвръст и брзо ке го освоим майсторлъкот. И во Болгарията се представихме добро пред църковното настоятелство, ни нарачаа за напролет йошче темпла. Тогаш немав видено майка ми вкупно цели седум години. Еве, на село се вратив прв пат со тайфата на Митровден, си беше радост велика, природата си беше сета роскош разтурила. А е те на Божик и майка ми Достана се представила на Господа нашего Иисуса Христа.
Колко мака имав во мене, сичката я чегъртав со длетото, да родам чисти образи, за слава Божия. Постев и се молев усърдно, зошчо целото изкуство не е од тебе, току от небеси по милостта Му.
Сме изработиле дваесе темпа за много черкови. Сум бил во градот Вратца вече много стар, близо 25 години имав. Се залюбив от еднъж и побегна едно момиче со мене за горната, влашка земя. Татко й направил потеря, обадил и на джандари. Я префръливме Дунава река и се запилевме за 30 години во Влашко …
Идовме во Беч (Виена), а тамо – столарска фабрика, го режат дорвото со машини. Ке станеш, ми вика некой си, овдека чирак. Се насмеав, оти одамна веке си бев протомайстор. Разправам на момчинята от тайфата и заедно си се смеевме. Ме повикаа при нивната Господарка, некоя си чорбаджи Сиси, а инако Елисавета. Ми велит лепотата:
– Си прочуен, Исаиле, ги режеш прекрасни темплата. Со лавови и змейове, со грозге и ситен маргарит. Ай да ми, велит, изработите вити дървени столбове, шо ми го држат креветот?
Айде сега, да те видам Исаиле, само кревети не си работил, си думам на умот.
Иво спавал глубоко, иако му копнеела душа да знаит како се сея земля вортит и сучит.
Сум стар, на възраст сум 55 години, кога се явив во сонот на Иво. Си неам дечиня, па ке го замолам чоекот, заедно да й се помолиме на Светата Елисавета за детинче, зер се и она со рожба во старост сдобила. Ке го кръстиме Захария, на мажот й
Ме прашал Иво:
– Како ке се то деси, яс сум во друга фуния
Арен ми е приятелот, му реков: Си знае Исус работата, от фуния во фуния изливает
И иако е Иво веке буден, вие да знаете, вака и ке ми се деси, ке си дочекам мажко чендо.
Како шчо велаат турките: Занаат алтън билезиктир, шчо значит: Занаетот е златна гривна, блазе му кой си я носит.
Умрел коньот – му остала подкова, умрел юнакот – му остало името славно. Кога ке умре копаничар – ке му остане душата во дабови листье разлистена на иконите, на иконостасот, на дрвеното венчило отгоре, на царските тронове. Си сум положил душата за верата наша и за лугето читаво.
За чендото мое ке си напраиме понуда во куката от татко ми, во селоно Мусомче, Дебарска держава, сите да ми дойдете!
край

Продължи четенето… →

ПЕЛИКАН С БРОШКА

Разказ от Миро Владим

 

Елица Асташева изчакваше края на дежурството си в ъгловия  кабинет на третия етаж в новата градска поликлиника. Стоеше сама до прозореца. Зад гърба й пропукваха изстиващите радиатори. Кранът от отсрещния строеж се въртеше, щръкнал върху единствения си оранжев крак – огромен премръзнал пеликан. Елица Асташева извади цигара, запали я  и с рязко движение изгаси клечката. Пламъчето се разпъна за миг като развято в далечината знаме и угасна, оставяйки остър и приятен мирис на фосфор. Не помнеше откога, но бе спряла да използва запалки, харесваше й притракването на клечките в кибрита, секването по кафявата лентичка и пращенето при появата на пламъка, няколкото резки движения, докато гасеше клечката – ритуал който я успокояваше не по-малко от първото вдишване на никотина. Димът изпълни дробовете й. Тя го задържа няколко секунди и изпусна. Струята се разби в стъклото, разтвори се като чадър и се стопи. Не беше пушила от обяд. Когато работеше, цигарите не успяваха да я успокоят достатъчно. Странно, но понякога я правеха иронична – на моменти дори саркастична – към пациентите и те ставаха недоверчиви, затваряха се, криеха важни неща за състоянието си. За това избягваше да пали пред тях.

Телефонът иззвъня. Асташева вдигна слушалката: „Да, аз съм… Позна ме, не започвай тази игра… Да, слушам те… Да… Да, добре… Ще ти се обадя.” Гласът й бе равен, омекнал  и леко дрезгав от дългото мълчание и цигарата.

Кранът пеликан се завъртя обратно, помъкнал под човката си продълговата кофа с бетон – виснала на подвижните въжета, тя приличаше на груб медальон, ненужна плячка, за която не може да се намери място, но няма и да бъде изхвърлена. Асташева се върна зад масата си от олекотена хромирана стомана и полиран гетинакс. Всичко в кабинета й блестеше със стъклена чистота. Беше странно, че тук се раждаха и тръгваха по белия свят толкова тайни.

На вратата се почука.

Продължи четенето… →

ХХХV НАЦИОНАЛЕН МЛАДЕЖКИ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ“

ХХХV НАЦИОНАЛЕН МЛАДЕЖКИ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ“ – СТАРА ЗАГОРА` 2018

 

Организатори: Община Стара Загора, Библиотека „Родина“, Къща музей „Гео Милев“

 

            РЕГЛАМЕНТ

 

Националният младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ е наследник на богатите литературни традиции на Стара Загора. Неговата цел е да открива млади поетични дарования и да подпомага творческите им изяви.

            В конкурса могат да вземат участие всички автори, навършили четиринадесет и не по-възрастни от двадесет и пет години към датата на отчитане на конкурса – 2.11.2018 г. (родени след 2 ноември 1993 г.), които нямат издадена стихосбирка.

            Конкурсът е явен. Всеки кандидат има право да представи от 5 до 10 поетични творби, напечатани в три еднообразни екземпляра.

 

            Жури
Конкурсните произведения се журират от утвърдени национални литературни творци и критици и от млади автори, лауреати на Голямата награда от конкурса през изминали години.

 

            Награди:
Първа награда – призът Златното яйце и издаване на самостоятелна първа стихосбирка. Втора и трета награда – парични премии. Присъждат се и поощрения.

 

            Отчитане на резултатите:
Резултатите от ХХХV Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев” ще бъдат обявени на Гала вечер на отличените участници на 2 ноември 2018 г. (петък).

По традиция за участниците в НМКП „Веселин Ханчев” се организира Поетическа работилница – с участие на журито, която през 2018 г. ще се проведе на 3 ноември (събота).

Конкурсната програма ще бъде изпратена на посочен от участника електронен адрес след 24 октомври 2018 г.

 

            Творби на участниците се приемат до 1 октомври 2018 г. на:
e-mail: lib@rodina-bg.org, факс: 042 603 950 или с препоръчана кореспонденция на адрес:

6000 Стара Загора, бул. „Руски“ 17

            Библиотека „Родина“.                                                                                     

 

Изпратените творби трябва да са придружени с точно посочени име и фамилия, настоящ адрес, телефон и дата на раждане на участника.
Пътните и нощувките са за сметка на участниците. Организаторите осигуряват нощувки на преференциални цени при предварителна заявка до 31 октомври  2018 г.

            Телефони за връзка, информация и заявки за хотел:
0884477915 – Красимира Лекова, 0886463731 – Слава Драганова

042 630113, 042 603950 – Библиотека „Родина“
042 614863, 042 614862 – Отдел „Култура“, Община Стара Загора.

 

Национален литературен конкурс „С море в сърцето“

Община Царево за четвърта поредна година обявява четвъртия Национален литературен конкурс „С море в сърцето, който се провежда под патронажа на кмета на града инж. Георги Лапчев.

Приемат се произведения на български автори в два жанра, оформени по БДС – с 30 реда на страница и 60 знака на ред:

– Поезия (до 2 лирични творби);

– Проза (1 текст с общ обем до 5 стр.)

Всеки участник може изпраща творбите си в горепосочените жанрове на littsarevo@gmail.com, придружени с кратка информация за автора, включваща биографична и творческа справка, както и данни за обратна връзка.

Конкурсните произведения да не са публикувани другаде, освен в периодичен печат, също така, да не са награждавани в регионални или национални конкурси.

Конкурсът е явен. Авторите, спечелили първа награда в конкурса „С море в сърцето“ във всяка категория, получават грамота от община Царево, картина и парична премия в размер на 400 лева за първа награда; наградата за второ място е 300 лв, а за трето място 200 лв. Журито има право да присъжда и поощрителни награди.

Текстовете на спечелилите участници ще бъдат публикувани на официалния интернет сайт на община Царево www.tsarevo.org. Ще бъде издаден и сборник с всички номинирани произведения.

Краен срок за изпращане на творбите е 10.06.2018 г.

Допълнителна информация на телефон 0590/5 50 30

Официалната церемония по награждаването ще се състои в края на месец юни 2018 г. на сцената на лятното кино в гр. Царево.

Първия конкурс за разказ „Изгревът на следващото“

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“ Ви кани за участие в първия конкурс за разказ „Изгревът на следващото“.           Крайният срок за участие е 1 юни 2018 г.

Конкурсът търси истории, посветени на темата „Кризисно съвремие“ – какво е решението, което води до по-висше състояние на Човечността и Човечеството; какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици; какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

Всеки автор може да участва с максимум 2 разказа (обем до 6000 думи), които може да са вече публикувани. Прикачените файлове трябва да  са анонимни – личната си информация за автора – име, възраст, град, държава, телефон за връзка, се изписва отделно в самия имейл.

Разказите се изпращат на e-mail poslednorog@gmail.com

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други разкази от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха „ФантАstika“.

Повече информация в сайта на Човешката библиотека.

 

Национален литературен конкурс „Яна Язова“

Община Лом и Народно читалище „Постоянство 1856“ – Лом

 

обявяват

обявяват дванадесетото издание на Националния литературен  конкурс „Яна Язова“– Лом, 2018 г.

 

Условия:

– конкурсът е анонимен;

– литературен жанр – разказ, който не е награждаван на други конкурси;

– до три литературни творби в три екземпляра;

– размер на творбата – до пет машинописни страници;

– възраст – от 14 до 35 години;

– срок за изпращане на творбите – 30 септември 2018 г.

Материалите да се изпращат в  плик на следния адрес:

3600 гр. Лом,

ул. Славянска № 1, Йорданка Тушанска –

главен библиотекар в НЧ „Постоянство 1856“ –  Лом.

За въпроси, свързани с конкурса, можете да пишете на следния е-mail адрес: biblioteka_lom@abv.bg или да се обадите на тел: 0971/66472

Необходими сведения за кандидата: име, презиме, фамилия, точен адрес, ЕГН, тел. за връзка.

Данните за участника да се поставят в отделен плик.

Ще бъдат присъдени три награди:

– I  награда – 200 лв.

– II награда – 150 лв.

– III награда –100 лв.

Резултатите ще бъдат обявени на 19 октомври 2018 г. на сайта на Община Лом.

 

Наградите ще бъдат връчени на 25 октомври 2018 г.